Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (5)

Глава пета
Закуска при господин Безмо

Арамис бе винаги въздържан в храненето, но този път оказа чест на великолепната закуска на Безмо. Само от виното пи съвсем малко.

През цялото време Безмо бе оживен и весел. Петте хиляди пистола, към които той поглеждаше от време на време, радваха душата му. Той поглеждаше с умиление към Арамис.

Епископът се бе разположил в креслото, отпивайки малки глътки вино като познавач.

— Какви глупости говорят за лошата храна в Бастилията! — каза той, намигайки. — Щастливци са тези затворници, ако всеки ден им се дава дори и само по половин бутилка от това бургундско.

— Всички петнадесетливрови пият от него. Старо, отлежало вино.

— Значи и бедният Селдон също пие от тази превъзходна напитка?

— А, не!

— А на мен ми се счу, че го държите на петнадесет ливри.

— Него? Никога! Човек, който съчинява дистрикти… Как им казвахте?

— Дистих.

— На петнадесет ливри! Много ще му дойдат! Съседът му действително е на петнадесет ливри. Този от втората Бертоди, ера.

— Драги коменданте, простете ми, но вашият език не е съвсем разбираем за мен.

— Да, наистина. От втората Бертодиера — това означава, че арестантът се намира на втория етаж в Бертодиеровата кула.

— Следователно Бертодиера се казва една от бастилските кули? Да, чувал съм, че тук всяка кула си има име. Къде е тази кула?

— Ето, погледнете тук — Безмо показа, приближавайки се до прозореца, ето там, на двора, втората отляво.

— Виждам. Значи в нея лежи затворник, за когото се отпускат по петнадесет ливри.

— Да.

— А отдавна ли лежи?

— Отдавна. Седем или осем години.

— Нима нямате точни сведения?

— Но той не е бил затворен по мое време.

— А нима нищо не ви казаха Лувиер и Трамбле?

— Драги ми… извинете, ваше преосвещенство.

— Нищо. И така, вие казахте…

— Казвам, че тайните на Бастилията не се предават заедно с нейните ключове.

— Това ли било? Значи този тайнствен затворник е държавен престъпник?

— Не, не мисля. Просто пребиваването му в Бастилията е обгърнато в тайна. Както всичко тук.

— Да допуснем — каза Арамис. — Но защо говорите свободно за Селдон, а за този.

— За втората Бертодиера?

— Да.

— Защото престъплението на човек, съчинил дистих, е несъизмеримо с това на този, приличащ на…

— Да, разбирам. А тъмничарите? Те разговарят със затворниците, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай, сигурно арестантите им казват, че не са виновни.

— Те непрекъснато повтарят това. Все една и съща песен си пеят.

— А не би ли могла приликата, за която говорите, да им направи впечатление?

— Ах, драги ми Дербле! Трябва да си придворен, за да се занимаваш с такива дреболии.

— Хиляди пъти сте прав, драги Безмо. Бъдете добър, още малко вино.

— С удоволствие, но не малко, а пълна чаша.

— Не, не! Вие сте си останал мускетар до мозъка на костите. А аз станах епископ. Капка за мен и чаша за вас.

— Нека бъде по вашему. Арамис и комендантът се чукнаха.

— А освен това — добави прелатът, вдигайки чашата и присвивайки очи към искрящото вино, — там, където намирате прилика, някой друг може въобще да не я забележи.

— Не може да бъде! Всеки, който е видял колко прилича този затворник…

— А на мен ми се струва, че това е само игра на въображението.

— Не. Това е така и аз ви давам дума!

— Вижте — възрази Арамис, — срещал съм мнозина, които в лице приличат на този, за когото говорим, но никога не съм им отдавал значение.

— Просто защото има различни степени на прилика. Приликата на моя затворник е поразителна и ако вие го видите, напълно ще се съгласите с мен.

— Ако го видя… — равнодушно каза Арамис. — Но по всяка вероятност това никога няма да стане.

— Че защо?

— Защото, ако кракът ми стъпи в тези ужасни килии, ще имам чувството, че съм погребан там завинаги.

— О, не. Помещението съвсем не е лошо.

— Разкажете ми…

— Не бива да говорите така за втората Бертодиера! Там има разкошна килия, чудесно обзаведена, с килими.

— Какво говорите!

— Да! Да! На този юноша му е провървяло. Получил е най-добрата килия в Бастилията!

— Хайде, хайде — хладно го прекъсна Арамис, — никога няма да повярвам, че в Бастилията има хубави килии. Що се касае до килимите, те вероятно съществуват само във въображението ви. Представям си паяци, жаби, плъхове…

— Жаби! В карцерите може би, не отричам…

— Най-жалка мебел и никакви килими.

— А на очите си ще повярвате ли? — каза Безмо, ставайки все по-възбуден.

— Не, за бога! Не трябва!

— Дори да се убедите в това сходство, което отричате, както и килимите?

— Сигурно това е привидение, призрак, жив труп!

— Ни най-малко! Здрав младеж.

— Печален, замислен?

— Напротив, веселяк.

— Не може да бъде!

— Да вървим.

— Къде?

— С мен.

— Защо?

— Ще направим обиколка на Бастилията.

— Какво?

— Ще видите всичко със собствените си очи.

— А правилата?

— Това са дребни неща. Днес моят майор е свободен, лейтенантът обхожда бастионите, ние сме пълни господари.

— Не, не, драги коменданте! Тръпки ме побиват при мисълта за грохота на ключалките и резетата, които ще трябва да отключвате.

— Хайде!

— А ако случайно ме забравите някъде и остана заключен в третата или четвъртата Бертодиера, а?… Бррр…

— Вие се шегувате.

— Не, говоря съвсем сериозно.

— Вие се отказвате от неповторима възможност. Знаете ли, че за да я постигнат, някои принцове са ми предлагали по петдесет хиляди ливри?

— Нима е толкова интересно?

— Забранената ябълка, ваше преосвещенство. Забраненият плод. Вие като духовно лице добре знаете това.

— Ако нещо действително ме интересува, то е бедният студент, съчинил дистиха.

— Добре. Ще го видим и него. Той е съвсем наблизо, в третата Бертодиера.

— Защо казвате наблизо?

— Защото, ако бях любопитен, на първо място бих се интересувал от прекрасната килия с килимите и нейния обитател.

— Чудо невиждано! Килими! Сигурно и обитателят е съвсем невзрачна личност.

— Петнадесетливров, ваше преосвещенство, петнадесетливров! Такива личности винаги са интересни.

— Точно щях да ви попитам. Защо на този човек се отпускат петнадесет, а на бедния Селдон само три ливри?

— Тези различия са тънка работа, господине. Тук кралят прояви известна доброта…

— Кралят?

— По-точно, кардиналът. «Този нещастник до смъртта си е обречен да гние в тъмницата!» — каза Мазарини.

— Защо?

— Защото престъплението му е вечно, значи и наказанието трябва да бъде вечно.

— Вечно?

— Разбира се! Освен ако не се разболее от едра шарка, нали разбирате… Но за това има малка надежда. В Бастилията въздухът е чист.

— Вие сте удивително находчив, драги Безмо.

— Нали?

— С две думи, искате да кажете, че този нещастник е обречен да страда тук до края на живота си?

— Не съм казал да страда, монсеньор. Петнадесетливровите не страдат.

— Е, да се измъчва в затвора.

— Такава му е съдбата, но на него по всякакъв начин се стараят да му облекчат условията на живот. Освен това мисля, че този юначага не се е родил на този свят, за да яде такива вкусни гозби. Вижте тази неначената баница и раците, до които не се е докоснал. Марнски раци, големи като лангусти. Всичко това заедно с бутилка бургундско отива във втората Бертодиера. Мисля, че вече не бива да се съмнявате.

— Не, драги Безмо, няма. Но всичко това се отнася за петнадесетливровите, а вие забравихте бедния Селдон.

— Моля! В чест на вашето посещение ще получи бисквити, мармалад и тази бутилчица портвайн.

— Вие сте превъзходен човек, казвам ви го и пак го повтарям, драги Безмо.

— Да вървим, да вървим — подкани комендантът, чиято глава се беше замаяла от виното или от похвалите на Арамис.

— Помнете, че идвам само за да изпълня вашата молба — каза прелатът.

— Ще ми бъдете благодарен за тази разходка.

— Тогава да вървим.

— Първо да предупредя…

Безмо звънна два пъти. На вратата се показа тъмничар.

— Отивам в кулата. Никакви стражи, барабани и въобще шум!

— Ако не бях оставил тук плаща си, щях да имам чувството, че аз самият отивам в затвора — престори се на уплашен Арамис.

Тъмничарят тръгна напред, комендантът и Арамис след него, ръка за ръка. Няколко войници по пътя им се изпънаха като струна при вида на коменданта.

Безмо преведе госта си през малък площад, откъдето те тръгнаха към подвижния мост, по който часовите ги пропуснаха безпрепятствено, познавайки началството.

— Господине — високо попита комендантът, за да може всяка дума да бъде чута от караулните, — имате ли добра памет? Имам предвид плановете и чертежите, тъй като дори на архитектите е забранено да влизат с хартия, перо или молив.

«Колко интересно! — помисли Арамис. — Сега пък станах архитект. Това прилича на шегата с Д'Артанян, който ме видя в Бел-Ил като инженер.»

Напрягайки гласа си, заяви:

— Бъдете спокоен, господин комендант! Достатъчно е да видя с очите си нещо, за да го запомня.

На Безмо дори веждите му не помръднаха. Стражата взе Арамис за архитект.

— Да започнем от Бертодиерата! — викна Безмо, за да го чуят всички.

— Добре — отвърна Арамис. Безмо се обърна към надзирателя:

— Използвай случая и отнеси в номер две отделените от мен лакомства.

— В трети номер, драги Безмо, в трети номер! Вечно грешите.

— Вярно.

Те започнаха да се изкачват по стълбата.

Само в този двор имаше толкова решетки, резета и ключалки, че биха стигнали за целия град.

Арамис не беше нито мечтател, нито чувствителен човек, макар че на млади години бе писал стихове. Сърцето му беше възприемчиво като на всеки петдесетгодишен човек, който е любил много жени, по-точно, бил е любим на много.

Когато започна да се качва по каменните стъпала, изтрити от толкова нещастници, когато го облъхна влагата на мрачните сводове, сърцето му омекна видимо, той наведе глава и със замъглени очи последва Безмо.