Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава четиридесет и девета
Песента на Омир

Време е да се пренесем в другия лагер и да покажем на читателя както бойците, така и обстановката на това сражение.

Арамис и Портос се бяха укрили в пещерата Локмария, където ги чакаха трима бретонци и екипираната от тях лодка. Те се надяваха да я промъкнат до морето, скривайки в тъмнината подготовката и самото бягство. Появата на лисицата и сюрията кучета ги принудиха да се откажат от първоначалния си план и да останат на място.

Пещерата беше дълга приблизително шестстотин фута и излизаше при наклонен бряг, който се издигаше над миниатюрен залив. Някога — по времето, когато Бел-Ил се наричаше Кало-нез — Локмария беше храм, посветен на езическите божества, а в нейните тайнствени подземия неведнъж се бяха извършвали човешки жертвоприношения. В първата пещера имаше малък наклон, над който ниско беше надвиснал свод от безредно отрупани скали. Тук всичко беше неравно, подът — осеян с цепнатини и дупки, със стърчащи камъни, които създаваха на всяка крачка непредвидени опасности. Пещерите, които последователно се спускаха към морето, бяха три и заедно образуваха голямото подземие Локмария. Те се съединяваха една с друга чрез няколко груби, изсечени в камъка гигантски стъпала, за перила на които отдясно и отляво служеше скалата. В последната пещера сводът слизаше толкова ниско и проходът ставаше толкова тесен, че да се промъкне тук лодка беше почти невъзможно. Бордът й щеше да опре в стените на прохода. Но когато отчаянието завладее човека, дървото отстъпва на човешката воля, придобива гъвкавост, а камъкът става податлив. На това разчиташе Арамис, когато след наложеното му сражение се реши на бягство, несъмнено опасно, тъй като не всички обсаждащи бяха убити, а и при най-благоприятно стечение на обстоятелствата бягството трябваше да стане посред бял ден, пред очите на тези, които щяха да бъдат победени, но едва ли щяха да се откажат да преследват победителите до последна капка кръв.

След като с първите два залпа бяха унищожени десет гвардейци, Арамис, който знаеше всички кътчета на пещерата, тръгна да огледа труповете на убитите. Димът все още му пречеше да вижда, но той обиколи мъртъвците един по един и по такъв начин преброи загубите на врага. Връщайки се, нареди да се мести лодката по-нататък до големия камък, който преграждаше спасителния изход към морето. Портос буташе с двете си ръце лодката напред през прохода, докато бретонците подлагаха бързо валяците. Така те слязоха до третата пещера и се добраха до камъка, който затваряше изхода. Хващайки този гигантски камък за основата, Портос го подпря с могъщото си рамо и го бутна толкова силно, че той затрещя. От свода се посипа боклук и се вдигна цял облак прах. Паднаха останките на стотици поколения морски птици, чиито гнезда толкова здраво се бяха залепили за скалата, сякаш бяха зациментирани за нея. При новата атака на Портос камъкът се заклати и отстъпи. Подпирайки се с гръб в скалата и натискайки с крака, Портос най-после го изтръгна от купищата варовик, върху които лежеше неговата основа.

След падането на камъка в пещерата нахлу ослепителна дневна светлина и пред възхитените погледи на бретонците се показа синьото море. Те веднага издърпаха с Портос баркаса през тази последна барикада. Оставаха още стотина фута и той щеше да се плъзне в океана. В това време пристигна отредът, разделен от капитана на групи за решителен щурм срещу позициите на бегълците. За да предпази приятелите си от внезапно нападение, Арамис непрекъснато наблюдаваше гвардейците.

Той видя как пристигна подкрепление и след като преброи войниците, се убеди от пръв поглед в неминуемата гибел, която заплашваше и него, и другарите му, ако бъдат въвлечени в нова схватка. Но да се впусне в морето, откривайки на врага достъп до пещерата, щеше да бъде безсмислено. Светлината, която сега проникваше в горните части на пещерата, щеше да позволи на войниците да видят лодката, придвижвана към залива, и метежниците на разстояние мускетен изстрел. Ако първият залп на гвардейците не успееше да унищожи петимата мореплаватели, то самата лодка щеше да стане на решето. Но да речем, че тя и всички, които се намират в нея, успееха да се изплъзнат от потерята, нямаше ли незабавно да бъде даден сигнал за тревога? Нямаше ли незабавно да бъдат алармирани за случилото се корабите от кралския флот? И нямаше ли нещастната лодка, гонена по море и дебната откъм сушата, да бъде заловена преди настъпването на нощта? Побеснял, с разрошени сиви коси, Арамис призоваваше на помощ и Бога, и дявола.

Извика Портос, който в грижите около лодката струваше повече, отколкото валяците и бретонците, взети заедно, и му прошепна на ухото:

— Приятелю, нашите врагове получиха подкрепления.

— А-ха — спокойно отвърна Портос. — Какво ще правим сега?

— Да се възобнови сражението би било рисковано.

— Естествено. Трудно може да се предположи, че един от нас няма да бъде убит, а ако това стане, другият, естествено, ще свърши със себе си.

Портос произнесе тези думи със своя естествен героизъм, който се проявяваше винаги, когато имаше повод. Арамис се почувства така, сякаш някой го бе пробол в самото сърце.

— Нито вас, нито мен няма да убият, приятелю Портос, ако вие успеете да изпълните плана, който искам да споделя с вас. Тези хора се канят да се спуснат в пещерата. Ние ще унищожим петнадесет, но не повече. А те получиха подкрепление — около седемдесет и пет души… Ако всички стрелят заедно, куршумите ще ни направят на решето. Без да смятаме това, че от грохота на изстрелите може да стане срутване.

— Току-що парче от скала ми раздра рамото.

— Ето, виждате ли! Нека бързо вземем решение. Бретонците да продължат да влачат лодката към морето, а ние двамата да останем тук и да охраняваме барута, куршумите и мускетите.

— Но ние двамата, драги Арамис, никога няма да успеем да дадем едновременно повече от два изстрела — простичко каза Портос, — само с мускети работата няма да стане. Този план не е добър. Аз имам друг! Ще се въоръжа с един железен лост и ще се скрия зад издатината. Когато те се приближат, аз, невидим и неуязвим, ще започна да ги удрям по главите. Бих нанасял до тридесет удара в минута. Какво ще кажете?

— Великолепно, приятелю, превъзходно! Напълно го одобрявам, но вие ще ги подплашите и оцелялата половина от тях ще обкръжи пещерата, за да не ни пусне да се измъкнем. Трябва да унищожим целия отред, до последния човек. Един да остане жив, ще ни погуби.

— Вие сте прав, но кажете как да ги докараме до тук?

— Като не мърдаме, добри ми Портос.

— Как! Аз ще се вкаменя, няма да шавна дори, ама когато се съберат?

— Тогава оставете да действам аз, имам една идея.

— Ако е така и вашата идея е добра… а тя трябва да е добра, аз съм спокоен.

— Застанете в засада, Портос, и бройте влизащите. За мен не се тревожете, аз си знам работата.

— Чувам гласове.

— Това са те. Заемете своя пост! Стойте така, че да мога да ви достигна с ръка и да ме чувате.

Портос се скри във втората пещера, където беше съвсем тъмно. Арамис остана в третата. Гигантът държеше в ръката си лост, тежък поне петдесет фунта. С поразителна лекота той боравеше с него. Междувременно бретонците продължаваха да бутат лодката към ската. Арамис се наведе, стараеше се да стане незабележим. Той се зае с някаква тайнствена работа в осветената част на пещерата. Чу се дадена с пълен глас команда. Беше последната заповед на капитана. Двадесет и пет човека преминаха наклона, влязоха в първата пещера и откриха огън. Ехото загърмя, куршумите засвистяха под сводовете и гъст дим изпълни пещерата.

— Наляво, наляво! — викаше Бикар, който при първата атака бе забелязал прохода, съединяващ първата пещера с втората. Възбуден от миризмата на барут, той искаше да насочи хората си натам.

Групата тръгна наляво. Проходът се стесняваше. Бикар беше протегнал ръце напред и обричайки се на неминуема смърт, вървеше пред войниците.

— По-бързо! По-бързо! — викаше той. — Вече различавам светлина…

— Удряйте, Портос! — със задгробен глас изкомандва Арамис. Желязото падна върху главата на Бикар и той беше убит на място, без да довърши започнатото изречение. Само за десет секунди ужасният лост се вдигна десет пъти и толкова пъти падна. Пред Портос се търкаляха десет трупа. Войниците не можеха нищо да видят, чуваха викове, чуваха предсмъртни стонове, стъпваха върху трупове, падаха, ставаха, блъскаха се един в друг, но все още не можеха да разберат какво става около тях. Неумолимият боздуган продължаваше да се стоварва върху главите на кралските гвардейци и унищожи напълно първата група. Всичко това стана толкова безшумно, че нито един звук не стигна до втората група, която спокойно се движеше напред.

Войниците от тази група, които настъпваха под командването на самия капитан, бяха прекършили една изсъхнала ела и като вързаха смолистите й клони на букет, я бяха превърнали в нещо като факел. Стигайки до втората пещера, където Портос като библейски ангел отмъстител унищожаваше всичко, до което се докоснеше ръката му, първият ред отстъпи в ужас. На стрелбата на гвардейците никой не отвърна дори с един изстрел, а хората през цялото време се натъкваха на трупове. Те газеха кръв в буквалния смисъл на думата. Портос все още се криеше зад своята издатина. Виждайки при колебливата светлина от горящите клони картината на това потресаващо клане и мъчейки се напразно да разбере какво се е случило, капитанът отстъпи към издатината, зад която се криеше Портос. В същия миг една гигантска ръка се протегна от тъмнината, хвана за гърлото нещастния капитан, той изхриптя, размаха ръце във въздуха, а факлата, изпусната на земята, изсъска и угасна в локва кръв. Още един труп се прибави към купчината, която преграждаше пътя на войниците.

Всичко това стана с някаква неразгадаема тайнственост, граничеща с магия. Войниците, които вървяха след капитана, се обърнаха, като чуха неговите стонове. Те видяха само разперени във въздуха ръце и изхвръкнали от орбитите очи, а после, когато факелът падна, всичко потъна в непрогледна тъмнина.

— Огън! — инстинктивно извика останалият жив лейтенант.

Веднага затрещяха, загърмяха, звънко отразявайки се в скалите, мускетни изстрели. От сводовете започнаха да падат големи отломъци. Пещерата за един миг се освети от пламъците на изстрелите, но после стана още по-тъмно поради стелещия се дим.

Настъпи пълна тишина, която се нарушаваше само от тропота на войниците от третата група, която влизаше в пещерата.