Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (36)

Глава тридесет и шеста
Щастлив като принц

По пътя към замъка Бражелон срещна Дьо Гиш. Преди това се беше сблъскал с Маникан, който на свой ред се бе видял с Маликорн. Как Маликорн се срещна с Маникан? По най-прост начин. Той изчака завръщането му от обедната служба, където беше отишъл с Дьо Сент-Енян. Те много се зарадваха на срещата си и Маникан се възползва от случая да попита приятеля си дали няма някое екю в джоба.

Без да се учуди на този въпрос, Маликорн отвърна, че джобът му, от който всеки взима, без да слага нищо, прилича на кладенец, който дава вода през зимата, но през лятото благодарение на усърдието на градинарите пресъхва до дъно. Джобът му беше достатъчно дълбок, за да може да се черпи от него до насита по време на жетвата, но за нещастие, злоупотребите го бяха опустошили напълно.

На тези думи Маникан отвърна замислено:

— Това е вярно.

— Значи трябва да го напълним — добави Маликорн.

— Без съмнение, но как?

— Няма нищо по-лесно, скъпи ми Маникан.

— Добре, да чуем!

— Място при принца, и въпросът е решен.

— Имате ли това място?

— Имам право на него.

— Тогава?

— Това, че право на длъжност без длъжност е като кесия без пари.

— Правилно — съгласи се Маникан.

— Значи ще се борим за мястото.

— Най-скъпи от скъпите ми — въздъхна Маникан, — да се получа място при принца е много трудно в нашето положение.

— Мислители?

— Разбира се. В сегашната ситуация не можем нищо да искаме от принца.

— Защо?

— Защото той е доста хладен към нас.

— Глупости! — отряза Маликорн.

— А ако поухажваме принцесата? — предложи Маникан. — Може би ще му угодим!

— Вярно. Ако ухажваме принцесата, принцът ще ни обожава.

— Хм!

— Ние не сме глупаци! Затова вие, господин Маникан, като виден дипломат трябва да помирите принца с Дьо Гиш.

— Кажете, Маликорн, какво ви довери Дьо Сент-Енян?

— На мен? Нищо. Просто ме питаше, това е всичко.

— С мен той не беше толкова сдържан.

— Какво ви каза?

— Че кралят е безумно влюбен в Ла Валиер.

— Това ни е известно, дявол го взел! Всички тук говорят само за това. Вие постъпете обаче съгласно съвета ми. Поговорете с Дьо Гиш и го убедете да заглади вината си пред принца.

— Но затова е необходимо първо да го намерим.

— Мисля, че не е толкова трудно. За да го видите, направете като мен. Почакайте го. Той обожава разходките.

— Да, но къде се разхожда?

— Що за въпрос. Нали е влюбен в принцесата!

— Така казват.

— Значи се разхожда под прозорците й.

— Вижте, мой мили Маликорн, не сте сбъркали. Ето го.

— Как бих могъл да сбъркам? Това не е в нашата тема. Много ли ви трябват пари?

— Ох! — жално въздъхна Маникан.

— В такъв случай бъдете спокоен. Ще направя всичко възможно.

— Действайте!

Дьо Гиш беше приближил до тях. Маликорн си тръгна, а Маникан се приближи до графа.

Дьо Гиш беше мрачен и замислен.

— Кажете, каква рима подбирате, скъпи графе? — обърна се към него Маникан.

Дьо Гиш позна приятеля си и го хвана под ръка.

— Драги Маникан, аз търся нещо по-важно от рима.

— Какво именно?

— Ще ми помогнете ли да намеря това, което търся? Вие сте мързелив, значи сте изобретателен.

— Моята изобретателност е на вашите услуги, графе.

— Искам да вляза в една къща, където имам работа.

— Ами влезте.

— Естествено, но там живее ревнив мъж.

— Нима е по-страшен от Цербер?

— Не по-страшен, но е по-ревнив.

— Той има ли три глави като този, който охранява входа към ада? Не вдигайте рамене, драги графе! Имам основание да ви задам този въпрос, защото според поетите, за да умилостивиш Цербера, трябва да го нагостиш с баничка. Привикнал съм да гледам на нещата трезво и затова, графе, ако има три глави, трябва да го нагостите с три банички.

— Шегобиец! — усмихна се графът.

— Сега — продължи Маникан — да се запознаем по-отблизо с тази къща, каквато и да е тя, защото подобна тактика няма да ни навреди.

— Ах, Маникан — въздъхна Дьо Гиш, — трябва да намерим добър предлог!

— Предлог? Ще намерим сто, хиляда предлога. Ако беше тук Маликорн, вече щеше да е измислил петдесет хиляди предлога.

— Кой е този Маликорн? — попита графът, присвивайки очи, сякаш се мъчеше да си спомни — Струва ми се, че съм чувал тази фамилия.

— Мисля, че сте я чували… Дължите на баща му тридесет хиляди екю.

— Ах, да… Славният момък от Орлеан.

— На когото обещахте място в този дом… не в този, където живее ревнивият мъж, а в дома на принца.

— Добре, ако твоят приятел е толкова изобретателен, нека измисли как да умилостивим принца, и да ме помири с него.

— Добре, ще поговоря с него.

— Кой идва насам?

— Виконт Дьо Бражелон.

— Раул? Да, действително.

Дьо Гиш тръгна към приятеля си.

Вие ли сте, скъпи Раул?

— Да, исках да се сбогувам с вас, мили приятелю — отвърна Раул. — Здравейте, господин Маникан.

— Как, вече тръгваш ли?

— Да. По заповед на краля.

— Къде?

— За Лондон. Отивам при принцесата, за да дам писмото на Чарлз II.

— Тя е сама. Принцът не е вкъщи.

— Къде може да е той?

— Отиде да се къпе.

— Тогава, приятелю мой, като негов приближен предай му моите извинения. Бих го почакал, за да чуя разпорежданията му, ако негово величество не ми беше наредил чрез господин Фуке незабавно да тръгвам.

Маникан подбутна Дьо Гиш с лакът.

— Ето ти предлог.

— Какъв?

— Извиненията на Дьо Бражелон.

— Не е много подходящ.

— Превъзходен е, ако принцът не ви се сърди. Ако се сърди, е лош, както и всеки друг предлог.

— Прав сте, Маникан. Трябва ми случай, какъвто и да е, за да се помирим. На добър път, Раул!

Приятелите се прегърнаха.

След минута Раул влизаше вече при принцесата.

Тя още седеше зад писалището, където беше писала писмото. Пред нея гореше свещ от розов восък, който беше използван за запечатване на писмото. Потънала в размисъл, тя беше забравила да духне свещта.

Дьо Бражелон беше очакван. Едва беше влязъл, и за него доложиха на принцесата.

Той беше олицетворение на изяществото. Който веднъж го бе видял, вече не можеше да го забрави. Принцесата не само го беше виждала, тъй като той беше един от първите, които я посрещнаха на френска земя, но и го помнеше добре, тъй като я придружаваше от Хавър до Париж.

Хенриета беше запазила много добри впечатления от него.

— Ах, това сте вие, виконт! — каза тя. — Ще се видите с моя брат, който ще бъде щастлив да ви изкаже признателност, дължаща се на заслугите на вашия баща!

— Граф Дьо ла Фер беше достатъчно възнаграден с милостта на краля за онези дребни услуги, които е имал чест да му окаже, и аз ще отнеса на негово величество уверението в уважение, преданост и благодарност от сина и бащата.

— Познавате ли брат ми, виконт?

— Не, ваше височество. Ще имам щастието да видя негово величество за пръв път.

— Вие не се нуждаете от препоръки. Но ако се съмнявате във вашите достойнства, кажете смело, че аз гарантирам за вас.

— Ваше височество е много добра.

— Не, господин Дьо Бражелон. Помня как пътувахте до мен, и забелязах вашата голяма сдържаност редом с безумствата, които извършваха двамата лудетини Дьо Гиш и Бъкингам. Да не говорим за тях, а за вас. Отивате там, за да получите място ли? Простете ми за този въпрос. Задавам го не от любопитство, а да ви бъда полезна с нещо, ако мога.

— Не, принцесо. Отивам в Англия, за да изпълня поръчение на негово величество. Това е всичко.

— Разчитате ли да се върнете във Франция?

— Щом изпълня поръчението, освен ако негово величество крал Чарлз II не ми даде други заповеди.

— Аз съм сигурна, че той ще ви помоли да останете при него по-дълго.

— Тъй като аз не се осмелявам да противореча на негово величество, ще ви помоля предварително, принцесо, да напомните на френския крал, че един от най-преданите му слуги се намира далеч от него.

— Пазете се да не би в минутата, когато ви извика във Франция, заповедта да ви се стори злоупотреба с власт.

— Не ви разбирам, принцесо.

— Френският двор е несравним, знам това, но и в английския двор си има хубави жени.

Раул се усмихна.

— Тази усмивка — каза принцесата — не предвещава нищо хубаво за моите съотечественички. Вие сякаш им казвате, господин Дьо Бражелон: «Аз дойдох при вас, но сърцето ми остана от другата страна на пролива». Нали такова е значението на вашата усмивка?

— Ваше височество владее способността да чете в дълбочината на сърцето. Сега разбирате защо дългия престой в английския двор ще бъде за мен нежелателен.

— Няма нужда да питам дали такъв елегантен кавалер среща взаимност в чувствата си.

— Аз съм израсъл с тази, която обичам, и ми се струва, че и тя изпитва същите чувства.

— Заминавайте по-скоро, господин Дьо Бражелон, и по-скоро се връщайте. След вашето завръщане ще видим двама щастливци, тъй като се надявам, че по пътя към вашето щастие няма препятствие.

— Уви, има, и то голямо.

— Какво?

— Волята на краля.

— Волята на краля?… Кралят е против вашия брак?

— Във всеки случай го отлага. Исках съгласието на краля чрез граф Дьо ла Фер, а негово величество е отвърнал, че трябвало да се почака.

— Нима особата, която обичате, не е достойна за вас?

— Тя е достойна дори за кралска любов, принцесо.

— Искам да кажа — може би произходът й е по-нисък от вашия?

— Тя е от знатно семейство!

— Млада, красива?

— На седемнадесет години и за мен е прекрасна.

— В провинцията ли е или в Париж?

— Тя е във Фонтенбло, принцесо.

— При двора?

— Да.

— Познавам ли я?

— Тя има честта да е ваша придворна дама, ваше височество.

— Името й? — с безпокойство в гласа попита принцесата. — Освен ако — добави тя като бързо се овладя, — ако това име не е тайна.

— Не, ваше височество. Моята любов е достатъчно чиста, за да не правя от нея тайни. Още повече не бих я скрил от вас. Това е госпожица Луиза дьо ла Валиер.

Принцесата не можа да удържи възклицанието си, в което имаше нещо повече от обикновено учудване.

— Ах, Ла Валиер!… Тази, която вчера… Тя замълча.

— … се почувства зле — продължи принцесата.

— Да, ваше височество. Едва днес сутринта узнах за това.

— Виждали ли сте я днес?

— Имах честта да се сбогувам с нея.

— И вие казвате — продължи принцесата, правейки усилия да остане спокойна, — че кралят… е отсрочил вашата сватба с тази девойка?

— Да, принцесо.

— Той обясни ли с нещо тази отсрочка?

— С нищо.

— Отдавна ли граф Дьо ла Фер е искал от краля съгласие за вашия брак?

— Преди повече от месец, принцесо.

— Странно.

Сякаш облаци бяха затъмнили очите й.

— Повече от месец — повтори тя.

— Да, повече от месец.

— Вие сте прав — каза принцесата с усмивка, в която Дьо Бражелон можеше да забележи известно насилване. — Моят брат не трябва дълго да ви задържа при себе си. Заминавайте по-бързо, а аз в първото си писмо до Англия ще ви повикам от името на краля.

Принцесата стана, за да връчи на Дьо Бражелон писмото. Раул разбра, че аудиенцията е завършила. Той го взе, поклони се и излезе.

«Цял месец! — прошепна на себе си принцесата. — Нима съм била до такава степен сляпа? Нима той вече цял месец я обича?»

За да се разсее, принцесата незабавно започна да пише писмо до брат си, в което викаше Дьо Бражелон във Франция.

Както вече видяхме, граф Дьо Гиш отстъпи пред съветите на Маникан и позволи да бъде заведен в конюшнята, където те наредиха да им оседлаят коне. След това, по описаната от нас по-горе малка алея, те тръгнаха да посрещнат принца, който, след като се беше изкъпал, свеж и бодър, се връщаше в замъка покрил лицето си с женски воал, за да не изгори от лъчите на силното слънце.

Принцът беше в отлично настроение, предизвикано от съзнанието за собствената красота. Във водата той сравняваше белотата на своето тяло с цвета на кожата на придворните и се беше убедил, че благодарение на грижите му за външността никой не можеше да се сравнява с него, дори кавалерът Дьо Лорен. Освен това принцът доста успешно си беше поплувал и нервите му след дългия престой в студената вода поддържаха тялото и духа му в щастливо равновесие. Ето защо, виждайки Дьо Гиш, който галопираше срещу него на красив бял кон, принцът не можа да сдържи радостното си възклицание.

— Струва ми се, че нещата вървят добре! — забеляза Маникан.

— А, здравей, Дьо Гиш! Здравей, бедни ми Дьо Гиш! — възкликна принцът.

— Приветствам ви, монсеньор! — отвърна Дьо Гиш, ободрен от тона на Филип. — Желая здраве, радост, щастие и благоденствие на ваше височество!

— Добре дошъл, Дьо Гиш! Тръгни от дясната ми страна. Но задържай своя кон, защото искам бавно да се движа под този зелен свод.

— Слушам, монсеньор.

Приемайки поканата, Дьо Гиш тръгна от дясната страна на принца.

— Е, драги ми Дьо Гиш — каза принцът, — разкажи какво знаеш за този женкар, когото някога познавах и който сваляше жена ми!

Дьо Гиш почервеня, а принцът примираше от смях, сякаш думите му бяха върхът на остроумието. Неговата свита счете за необходимо да последва примера му, макар че не чу шегата. Всички започнаха гръмко да се смеят до последния човек от кортежа.

Дьо Гиш, макар и смутен, не загуби присъствие на духа. Маникан го гледаше.

— Ах, монсеньор — отвърна Дьо Гиш, — бъдете милосърден към нещастника, не ме хвърляйте в устата на кавалера Дьо Лорен, за да ме разкъса!

— Как така?

— Ако чуе, че ми се смеете, той без всякаква жалост ще започне да ми се подиграва.

— На твоята любов към принцесата?

— Пощадете ме, монсеньор!

— Все пак, Дьо Гиш, признай си, че ухажваше принцесата!

— Никога в живота си, монсеньор.

— Хайде, признай си от уважение към мен! Признай си, освобождавам те от изискването на етикета. Бъди откровен, сякаш става дума за госпожица Дьо Шале или госпожица Дьо ла Валиер.

Принцът отново се заля от смях.

— Защо ли си играя с тази двуостра шпага? По този начин ранявам едновременно и теб, и моя брат. Едната е твоя годеница, а другата — негова бъдеща любовника.

— Наистина, вие днес сте в отлично настроение, ваше височество.

— Да, днес се чувствам отлично. Приятно ми е да те видя.

— Благодаря, ваше височество.

— Значи ти си ми бил сърдит?

— Аз, монсеньор?

— Да.

— Но за какво, боже мой?

— За това, че попречих на твоето ухажване на жена ми.

— О, ваше височество!

— Не отричай. Ти излезе от принцесата с озверял поглед, но това ти донесе нещастие, скъпи мой. Ти танцува в балета повече от лошо. Не се мръщи, Дьо Гиш, това не ти отива, изглеждаш като мечка. Ако принцесата гледаше към теб вчера, то аз съм напълно уверен, че…

— Какво, монсеньор? Ваше височество ме плаши!

— Тя съвсем те забрави. Принцът отново се закикоти.

«Наистина — помисли Маникан, — високият сан няма никакво значение, всички са еднакви.» Принцът продължаваше:

— Но ти най-после се върна и има надежда, че кавалерът отново ще стане любезен.

— Защо, монсеньор? По какъв начин мога да влияя на господин Дьо Лорен?

— Много просто, той ревнува от теб.

— Нима?

— Това е самата истина.

— Това е прекалено голяма чест за мен.

— Разбираш ли, когато ти си до мен, той ме ласкае, а когато си тръгнеш, ме тормози. Знаеш ли каква мисъл ми дойде в главата?

— Не, монсеньор.

— Когато ти беше в изгнание, защото тебе те изгониха, бедни ми Дьо Гиш…

— А кой беше виновен за това, ваше височество? — попита Дьо Гиш, придавайки си недоволен вид.

— Разбира се, че не аз, драги графе — отвърна негово височество. — Не съм искал кралят да те отстранява, честна дума!

— Зная, че не сте вие, ваше височество, но…

— Но принцесата! Няма да отричам. С какво си се провинил пред нея?

— Наистина, ваше височество…

— Зная, че жените си имат приумици. Жена ми не е изключение. Но ако са те изгонили заради нея, то аз не ти се сърдя.

— В такъв случай, ваше височество, аз съм нещастен само наполовина.

Маникан, който яздеше до тях и не изпускаше нито дума, се наклони към шията на коня си, за да скрие смеха си.

— Знаеш ли, твоето изгнание ми помогна да съставя един план.

— Какъв?

— Когато Дьо Лорен не те вижда и има чувството, че царува сам, той започва да се отнася зле с мен, тогава моята жена противоположно на това става любезна с мен, независимо че я пренебрегвам. Дойде ми наум да стана образцов мъж, такава рядкост при двора. Реших да обикна своята жена.

Дьо Гиш гледаше принца с неприкрито учудване.

— Ваше височество сигурно се шегува — промърмори той с треперещ глас.

— Ей богу, съвсем сериозно го казвам. Имам имение, което ми подари брат ми по случай сватбата ми. Жена ми има пари, дори много, защото получава едновременно от брат си и от девера си. Значи можем да напуснем двора. Аз бих отишъл в замъка Вилие-Котере. Той е разположен сред гори и ние бихме се наслаждавали на безоблачна любов в местата, където моят дядо Хенрих IV се е опиянявал от щастие с красавицата Габриел… Какво ще кажеш за този план, Дьо Гиш?

— Ще кажа, че ме хвърля в трепет, монсеньор — отвърна графът, обхванат от истинско вълнение.

— Виждам, че не би понесъл втори път да те изгонят.

— Аз ли, монсеньор?

— В такъв случай аз няма да те взема със себе си, както бях решил преди това.

— Как така няма да ме вземете със себе си, ваше височество?

— Да, ако случайно се скарам с двора.

— О, монсеньор, аз ще отида с ваше височество накрай света.

— Глупак — измърмори Маникан, като блъсна с коня си този на Дьо Гиш и за малко не го изхвърли от седлото.

След това мина покрай него с такъв вид, сякаш не му се беше удало да сдържи коня си, и му прошепна:

— Мислете какво говорите!

— Значи е решено — каза принцът, — щом си ми толкова предан, ще те взема със себе си.

— Където ви е угодно, ваше височество — радостно отвърна Дьо Гиш, — където ви е угодно, ако искате веднага!

— Готов ли сте?

Графът със смях пусна юздите и конят му се втурна напред.

— Минутка търпение — помоли принцът, да отидем в замъка.

— Защо?

— За жена ми, дявол да го вземе!

— Но защо? — попита Дьо Гиш.

— Ох, разбира се, нали ти казвам, че това е план за съпружеска любов, значи трябва да взема със себе си и жена си.

— В такъв случай, ваше височество — отвърна графът, — аз съм в отчаяние, вие се лишавате от мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Да. Защо взимате със себе си принцесата?

— Ами… забелязвам, че я обичам.

Дьо Гиш побледня, но с всички сили се мъчеше да запази веселия си вид.

— Ако обичате принцесата, ваше височество — въздъхна той, — то тази любов ви е достатъчна и приятели не са ви нужни.

— Не е лошо, не е лошо! — прошепна Маникан.

— Теб пак започва да те хваща страх от принцесата.

— Аз вече си платих за това, ваше височество. Тя беше виновница за моето изгнание.

— Боже мой! Имаш отвратителен характер, Дьо Гиш. Колко си злопаметен, приятелю.

— Бих искал вие да сте на мое място, монсеньор.

— Значи затова така лошо танцува вчера. Искал си да й отмъстиш, като я караш да прави неправилни фигури. Ах, Дьо Гиш, това е много дребнаво и аз ще й го разкажа!

— Ваше височество може да й казва каквото пожелае. Принцесата няма да ме намрази по-силно, отколкото ме мрази в тая минута.

— Хайде сега, пак преувеличаваш. И всичко това за някакви си две седмици престой на село, на които тя те е обрекла.

— Ваше височество, две седмици са две седмици, но когато умираш от скука, две седмици са пяла вечност.

— Значи не си склонен да й простиш?

— Никога.

— Хайде, хайде, Дьо Гиш, бъди по-добър и аз ще те помиря с нея. Когато я посещаваш по-често, ще видиш, че тя съвсем не е зла и е много умна.

— Ваше височество…

— Ще видиш, че тя умее да приема като принцеса и да се смее като обикновено момиче. Ще видиш, че когато тя поиска, часовете минават като минути. Дьо Гиш, приятелю, трябва да промениш мнението си за жена ми.

«Сигурен съм, — помисли си Маникан, — това е съпруг, на когото жена му ще донесе нещастие и покойният цар Кантавъл е бил истински тигър в сравнение с негово височество.»

— И така — завърши принцът, — трябва да я опознаеш по-добре. Само че аз трябва да ти показвам пътя. Принцесата не прилича на другите и затова не всеки намира достъп до сърцето й.

— Ваше височество.

— Не се опъвай, Дьо Гиш, иначе ще се скараме! — каза принцът.

— Ако той иска това — прошепна Маникан на ухото на Дьо Гиш, — достави му удоволствието.

— Ваше височество — поклони се графът, — аз се подчинявам.

— За начало ще направим така — продължи принцът, — днес при принцесата ще се играят карти. Ти ще обядваш с мен и аз ще те заведа при нея.

— Ваше височество — започна да протестира Дьо Гиш, — позволете ми да откажа.

— Пак ли! Но това е бунт!

— Вчера принцесата твърде лошо ме прие пред всички.

— Така ли? — засмя се принцът.

— Толкова лошо, че дори не ми отвърна, когато я заговорих. Може би е добре да нямаш самолюбие, но пък много малко си е много малко, както се казва.

— Графе, след като обядваме, ще се преоблечеш и ще дойдеш при мен. Аз ще те чакам.

— Щом ваше височество заповядва…

— Заповядвам.

«Той няма да се откаже — помисли Маникан, — такива неща винаги здраво засядат в главите на съпрузите. Защо Молиер не може да го чуе! Би изобразил всичко в стихове! А след това би събрал тълпа слушатели без усилие, за да ги прочете!»

Разговаряйки по този начин, принцът и неговата свита се върнаха в замъка. Молиер бе темата, от която се откъснаха едва в стаите.

— Да не забравя — спомни си Дьо Гиш на прага, — имам поръчение до ваше височество.

— Предай ми твоето поръчение.

— Господин Дьо Бражелон замина за Лондон по заповед на краля и ме помоли да ви засвидетелствам неговата почит към ваше височество.

— Много добре, пожелавам на добър път на виконта. Аз го обичам много. Върви да се облечеш и се връщай при нас. Ако не се върнеш…

— Какво ще стане тогава, ваше височество?

— Ще накарам да те затворят в Бастилията.

— Сега е ясно — каза със смях Дьо Гиш, — че негово височество принцът е пълна противоположност на нейно височество принцесата. Тя ме изпраща в изгнание, защото не ме обича, а принцът ме затваря в тъмница, защото много ме обича. Ето ново хрумване за един Молиер! Благодаря, принце! Благодаря, принцесо!

— Хайде, хайде — прекъсна го принцът, — ти си чудесен приятел и отлично знаеш, че не мога да мина без теб. Връщай се по-скоро.

— Добре, но и аз на свой ред искам да пококетирам, ваше височество.

— Какво ти става?

— Ще се върна при ваше височество само при едно условие.

— Какво?

— Трябва да услужа на един приятел на моя приятел.

— На кого?

— На Маликорн.

— Какво противно име!

— Той го носи с чест, ваше височество.

— Да допуснем. И какво?

— Трябва да намеря място на господин Маликорн при ваше височество.

— Какво място?

— Някакво. Да наблюдава вещо.

— Отлично, можем да го уредим. Вчера уволних надзирателя на дворцовите покои.

— Нека бъде надзирател на дворцовите покои, ваше височество. Какво ще трябва да върши?

— Нищо, ще наблюдава и ще докладва.

— Нещо като вътрешна полиция.

— Именно.

— Това е идеална работа за Маликорн — намеси се Маникан.

— Знаете ли за кого става дума, господин Маникан? — обърна се към него принцът?

— Много добре, ваше височество. Той е мой приятел.

— Какво е вашето мнение?

— Мнението ми е, че ваше височество никога няма да има друг по-добър надзирател на дворцовите покои.

— А колко носи тази длъжност? — попита графът.

— Не знам, но винаги са ми казвали, че когато тази длъжност се заема от подходящ човек, няма цена.

— А какво наричате, принце, подходящ човек?

— Разбира се, умен!

— В такъв случай мисля, че монсеньорът ще бъде доволен, защото Маликорн е умен като дявол.

— Тогава това място ще ми излезе доста скъпо! — със смях каза принцът. — Ти ми правиш истински подарък, графе.

— И аз мисля така, ваше височество.

— Добре! Кажи на твоя господин Меликон…

— Маликорн, ваше височество.

— Никога няма да свикна с това име.

— Но вие произнасяте правилно Маникан, ваше височество.

— Може би с времето ще се науча да произнасям Маликорн. Навикът ще ми помогне.

— Каквото и да каже ваше височество, гарантирам ви, че вашият надзирател на дворцовите покои няма да се обиди. Характерът му е чудесен.

— В такъв случай, драги Дьо Гиш, кажете му, че е назначен… Не, почакайте.

— Какво ще обича ваше височество?

— Искам първо да го погледна. Ако е така безобразен като името си, ще си взема думата назад.

— Ваше височество го познава.

— Аз ли?

— Разбира се. Ваше височество вече го е виждал в кралския дворец. Дори аз сам ви го представих.

— Ах, да, спомням си… но това е очарователен младеж.

— Зная, че ваше височество го е забелязал.

— Да, да, да! Виждаш ли, Дьо Гиш, нито аз, нито жена ми не искаме пред нас да се мяркат изроди. Жена ми взима само красавици за придворни дами, а в моята свита има само благородници с порядъчни лица. По такъв начин, Дьо Гиш, ако аз имам деца, те ще бъдат вдъхновени от красавиците, а ако моята жена има деца, те ще бъдат сътворени по красиви еталони.

— Великолепно разсъждение, ваше височество — каза Маникан, одобрявайки думите на принца с поглед.

Що се отнася до графа, той видимо не намери разсъждението за много блестящо, тъй като се изрази с някакъв неопределен жест. Маникан тръгна да съобщи на Маликорн хубавата новина.

Дьо Гиш с явно неудоволствие тръгна да се преоблича.

Принцът весело си пееше, докато се оглеждаше в огледалото и чакаше обяда. Настроението му оправдаваше поговорката: «щастлив като принц».