Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (68)

Глава двадесет и втора
Пътешествието

На следващия ден, когато часовникът биеше единадесет, кралят, съпроводен от двете кралици и принцесата, се спусна по стълбите към каретата, която бе впрегната с шесторка коне, нетърпеливо риещи земята. Целият двор, в костюми за път, очакваше краля. Това множество от оседлани коне, карети и екипажи заедно с пажовете и лакеите представляваше блестящо зрелище.

Кралят седна в каретата с двете кралици. Принцесата беше с принца. Придворните дами последваха примера на кралската фамилия и седнаха по две в екипажите. Каретата на краля потегли начело на кортежа. Следваше я каретата на принцесата, после останалите според етикета.

Беше горещо. Слабият ветрец, който сутринта носеше свежест, скоро се нагорещи от слънчевите лъчи и носеше само жар със своите пориви. Принцесата започна първа да се оплаква от горещината. Принцът й пригласяше, облегнал се на седалката с такъв вид, сякаш щеше да припадне, и през цялото време с дълбоки въздишки се освежаваше с благовония и ароматни смоли.

Принцесата се обърна учтиво към него:

— Знаете ли, принце, мислех, че в тази горещина ще ми предоставите цялата карета, а вие ще тръгнете на кон.

— На кон ли? — изплашено възкликна принцът, показвайки с това колко странно му се вижда предложението на принцесата. — На кон? В никакъв случай, принцесо, нали от този горещ вятър цялата ми кожа ще се обели!

Принцесата се разсмя.

— Вземете моя чадър! — предложи тя.

— А кой ще го държи? — отговори принцът с възможно най-хладнокръвния тон. — Освен това нямам кон!

— Как така нямате кон? — учуди се принцесата, която, след като не постигна своето, искаше поне да подразни съпруга си. — Нямали сте кон? Грешите, господине, ето го вашия любим жребец.

— Моят любим жребец? — попита принцът, опитвайки се да се наклони към вратичката, но това движение му причини толкова безпокойство, че той отново се облегна и замря неподвижно.

— Да — каза принцесата, — господин Маликорн води за юздите вашия кон.

— Горкият кон! — отвърна принцът. — Колко ли му е горещо! С тези думи той затвори, очи сякаш състоянието му беше малко преди умиране. Принцесата лениво се изтегна в другия ъгъл на каретата и също затвори очи, но не за да спи, а да се отдаде спокойно на мислите си.

Междувременно кралят, който се беше настанил на предната седалка на каретата, тъй като задните се заемаха от двете кралици, изпитваше досада, свойствена за влюбените, които имат желание постоянно да съзерцават предмета на своята любов и винаги се разделят с него неудовлетворени, чувствайки ново, още по-силно желание.

Понеже, както казахме, кралят оглавяваше процесията, той не можеше да вижда от своето място каретата на придворните дами и госпожици, които вървяха по-назад. Освен това беше необходимо постоянно да отговаря на въпросите на младата кралица, която беше особено щастлива от присъствието на скъпия мъж и забравяйки за придворния етикет, изливаше върху него цялата си любов, като го обкръжаваше с всевъзможни грижи, сякаш се опасяваше да не й го отнемат или да не му дойде мисъл да я напусне.

Ана Австрийска, измъчвана от пристъпи на тъпа болка в гърдите, се стараеше да изглежда весела. Тя отгатваше нетърпението на краля, но умишлено удължаваше изтезанията му, подхващайки разговор точно в минутата, когато той се отдаваше на мечтите за тайната си любов.

Най-после грижовността на младата кралица и клопките на Ана Австрийска станаха непоносими за краля, който не умееше да сдържа поривите на сърцето си. Той първо се оплака от горещината, последваха и други оплаквания. Мария Терезия не се досещаше за истинските намерения на мъжа си. Разбирайки думите му буквално, тя започна да го разхлажда с ветрило от щраусови пера.

Тъй като повече не можеше да се оплаква от горещината, кралят каза, че му отекни краката. Но в същата минута каретата спря за смяна на конете и кралицата предложи:

— Не искате ли да се разходим? И на мен краката ми отекоха. Ще походим малко пеш, после каретата ще ни догони и отново ще седнем в нея.

Кралят смръщи вежди. Ако ревнивата жена се владее достатъчно, за да не даде повод на съпруга си да се разсърди, тя може да го подложи на жестоки изпитания.

Въпреки това кралят не можеше да откаже. Той слезе от каретата, подаде ръка на кралицата и направи няколко крачки с нея, докато сменяха конете. Със завист гледаше към придворните, които имаха щастието да яздят.

Скоро кралицата забеляза, че и разходката доставя на краля също толкова малко удоволствие, колкото и пътуването с карета. Затова тя го помоли да се върнат в каретата. Кралят заведе кралицата до стъпенката, но не се качи след нея. Отдръпнал се на три крачки, той затърси във върволицата от екипажи този, който живо го интересуваше.

До вратичката на шестата карета се виждаше бледото лице на Ла Валиер. Замечтан, кралят не забеляза, че всичко е готово и чакат само него. Изведнъж дочу почтителен глас. Беше господин Маликорн, който държеше за юздите два коня.

— Ваше величество е искал кон?

— Кон ли? Вие сте довели моя кон? — попита кралят, но не позна придворния, към чието лице още не беше привикнал.

— Господарю — отвърна Маликорн, — ето кон на услугите на ваше величество.

Маликорн показа жребеца на принца, който принцесата беше забелязала от каретата — великолепно, прекрасно оседлано животно.

— Но това не е моят кон! — каза кралят.

— Господарю, този кон е от конюшнята на негово височество. Но негово височество не язди, когато е толкова топло.

Кралят не отговори нищо, но бързо се приближи до коня. Маликорн веднага му нагласи стремето и след секунда негово величество беше на седлото. Развеселен от тази неочаквана сполука, кралят с усмивка се приближи до каретата на чакащите го кралици и сякаш не забелязвайки изплашеното лице на Мария Терезия, възкликна:

— Какво щастие! Намерих кон. В каретата се задушавах. До скоро виждане, госпожи!

Той се наклони грациозно към яката шия на коня и моментално изчезна. Ана Австрийска се подаде от прозорчето и го проследи с поглед. Когато се изравни с шестата карета, той спря коня и свали шапка.

Неговият поклон беше предназначен за Ла Валиер, която при вида на краля извика от учудване и поруменя от удоволствие. Седящата в другия ъгъл на каретата Монтале се поклони на краля. После, като умна жена, се престори, че е погълната от разкриващия се през лявото прозорче пейзаж.

Разговорът на краля и Ла Валиер, като всички разговори на влюбени, започна с красноречиви погледи и лишени от всякакъв смисъл фрази. Негово величество обясни, че в каретата изнемогвал от горещина и ездата му се сторила необикновено приятна.

— Намери се благодетел — каза кралят, — който отгатна моите желания. Много ми се иска да зная кой е този благородник, който съумя толкова изкусно да услужи на краля и да го избави от жестоката скука.

В тази минута Монтале сякаш се събуди от мечтите си и устреми поглед към краля. Тъй като кралят гледаше ту Ла Валиер, ту нея, тя можеше да си помисли, че въпросът е отправен към нея и следователно има право да отговори.

— Господарю, конят, който ваше величество язди, принадлежи на принца и го водеше благородник, намиращ се на служба при негово височество.

— Не знаете ли, госпожице, как се нарича?

— Господин Маликорн, господарю. Ето го, той язди вляво от каретата.

Тя посочи Маликорн, който галопираше с блажено лице; знаеше добре, че в тази минута се води разговор за него, но не се издаваше, сякаш беше глухоням.

— Да, той е — кимна кралят. — Запомних това лице и няма да забравя името му.

Кралят нежно погледна към Ла Валиер.

Ора си свърши работата. Тя навреме подхвърли името на Маликорн и то падна на добра почва. Оставаше му само да пусне корени и да донесе плодове. Затова Монтале се облегна в ъгъла си и със знаци поздрави Маликорн, който бе имал щастието да се хареса на краля.

— Уви, госпожице — въздъхна кралят, — ето и края на селската свобода. Вашите задължения при принцесата стават все по-сложни и ние повече няма да се видим.

— Ваше величество толкова обича принцесата — забеляза Луиза, — че вие често ще ме посещавате, минавайки през стаята.

— Ах — нежно каза кралят, снишавайки глас, — да се срещаш не означава само да се виждаш, а за вас това изглежда, че е достатъчно.

Луиза нищо не отвърна. Само сподави една въздишка.

— Вие притежавате голямо самообладание — каза кралят. Ла Валиер се усмихна тъжно.

— Употребете това си качество за любов и аз ще благодаря на Бога, че ви го е дал.

Луиза замълча и само погледна към краля. Като опарен от този поглед, Людовик прекара ръка по лицето си, пришпори коня и препусна напред.

Облягайки се в каретата с полузатворени очи, Ла Валиер се любуваше на красивия ездач с развети от вятъра пера на шапката. Клетото момиче обичаше и се опиваше от своята любов. След няколко мига кралят се върна.

— Със своето мълчание вие ме измъчвате. Вие навярно сте непостоянна и нищо не ви струва да скъсате добрите отношения… С една дума, аз се страхувам за зараждащата се в мен любов.

— Господарю, вие грешите — отвърна Ла Валиер, — ако аз обикна, то е за цял живот.

— Ако обикнете! — надменно каза кралят. — Значи сега вие не обичате?

Тя скри лицето си в ръце.

— Виждате ли? — каза кралят. — Аз съм бил прав, вие сте непостоянна, капризна, а може би кокетка? Ах, Боже мой, Боже мой!

— О, не, господарю, успокойте се, не, не, не!…

— Можете ли да ми обещаете, че никога няма да се промените към мен?

— Никога, господарю, никога.

— И никога няма да бъдете жестока?

— Не, не!

— Добре. Обещайте ми или по-добре се закълнете, че ако някога в бъдещия живот, пълен с жертви, тайни, тъга, препятствия и недоразумения, ние се провиним с нещо един към друг или просто не сме справедливи, закълнете се пред мен, Луиза…

Луиза се разтрепери. Тя за първи път чу името си от устата на краля.

Людовик свали ръкавицата и протегна ръка към каретата.

— Закълнете се — продължи той, — че ако се скараме, ние непременно ще търсим още същата вечер помирение и ще направим всички усилия срещата или писмото, ако сме далеч един от друг, да ни донесат утеха или успокоение.

Ла Валиер сграбчи с изстинали пръсти горещата ръка на влюбения крал и нежно я стисна. Това ръкостискане беше прекъснато от коня на Людовик, който се изплаши от въртящото се пред него колело.

Ла Валиер се закле.

— Сега, господарю — помоли тя, — върнете се при кралицата. Чувствам, че там се надига буря и тя ще ви донесе нещастие, беда.

Людовик се подчини, поклони се на Монтале и препусна с коня си към каретата на кралицата. В една от каретите той видя заспалия принц. Но принцесата не спеше и когато кралят минаваше покрай тях, подхвърли:

— Какъв чудесен кон, господарю!… Та това е жребецът на принца.

А младата кралица попита само:

— Сега, по-добре ли сте, скъпи господарю?