Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава шестдесет и пета
Държавен престъпник

Д'Артанян беше обещал на Безмо да се върне за десерта и сдържа думата си. Едва бяха сервирали питиетата, които бяха гордостта на комендантската изба, когато в коридора се чу звън на шпори и на прага се появи капитанът на мускетарите.

Атос и Арамис изключително тънко водеха своите игри, но нито на единия, нито на другия се удаде да проникне в тайната на събеседника си. Те пиха, ядоха, говориха за Бастилията, за последното пътуване до Фонтенбло, за празненството, което Фуке искаше да уреди във Во. Разговорът през цялото време се въртеше около общи теми и никой освен Безмо не засегна нито веднъж нещо, което да представлява личен интерес за присъстващите.

Д'Артанян нахлу сред общата беседа все още бледен и развълнуван от срещата си с краля. Безмо побърза да му предложи стол. Д'Артанян на един дъх пресуши предложения му от коменданта бокал с вино. Атос и Арамис забелязаха, че Д'Артанян не е на себе си. Единствен Безмо не виждаше нищо, защото Д'Артанян за него беше само капитан на мускетарите на негово величество и нищо повече. Затова той всякак се стараеше да му угоди. Да принадлежиш към обкръжението на краля, означаваше според Безмо да разполагаш с неограничени права. Макар че Арамис видя вълнението на Д'Артанян, той не можеше да отгатне причината за него. Единствено Атос предполагаше, че я знае. Връщането на Д'Артанян и особено възбуденото състояние на този винаги невъзмутим човек сякаш му казваха: «Аз току-що се обърнах към краля с молба и кралят отказа да я изпълни.» Убеден в точността на своята догадка, Атос се усмихна, стана от масата и направи знак на Д'Артанян, сякаш искаше да му напомни, че те имат и други работи, освен да вечерят заедно.

Д'Артанян го разбра и също му отвърна със знак. Арамис и Безмо забелязаха този ням диалог и въпросително ги изгледаха. Атос реши, че е дошло време да се изясни действителното положение на нещата, и каза с любезна усмивка:

— Истината, господа, се заключава в това, че вие, Арамис, току-що вечеряхте в компанията на държавен престъпник, който освен това е и ваш затворник, господин Дьо Безмо.

От коменданта се изтръгна възклицание, което изразяваше учудване и същевременно радост. Добрият Безмо се гордееше със своя затвор. Като не се смята изгодата, която получаваше от своите затворници, той беше щастлив, колкото повече са те и по-знатни — това го изпълваше с гордост.

Що се отнася до Арамис, той с подобаващ за ситуацията израз каза:

— Скъпи Атос, простете ми, но аз бях убеден в това. Има някаква история с Раул или с госпожица Дьо ла Валиер, нали?

— Уви! — въздъхна Безмо.

— А вие — продължаваше Арамис, — вие като истински благородник, забравяйки, че в нашия век има само придворни, сте отишли при краля и сте му казали всичко, което мислите за неговото поведение.

— Отгатнахте, приятелю мой.

— Значи — започна Безмо, изтръпнал при мисълта, че приятелски е вечерял с човек, навлякъл си гнева на негово величество, — значи, графе…

— Значи, драги коменданте — каза Атос, — моят приятел господин Д'Артанян ще ви предаде документа, който се подава от куртката му и не е нищо друго освен заповед за моето затваряне.

Безмо протегна ръка към капитана.

Д'Артанян действително извади от пазвата си двете кралски заповеди. Той подаде едната на коменданта. Безмо разгъна документа и започна полугласно да го чете, като поглеждаше от време на време към Атос:

— «Заповед да се задържи в моята крепост Бастилията…» Много добре… «моята крепост Бастилията… господин граф Дьо ла Фер.» Ах, господине, каква печална чест за мен е да ви държа в Бастилията.

— Ще имате търпелив и непретенциозен затворник, господине — каза Атос със своя мек и спокоен глас.

— Но няма да изкара при вас и месец, драги коменданте — продължи Арамис, докато Безмо държеше пред себе си заповедта и преписваше в книгата кралската воля.

— И ден няма да изкара, или по-точно, няма да изкара и нощ — довърши Д'Артанян, предявявайки втората заповед на краля, — защото сега, драги господин Дьо Безмо, трябва да препишете и този документ и незабавно да освободите графа.

— Ах! — извика Арамис. — Вие ме избавяте от грижи, скъпи Д'Артанян.

Той с многозначителен израз стисна ръката на мускетаря, а след това на Атос.

— Как! — учудено попита Атос. — Кралят ми връща свободата?

— Четете, скъпи приятелю — каза Д'Артанян. — Не се ли сърдите?

— О, не, напротив! Аз не желая зло на краля, а най-голямото зло, което може да им се пожелае, имам предвид кралете, е да вършат неправди. Но това не е било лесно, признайте си приятелю!

— За мен ли? Съвсем не — отвърна, смеейки се, мускетарят. — Кралят изпълнява всяко мое желание.

Арамис погледна Д'Артанян в лицето и разбра, че не е истина. Що се отнася до Безмо, той не сваляше очи от него, толкова беше възхитен от човека, който кара краля да изпълнява всяко негово желание.

— Кралят в изгнание ли праща Атос? — попита Арамис.

— Не, кралят не каза нищо — отвърна Д'Артанян, — но аз мисля, че за графа ще е по-добре… освен ако не се кани да благодари на краля…

— Да си кажа право, не се каня — усмихна се Атос.

— Тогава считам, че за графа е най-добре да се оттегли за известно време в замъка си — продължи Д'Артанян.

— За мен няма нищо по-приятно от това — отвърна Атос — да се върна в моята самота под клонестите дървета на брега на Лоара. Ако Бог е най-добрият лекар за душевните рани, то природата е най-доброто лекарство за тях. Значи, господине — обърна се Атос към Безмо, — аз съм свободен?

— Да, графе — каза комендантът, като въртеше на всички страни двата документа, — при условие, разбира се, че господин Д'Артанян няма в запас трета заповед.

— Не, драги господин Дьо Безмо, не — засмя се мускетарят, — трябва да се придържате към втората заповед и с нея ще сложим точка на всичко.

— Ех, графе — каза Безмо, — знаете ли от какво се лишавате? Щях да ви определя дневна издръжка от тридесет ливри като на генералите, не, какво говоря, петдесет като на принцовете и всеки ден щяхте да вечеряте като днес.

— Позволете ми, господине, да се задоволя с моята скромна рента.

После Атос се обърна към Д'Артанян:

— Ще ми доставите ли удоволствие да бъдете мой спътник?

— Само до вратата. Там ще ви кажа, както казах на краля: «Аз изпълнявам служебните си задължения.»

— А вие, драги Арамис? — усмихна се Атос. — Мога ли да разчитам, че ще пътуваме заедно? Ла Фер е на пътя за Ван.

— Тази вечер имам среща в Париж — отвърна прелатът, — не мога да я пренебрегна, без да предизвикам сериозни неприятности.

Като прегърна Арамис и си взе сбогом с Безмо, Атос, придружен от Д'Артанян, потегли.

Нека сега разкажем какво се случи в дома на Атос, докато наблюдавахме в Бастилията развръзката на историята, започнала в кралския дворец.

Гримо съпровождаше своя господар в Париж и, както вече казахме, той присъства при неговото тръгване. Той видя как Д'Артанян хапе мустаци, видя как господарят му седна в каретата, вглеждаше се внимателно в лицата на двамата и понеже ги познаваше добре от много, много време, разбра, че въпреки външната им невъзмутимост се е случило нещо важно. По тона, с който графът се обърна към него и произнесе думата «сбогом», Гримо почувства, че той заминава за дълго.

След като не бе получил никакви указания и не бе намерил нищо, с което да подкрепи или отхвърли съмненията си, той започна да размишлява. Въображението е убежище, или по-точно, наказание за сърцата, пълни с привързаност. Наистина, трудно можем да си представим човек, привързан към някого, винаги да вижда във въображението си своя приятел весел и щастлив.

Тревогата на Гримо премина в страх. Той възстанови по памет последователността на събитията. Писмото от Д'Артанян, което много беше огорчило Атос, посещението на Раул, след което Атос поиска дворцовите си дрехи и ордените, срещата с краля, среща, след която графът се прибра мрачен, обяснението на бащата със сина, Раул, който си тръгна тъжен и, накрая, появата на хапещия мустаците си Д'Артанян. Всичко това представляваше драма в пет действия, достатъчно ясна и прозрачна дори за по-слаби наблюдатели от дългогодишния слуга.

Гримо прибягна до решителни средства. Той претърси дворцовия костюм на господаря си, за да намери писмото от Д'Артанян. То беше останало в един от джобовете. Ето какво прочете Гримо:

«Скъпи приятелю, Раул поиска от мен сведения за поведението на госпожица Дьо ла Валиер по време на неговото пребиваване в Лондон. Аз съм само капитан на мускетарите и моите очи и уши наблюдават и слушат по цял ден казармени и любовни сплетни. Ако бях съобщил на Раул всичко, което съм чул и видял, бедното момче нямаше да го понесе. Освен това аз служа на краля и не мога да обсъждам неговото поведение. Ако сърцето ви подсказва да действате, действайте! Нещата засягат повече вас, отколкото мен, по-точно: колкото засягат Раул, толкова и вас.»

Гримо изскубна от главата си половин кичур косми. Ако имаше, може би щеше да изскубне повече.

«Ето къде е разгадката — каза си той, — госпожицата е направила нещо недобро. Нашият млад господин е измамен. Той навярно е научил за това. Графът е отишъл при краля и му е казал всичко, каквото мисли. Боже мой! Та графът се върна без шпага!»

От това откритие слугата се изпоти. Той спря да размишлява. Нахлупи шапката на главата си и се затича към Раул.

След като Луиза си тръгна, младият човек успя да укроти в гърдите си ако не любовта, то страданието. Той мислено виждаше опасния път, по който го бе увлякло възмущението и безумието, видя баща си в неравна борба с краля, борба, подета от самия Атос. В този миг на прозрение младежът си спомни тайнствените знаци на баща си, неочакваното посещение на Д'Артанян и си представи как би могла да завърши борбата между крал и поданик.

«Д'Артанян е дежурен, значи е прикован към своя пост — помисли си Раул, — той не би отишъл при графа за удоволствие. Отишъл е само защото е имал да му съобщи нещо важно. Може би тук се крие заплаха и дори пряка опасност.»

Раул потрепери при мисълта, че се е държал като явен егоист и е забравил баща си заради своята нещастна любов. Търсил е забрава в горчивата подслада на отчаянието, когато е трябвало да застане в защита на Атос и да отблъсне удара, насочен към него.

Мисълта за това го стресна. Той препаса шпагата си и се затича към дома на Атос. По пътя се сблъска с Гримо, който от другия край със същата жар беше тръгнал да търси истината. Те се прегърнаха. Двамата се оказаха в една и съща точка на кривата, описана от въображението им.

— Гримо! — извика Раул. — Баща ми взе ли със себе си пари?

— Не.

— А шпагата?

— Не.

— Гримо! Струва ми се, че господин Д'Артанян е дошъл…

— За да арестува графа ли?

— По кой път тръгнаха?

— По крайбрежната…

— Към Бастилията!

— Боже господи! Да!

— Побързай! Да тичаме! Първо при господин Д'Артанян, може би там ще узнаем нещо.

— Не, щом той скри от мен истината, когато беше у дома, и сега ще я скрие. Да идем… О, господи, днес съвсем съм обезумял! Забравих за господин Дьо Валон — Портос… който все още ме чака. Уви! Нали ти казах, че напълно съм обезумял!

— Но къде ви чака?

— При «Малките братя» във Венсанската гора.

— Господи Боже!… За щастие, недалеч от Бастилията.

— По-скоро! По-скоро!

— Господарю, ще наредя да оседлаят конете.

— Да, приятелю, погрижи се за конете.