Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (150)

Глава тридесет и шеста
В каретата на Колбер

Както вярно беше видял Гурвил, мускетарите сядаха на седлата, за да последват капитана си. Д'Артанян, който не желаеше да ограничава действията си, повери бригадата на един от своите заместници, след което, яздейки на пощенски кон, заповяда на хората си да се движат възможно най-бързо. Но колкото и бързо да се движеха, те пак не можеха да го изпреварят.

Минавайки по улица Кроа дьо Пти Шан, той видя нещо, което го накара да се замисли. Видя Колбер да излиза от дома си и да се качва в очакващата го карета. В тази карета Д'Артанян забеляза женски шапки и тъй като беше по природа любопитен, реши да види лицата под тези шапки. Жените бяха седнали една до друга и си шепнеха нещо, затова Д'Артанян реши да ги раз гледа по-отблизо и тръгна с коня към каретата. Отиде толкова близо, че шпората му одраска една от стените й. Дамите извикаха изплашени, едната едва чуто, и по всичко личеше, че е млада, а другата започна да сипе такива проклятия, че от тона и речника й той разбра, че е поне на петдесет години. Шапките се разделиха. Под едната се оказа госпожа Ванел, а под другата — херцогиня Дьо Шеврьоз. Д'Артанян ги видя, преди те да го бяха забелязали, и докато той ги позна, те не успяха. Докато се смееха на страха си и си стискаха ръцете, той си каза: «Старата херцогиня очевидно не е придирчива в познанствата си. Тя ухажва любовницата на Колбер. Горкият Фуке! Това няма да му донесе нищо хубаво.»

Д'Артанян побърза да се отдалечи. Колбер седна в каретата и благородното трио се отправи по пътя към Венсанската гора. По пътя херцогинята остави госпожа Ванел при мъжа й и започна разговор по същество насаме с Колбер. Тя имаше неизчерпаем запас от теми и тъй като всяка беседа носеше зло някому, а за нея блага, то речите й бяха забавни за събеседника и не без изгода за нея. Тя разказа на Колбер какъв министър ще бъде и в какво нищожество ще се превърне Фуке. Обеща му, като стане суперинтендант на финансите, да го свърже с цялата стара аристокрация, а междувременно се интересуваше живо от Ла Валиер и влиянието й пред краля. Тя хвалеше Колбер, ругаеше го и го зашеметяваше с думи. Даде му ключ за толкова тайни, та той за момент реши, че си има работа със самия дявол. Херцогинята му доказа, че го държи толкова здраво в ръцете си, както предния ден държеше Фуке. Когато той наивно я попита защо така люто мрази суперинтенданта, тя му отвърна с въпрос:

— А защо вие сте изпълнен с ненавист към него?

— Госпожо, различните системи в политиката могат да доведат до разногласия. Струва ми се, че господин Фуке провежда политика, която е против интересите на короната.

— Аз не говоря за господин Фуке вече — прекъсна го тя. — Пътуването на краля до Нант ще докаже правотата на моите думи. За мен господин Фуке е свършен човек. За вас също. След завръщането си от Нант кралят, който само търси предлог, ще заяви, че щатите са се държали зле с него и са проявили прекалено скъперничество. Те ще отвърнат, че причината за това са обременителните данъци и че суперинтендантството ги е докарало до пълно разорение. Кралят ще обвини за всичко господин Фуке. Тогава… го чака немилост. Нима не сте съгласен с мен?

Колбер й хвърли поглед, който казваше: «Ако се ограничат с немилост, не вие ще сте причината за това.»

— Необходимо е — забърза се госпожа Дьо Шеврьоз, — необходимо е вашето начинание да бъде решено положително. Допускате ли след падането на Фуке някое трето лице да застане между вас и краля?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Ще разберете. Докъде се простира вашето честолюбие?

— Аз нямам такова.

— В такъв случай не беше необходимо да погубвате господин Фуке. Най-после, сваляте ли господин Фуке или не? Отговорете ми направо!

— Госпожо, аз не погубвам никого.

— Тогава не разбирам защо купихте от мен за толкова много пари писмата на Мазарини, засягащи господин Фуке, и ги предадохте на краля.

Поразеният Колбер погледна херцогинята недоумяващо:

— Аз още по-малко разбирам защо, като получихте от мен тези пари, сега ме упреквате.

— Ех, господине. Трябва да искаш нещо истински, дори когато предметът на желанията ти е недостижим — отвърна старата херцогиня.

— Там е работата — отвърна Колбер, смутен от тази груба логика.

— Значи не можете да постигнете вашите мечти? Кажете де!

— Признавам си, че не мога да отстраня известни влияния над краля.

— Влияния, защитаващи господин Фуке? Какви са те? Ще ви помогна. Ла Валиер.

— Съвсем незначително влияние. Ла Валиер не знае нищо и не притежава реална сила. Освен това някога господин Фуке я е ухажвал.

— Излиза, че защитавайки го, тя обвинява себе си. Има ли друго влияние? Може би кралицата майка.

— Нейно величество има слабост към господин Фуке, което е пагубно за сина й. Твърде често съм го изпитвал на гърба си. Съвсем неотдавна, във Во, тя попречи на краля да арестува господин Фуке.

— Всеки ден мненията се изменят, скъпи господин Колбер. Ако това неотдавна е било желание на кралицата, сега може би няма да е така… Причината за вас не е важна.

— Напротив, много е важна. Ако не се боях да предизвикам гнева на нейно величество, щях да действам с развързани ръце.

— Сигурно сте чули за тайната. Сега кралицата майка ненавижда всички, които са участвали в разкриването на тази тайна, и ми се струва, че господин Фуке влиза в числото на мразените от нея.

— В такъв случай мога да разчитам на помощта на кралица Ана?

— Току-що идвам от нея и тя ме увери в това. Има още нещо, което, бих могла да ви кажа. Познавате ли един от най-близките приятели на господин Фуке — господин Дербле, ванския епископ?

— Познавам го.

— Господин Дербле, който също е знаел за тази тайна, ще бъде безпощадно преследван от кралицата майка. Тя така ще го преследва, че и мъртъв да е, ще иска да получи главата му, за да е сигурна, че няма отново да заговори за тази тайна.

— Желание на кралица Ана ли е това?

— Заповед.

— Ще търсим господин Дербле. Ще го заловим.

— Ние знаем къде е той. В Бел-Ил, при господин Фуке. Не мислете, че е толкова просто — каза с насмешка херцогинята, — не обещавайте толкова лесно. Господин Дербле не е от тези, които можете да заловите, когато си поискате.

— Значи е метежник.

— О, господин Колбер, ние цял живот сме били метежници. Но както виждате, още не сме заловени, а напротив — залавяме други.

Колбер измери със злобен поглед старата херцогиня:

— Минаха тези времена, когато поданиците се сдобиваха с херцогство, воювайки с краля. Ако Дербле е заговорник, ще свърши на ешафода. Дали това ще се хареса на враговете му, за нас е безразлично.

Херцогинята се замисли над местоимението «нас», излязло от устата на Колбер. Тя реши, че трябва да се съобразява с този човек. След като доби превъзходство над нея, Колбер реши да го запази:

— Вие се обръщате с молба да бъде арестуван господин Дербле?

— Аз? Аз нищо не искам от вас!

— Така си помислих. Но щом греша, да оставим всичко по реда си. Кралят още не си е казал думата. Впрочем този епископ не е толкова едър дивеч. Какво представлява той за краля? Не, аз няма да се занимавам с него.

Херцогинята започна да излива омразата си пред Колбер.

— Той е едър дивеч за жените — каза тя, — а кралицата майка е жена. Ако тя желае той да бъде арестуван, значи има основания за това. А отгоре на всичко господин Дербле е близък приятел на човека, който скоро ще бъде арестуван, нали така?

— Това няма никакво значение. Него ще го пощадят, ако не е враг на краля. Това не ви харесва… Вие бихте предпочели да го видите в тъмница… да речем… в Бастилията?

— Мисля, че тайната ще бъде погребана по-сигурно зад стените на Бастилията, отколкото зад стените на Бел-Ил.

— Ще поговоря с краля и той ще ми даде указания.

— Докато чакате указания, ванският епископ ще избяга. На негово място аз бих постъпила точно така.

— Да избяга? Но къде? Ако Европа не принадлежи на Франция, то поне се подчинява на нейната воля!

— Той винаги може да намери убежище. Явно е, че вие не знаете с кого си имате работа. Не познавате господин Дербле, не знаете кой е Арамис. Той е един от четиримата мускетари, които при покойния крал държаха в трепет кардинал Ришельо и по време на регентството причиниха толкова грижи на Мазарини!

— Но как ще избяга, след като не разполага със собствено кралство?…

— Повтарям ви, ако има нужда от кралство, той ще го има, ако вече не го притежава.

— След като намирате за толкова важно този метежник да не избяга, уверявам ви, че няма да ни се изплъзне.

— Бел-Ил е укрепен от самия него.

— Дори сам да го отбранява, ние ще обсадим острова и ще го заловим.

— Можете да бъдете уверен, господине, че готовността, с която се захващате да изпълните желанието на кралицата майка, ще я трогне дълбоко и вие ще получите своето възнаграждение. Какво да предам на кралицата относно вашите планове за този човек?

— Предайте, че след като го заловим, той ще бъде заточен в крепостта и тайната, която владее, няма да излезе от там.

— Превъзходно, господин Колбер, може да се каже, че от днес нашият съюз е здрав и аз съм на вашите услуги.

— Аз също съм на вашите услуги, госпожо. Но Дербле е испански шпионин, нали? Таен пратеник?

— По-високо…

— Почакайте… Крал Филип III е много набожен. Той… е негов духовник? Дявол да го вземе! — извика Колбер, забравяйки, че ругае пред високопоставена дама, приятелка на кралицата майка. — Какъв е той? Генерал на йезуитския орден?

— Струва ми се, че отгатнахте.

— Тогава този човек ще ни погуби, ако не го унищожим. И то бързо.

— Бях на същото мнение, но не се решавах да го кажа.

— Провървя ни, че е атакувал трона, а не нас самите.

— Запомнете, господин Колбер, господин Дербле никога не пада духом от неуспехите. Той няма да се успокои, докато не постигне своето. Ако е пропуснал възможността да си осигури покорен крал, то рано или късно ще се опита да създаде друг и мога да ви уверя, че вие няма да бъдете негов пръв министър.

— Мисля, госпожо — Колбер смръщи вежди, — че тъмницата ще реши въпроса, и то така, че ние с вас ще бъдем напълно удовлетворени.

Госпожа Дьо Шеврьоз се усмихна:

— Ако знаехте колко пъти Арамис е излизал от затвора!…

— Сега ще направим така, че повече да не излезе.

— Изглежда сте забравили думите ми. Забравяте, че Арамис е един от четиримата непобедими, от които се страхуваше самият Ришельо. Но тогава те нямаха това, с което разполагат сега. Оръжие, пари и опит.

— Тогава ще се откажем от тъмницата — Колбер прехапа устни. — Ще намерим място, от което да не могат да излязат дори непобедимите.

— На добър час, съюзнико! — отвърна херцогинята. — Вече е късно. Не е ли време да се връщаме?

— Ще се прибера с удоволствие, защото трябва да се приготвя за заминаването на негово величество.

— Към Париж! — извика на кочияша херцогинята. Каретата сви към предградието Сент-Антоан. По време на тази разходка беше сключен съюз, който обричаше на смърт последния приятел на Фуке, защитника на Бел-Ил, стария приятел на Мари Мишон и враг на херцогинята.