Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (6)

Глава шеста
Затворникът от втората Бертодиера

Когато се качиха на втория етаж, Арамис не знаеше дали се задъхва от умора или от вълнение. Облегна се на стената.

— Искате ли да започнем оттук? — попита Безмо. — Понеже ще посетим две килии, струва ми се, че е все едно дали ще се качим първо на третия етаж и после ще се спуснем на втория или пък обратно. Освен това в тази килия трябва да се направи известен ремонт — побърза да добави той, за да може стоящият недалеч тъмничар да чуе думите му.

— Не, не — запротестира Арамис, — да се качим нагоре, нагоре, коменданте! Там работата е по-неотложна.

Те продължиха да се изкачват още по-нагоре.

— Поискайте ключовете от надзирателя — прошепна Арамис на спътника си.

— Веднага.

Безмо взе ключовете и собственоръчно отключи вратата на третата килия. Надзирателят влезе първи и сложи на масата ястията, които добрият комендант наричаше лакомства.

После се отдалечи.

Затворникът дори не се помръдна.

Тогава Безмо влезе сам в килията, като помоли Арамис да го почака до вратата.

Прелатът можеше спокойно да разгледа младия човек, по-скоро юноша на около осемнадесет години, който, виждайки влизащия комендант, се хвърли по корем на кревата с несвързани вопли:

— Майко, майчице!

В тези вопли се чувстваше такава безнадеждна мъка, че Арамис неволно трепна.

— Драги ми гостенино — обърна се Безмо към затворника, опитвайки се да се усмихне, — ето ви десерт и развлечение. Десертът е за тялото, а развлечението за душата. Ето този господин ще ви успокои.

— Ах, господин комендант! — възкликна юношата. — Оставете ме сам цяла година, давайте ми само хляб и вода, но кажете, че след година ще ме пуснат оттук, кажете, че след година отново ще видя майка си!

— Приятелю мой — каза Безмо, — вие сам казвахте, че вашата майчица е много бедна, че живеете лошо, а вижте тук какви удобства има!

— Да, тя е бедна, господине. Значи колкото може по-скоро трябва да й се върне кърмилецът. Лоша ни била къщата? Ах, господине, когато човек е на свобода, навсякъде му е добре!

— Значи, както твърдите, освен този нещастен дистих…

— Съчиних го без всякаква зла умисъл, кълна ви се. Дойде ми в главата, когато четях Марциал. Ах, господине, нека ме накажат както искат, дори да отсекат ръката, която е писала, аз ще работя с другата, само ме върнете при майка ми!

— Дете мое — продължи Безмо, — вие знаете, че това не зависи от мен. Аз мога само да увелича вашата дажба. Мога да дам чашка портвайн или да добавя парче баничка.

— Боже мой, боже мой! — изстена юношата, падайки на земята и търкаляйки се по пода.

Арамис повече не можеше да понася тази сцена и излезе в коридора.

— Нещастният младеж! — прошепна той.

— Да, той е много нещастен, но за всичко са виновни неговите родители — каза тъмничарят, който стоеше до вратата на килията.

— Защо?

— Разбира се… Защо са го карали да учи латински?… Да си пълниш главата с науки е вредно… Аз едва умея да чета и да пиша и, както виждате, не съм попаднал в затвора.

Арамис огледа човека, който смяташе, че надзирателят не е затворник.

Безмо също се появи в коридора, виждайки, че нито утешенията, нито виното действат. Той беше разстроен.

— А вратата, вратата! — викна надзирателят. — Забравихте да заключите вратата.

— Наистина, ето, вземи ключовете.

— Ще се опитам да ходатайствам за това дете — каза Арамис.

— Ако вашите ходатайства са неуспешни — каза Безмо, — то поне помолете да го преведат на десет ливри, и двамата с него ще спечелим.

— Ако и другият затворник вика майка си, няма да влизам при него, а ще направя измерванията си отвън.

— Не се бойте, господин архитект — успокои го надзирателят, — той е мирничък като агънце и все мълчи.

— Тогава да вървим — съгласи се с неохота Арамис.

— Нали вие сте архитектът на затвора? — попита го надзирателят.

— Да.

— Как досега не сте свикнали на такива сцени? Странно! Арамис разбра, че за да избегне всякакви подозрения, трябва да извика на помощ цялото си самообладание.

Безмо отвори килията.

— Остани и почакай на стълбата — заповяда той на тъмничаря.

Последният се подчини.

Безмо мина напред и сам отвори втората врата.

В килията, осветена от слънчевите лъчи, проникващи през затворения с решетки прозорец, се намираше красив юноша, невисок, с къси коси и небръснат. Беше седнал на табуретка, опрян с лакът на креслото. На кревата се търкаляше неговият костюм от тънко черно кадифе. Самият той беше с прекрасна батистена риза.

При звука на отварящата се врата младият човек небрежно обърна глава, но като позна Безмо, стана и вежливо се поклони. Когато очите му се срещнаха с погледа на Арамис, който стоеше в сянка, епископът побледня и изпусна шапката си, сякаш беше получил удар.

Нито един мускул не трепна по лицето на привикналия със своя квартирант Безмо. Старателно като усърден слуга той започна да сервира върху масата баницата и раците. Зает с това, не забеляза вълнението на своя гост.

Свършвайки да сервира, комендантът се обърна към младия затворник.

— Днес изглеждате много добре.

— Благодаря ви, господине — отвърна юношата.

Като чу този глас, Арамис едва се удържа на крака. Все още мъртвобледен, той неволно направи крачка напред.

Това движение не се изплъзна от вниманието на Безмо, независимо от заниманията му.

— Това е архитектът, който е дошъл да види дали не дими вашата камина — каза Безмо.

— Не, тя никога не дими, господине.

— А вие казвахте, господин архитект, че е невъзможно да бъдеш щастлив в затвора — каза комендантът, потривайки ръце, — обаче пред вас е затворник, който е щастлив. Надявам се, не се оплаквате от нищо…

— Никога.

— И не ви е скучно? — попита Арамис.

— Не.

— Какво ви казвах? — прошепна Безмо.

— Не мога да повярвам на очите си. Ще разрешите ли да му задам няколко въпроса?

— Колкото желаете.

— Тогава бъдете добър да го попитате знае ли защо е попаднал тук.

— Господин архитектът пита — строго се обърна към затворника Безмо — знаете ли защо сте попаднали в Бастилията.

— Не, господине — спокойно отвърна младият човек, — не знам.

— Но това е невъзможно! — възкликна Арамис, обзет от вълнение. — След като не знаете причината за арестуването си, би трябвало да сте бесен.

— Отначало беше така.

— Защо престанахте да се възмущавате?

— Поумнях.

— Странно — каза Арамис.

— Нали е удивително? — намеси се Безмо.

— Какво ви накара да поумнеете? — заинтересува се Арамис. — Мога ли да узная?

— Дойдох до извода, че след като нямам никаква вина, значи, че Бог не ме наказва.

— Но какво е затворът, ако не наказание?

— Сам не зная — отвърна младият човек. — Мога само да кажа, че мнението ми е съвсем различно от това преди седем години.

— Слушайки ви, господине, и виждайки вашата покорност, човек може да помисли, че вие дори обичате Бастилията.

— Примирявам се с нея.

— Имате ли някаква увереност, че някога ще бъдете свободен?

— Нямам увереност господине, имам една надежда само и признавам, че с всеки изминал ден тази надежда гасне.

— Защо да не излезете на свобода? Нали по-рано сте бил свободен?

— Именно здравият смисъл не ми позволява да очаквам освобождение. Защо е нужно да ме затварят, след като после ще ме пуснат?

— А на колко сте години?

— Не зная.

— Как се казвате?

— Забравих името, което ми дадоха.

— Кои са вашите родители?

— Никога не съм ги познавал.

— А хората, които ви възпитаваха?

— Те никога не ме наричаха свой син.

— Обичали ли сте някога някого, преди да ви затворят?

— Обичах своята дойка и цветята.

— Това ли е всичко?

— Обичах и своя лакей.

— Жал ли ви е за тези хора?

— Много плаках, когато умряха.

— Те умряха, преди да ви арестуват, или след това?

— Те умряха в навечерието на деня, когато ме взеха.

— Двамата едновременно ли?

— Да, едновременно.

— А как ви взеха?

— Някакъв човек дойде, качи ме в една карета, заключи вратата и ме доведе тук.

— Бихте ли познали този човек?

— Той беше с маска. Струва ми се, че го бях виждал с тая маска да поднася цвете на някаква жена, също с маска, някъде… облечен маскарадно.

— Нали това е много необикновена история? — шепнешком каза Безмо.

Дъхът на Арамис беше спрял.

— Да, необикновена.

— Но най-удивителното е, че той никога не ми е съобщавал толкова подробности.

— Може би защото никога не сте го питали — отвърна Арамис.

— Възможно е, аз не съм любопитен. Е, как намирате килията, нали е чудесна?

— Великолепна.

— Килимът…

— Разкошен.

— Хващам се на бас, че той не е имал такъв, преди да го затворят.

— Аз също мисля така.

На това място Арамис отново се обърна към младия човек:

— А не помните ли да ви е посещавал някой непознат човек?

— Разбира се. Три пъти идва една жена с гъст воал на лицето, който тя повдигаше само когато ни затваряха и оставахме сами.

— Помните ли тази жена?

— Разбира се.

— За какво говорехте с нея?

Юношата се усмихна тъжно.

— Тя ме питаше същото, което питате и вие: дали ми е скучно и дали ми е добре.

— А какво правеше, когато идваше и когато си тръгваше?

— Прегръщаше ме, притискаше ме до сърцето си и ме целуваше.

— Помните ли я?

— Прекрасно.

— Искам да ви попитам помните ли чертите на лицето й.

— Да.

— Значи, ако случаят ви събере, бихте я познали?

— О, разбира се!

Върху лицето на Арамис премина доволна усмивка.

В тази минута Безмо чу крачките на тъмничаря, който се изкачваше по стълбата.

— Не е ли време да тръгваме? — прошепна той на Арамис. Последният беше узнал всичко, което му беше необходимо.

— Както обичате.

Виждайки, че се канят да си тръгнат, юношата вежливо се поклони. Безмо отвърна с леко кимване, а Арамис, видимо трогнат, се поклони ниско на затворника.

Излязоха. Безмо заключи вратата.

— Е, какво мислите? — попита на стълбата Безмо. — Какво ще кажете за всичко това?

— Открих една тайна, драги коменданте — отвърна Арамис.

— Нима? Що за тайна?

— В дома на този юноша е било извършено убийство.

— Хайде, хайде!

— Ами как! Лакеят и дойката са умрели в един и същи ден. Очевидно от отрова.

— Ай, ай, ай!

— Какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че прилича на истина… Нима този юноша е убиец?

— Кой ви казва това? Как можете да заподозрете нещастното дете в убийство?

— Да, да, това е нелепо.

— Престъплението е било извършено в дома, където той е живял. Това е ясно. Може би е видял престъпниците и сега се опасяват да не ги издаде.

— Дявол да го вземе, ако знаех, че е било така, бих удвоил наблюдението над него.

— Но той няма никакво желание за бягство.

— О, вие не знаете що за народ са тия арестанти!

— Има ли при него книги?

— Нито една. Най-строго е забранено да му се дават.

— Най-строго?

— Забранено е от самия Мазарини.

— При вас ли е тази забрана?

— Да, монсеньор. Искате ли да ви я покажа, когато се върнем вкъщи?

— Много ми се иска, аз съм голям любител на автографите.

— За оригиналността на този аз отговарям. Има само една поправка.

— Поправка! Какво е поправено?

— Една цифра.

— Цифра?

— Отначало е било написано: «издръжка за петдесет ливри».

— Значи като на принцовете по кръв?

— Но както разбирате, кардиналът е забелязал своята грешка. Той е зачеркнал нулата и е поставил единица пред петицата. Впрочем…

— Е?

— Нищо не ми казахте за приликата?

— По много проста причина, драги Безмо: такава няма!

— Хайде сега пък!

— А ако има, то тя е само във вашето въображение. Ако тази прилика съществува някъде извън вашето въображение, добре ще направите на никого да не казвате това.

— Вие сте прав.

— Крал Людовик XIV сигурно би се разгневил, ако изведнъж узнае, че разпространявате слух, съгласно който някакъв поданик има дързостта да прилича на него.

— Да, да, вие сте прав — забърза се изплашеният Безмо, — но аз съм го казвал само на вас, а аз изцяло се доверявам на вашата дискретност, монсеньор.

— Бъдете спокоен.

Разговаряйки по този начин, те се върнаха в жилището на Безмо. Комендантът извади от шкафа книга, приличаща на тази, която вече беше показвал на Арамис, но заключена с катинар.

Ключът от този катинар Безмо винаги държеше при себе си на отделна връзка.

Поставяйки книгата на масата, той я разтвори на буквата М и показа на Арамис следната добавка в графата за забележки:

Да не се дават никакви книги, най-фино бельо, изящни костюми, никакви разходки, никаква смяна на тъмничарите, никакви контакти с външния свят.

Разрешават се музикални инструменти, всевъзможни удобства и комфорт, за продоволствие петнадесет ливри. Господин Дьо Безмо може да поиска повече, ако петнадесетте ливри се окажат недостатъчни.

— Наистина — каза Безмо, — трябва да поискам добавка. Арамис затвори книгата.

— Да — потвърди той, — написано е от ръката на Мазарини, познах почерка му. А сега, драги ми коменданте — продължи той, сякаш темата на предшестващия разговор беше изчерпана, — да преминем, ако ви е угодно, към нашите малки сметки.

— Кога ще разпоредите да се разплатим с вас? Определете си сами срок.

— Няма нужда от дата. Просто ми напишете разписка, че сте получили сто и петдесет хиляди франка.

— С изплащане при предявяване на разписката?

— Да. Но вие разбирате, че аз ще чакам дотогава, докато сам пожелаете да ми заплатите.

— Аз не се безпокоя — с усмивка каза Безмо, — но вече съм ви дал две разписки.

— Сега ще ги скъсам.

Арамис показа на Безмо разписките и ги скъса пред него.

Убеден от тази проява на доверие, комендантът без колебание подписа разписка за сто и петдесет хиляди франка, като се задължаваше да ги заплати при първото поискване от прелата.

Арамис, който наблюдаваше през рамото на коменданта, докато последният пишеше, прибра разписката в джоба си, без да я чете, с което окончателно успокои своя длъжник.

— Сега — каза епископът, — няма да ми се сърдите, ако открадна от вас някой затворник?

— По какъв начин?

— Като изпрося за него помилване. Аз казах, че господин Селдон много ме интересува.

— Ах, да!

— Какво ще кажете за това?

— Това е ваша работа. Постъпете, както искате. Виждам, че имате дълги ръце.

— Сбогом, коменданте, сбогом!

Арамис си тръгна съпроводен от добрите пожелания на коменданта.