Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (38)

Глава тридесет и осма
Краят на разказа на наядата и дриадата

— Филис — въздъхна Сент-Енян, хвърляйки предизвикателен поглед към Монтале с вид на учител по фехтовка, който подканва противника си да заеме отбранителна позиция, — Филис не е нито брюнетка, нито блондинка. Не е висока, но не е и ниска. Не е студена, но не е и възторжена, независимо че е пастирка, тя е умна като принцеса и дяволска кокетка. Има превъзходно зрение и сърцето й желае да завладее всичко, до което достига погледът й. Тя прилича на птичка, която вечно чурулика, ту спускаща се на ливадата, ту гонеща пеперуди, ту кацаща на върха на някое дърво, сякаш хвърля предизвикателство към всички птицелови, сякаш ги кани да се изкачат на дървото, за да я хванат с ръце или да я подмамят на земята в своите мрежи.

Портретът беше толкова точен, че всички погледи се обърнаха към Монтале, която внимателно слушаше господин Сент-Енян, сякаш ставаше дума за някаква личност отвън.

— Това ли е всичко, графе? — попита принцесата.

— Това е само бегло описание, ваше височество. За Филис може да се говори още много. Боя се да не злоупотребявам с търпението на ваше височество или да засегна скромността на пастирката, затова преминавам към нейната приятелка Амарилис.

— Добре — съгласи се принцесата, — разкажете ни за Амарилис и ние ще ви слушаме с внимание.

— Амарилис е най-голямата от трите, но — побърза да добави Сент-Енян — тя няма още и двадесет години.

Веждите на госпожица Дьо Тоне-Шарант, които се бяха смръщили при първите думи на разказвача, се изгладиха и тя се усмихна.

— Тя е висока, има разкошни коси, вчесани както при гръцките статуи, походката й е величествена, движенията й са горди, така че по-скоро прилича на богиня, отколкото на обикновена смъртна. Тя прилича най-много на Диана Ловджийката, само че с известна разлика… жестоката пастирка, след като открадва веднъж колана на Амур, когато бедното момче спи, знаете, нали, в розовия храст, сега пуска своите стрели не към обитателите на гората, а безжалостно ги отправя към всички бедни пастири, които се приближат до нея на по-малко от един изстрел или един поглед разстояние.

— О, каква зла пастирка! — каза принцесата. — Нима никога няма да се набоде на една от тези стрели, които така безжалостно хвърля във всички посоки?

— Всички пастири се надяват на това — въздъхна Дьо Сент-Енян.

— Но най-много пастирът Аминтас, нали? — попита принцесата.

— Пастирът Аминтас е толкова срамежлив — Продължи най-смирено графът, — че ако у него живее тази надежда, той никому не я доверява и я е заключил дълбоко в сърцето си.

Отговор на тази характеристика на пастира беше последвалият одобрителен шепот.

— А Галатея? — попита принцесата. — С нетърпение чакам вашата изкусна ръка да довърши портрета, който Вергилий не успя да допише.

— Принцесо — отвърна Дьо Сент-Енян, — вашият покорен слуга не е никакъв поет в сравнение с великия Вергилий Марон, но въпреки това, ободрен от вашите разпореждания, аз ще положа всички старания.

— Слушаме ви — каза принцесата.

— Тя е бяла като мляко, златоруса като пшеница и разпръсква във въздуха аромата на своите къдри. Често се питаш дали това не е красавицата Европа, която възбуди любовта на Юпитер, играейки с приятелките си на цъфналата поляна. От очите й, сини като небесния лазур в най-прекрасните летни дни, струи нежен пламък. Мечтателност подхранва това лице, от което се излъчва любов. Когато смръщва вежди и навежда глава към земята, слънцето в знак на дълбока скръб се скрива зад облаците. Затова пък, когато тя се усмихва, цялата природа оживява и замлъкналите до този миг птици отново започват да пеят своите песни сред клоните.

— Галатея — завърши описанието си — е най-достойна за обожание от целия свят. Ако някога тя подари някому своето сърце, щастлив ще бъде този смъртен, когото нейната девствена любов пожелае да превърне в божество!

Принцесата слушаше това описание като всички останали и само одобряваше най-поетичните места с леко кимване на глава, но беше невъзможно да се отгатне дали тези похвали се отнасят до разказвача, или потвърждават сходството на портрета с оригинала.

Виждайки, че принцесата не се възхищава явно, никой от слушателите не се осмели да аплодира, дори принцът, който в дъното на душата си намираше, че Дьо Сент-Енян твърде дълго се спира на описанието на пастирките, а доста бегло нахвърля портретите на пастирите.

Обществото сякаш беше застинало.

Разказвачът, изчерпал цялата си риторика и всички цветове от палитрата си за портрета на Галатея, очакваше, че след благоприятното възприемане на другите описания ще последва гръм от ръкопляскания. След като те не последваха, той беше учуден повече, отколкото кралят и всички присъстващи.

Няколко мига цареше тишина, нарушена от принцесата, която попита:

— Господарю, какво е мнението на ваше величество за тези три портрета?

Кралят се опита да избави Дьо Сент-Енян, без да се компрометира:

— Според мен отлично беше описана Амарилис — каза той.

— А аз предпочитам Филис — обади се принцът, — това е чудесна нимфа, по-скоро добър малчуган.

Всички се разсмяха.

Този път погледите бяха толкова настойчиви, че Монтале почувства как се изчервява.

— И така — продължи принцесата, — какво говореха тези пастирки?

Уязвеното самолюбие на Сент-Енян трудно можеше да удържи атаката на тези свежи сили.

— Принцесо — опита се да завърши своя разказ той, — тези пастирки си признаваха една пред друга своите чувства.

— Продължавайте, продължавайте, господин Дьо Сент-Енян, вие сте неизчерпаем източник на пасторална поезия — каза принцесата с любезна усмивка, връщайки на разказвача цялата му увереност.

— Те разказваха, че любовта не таи в себе си опасност, но нейното отсъствие е смърт за сърцата.

— Какво заключение извадиха от това? — поинтересува се принцесата.

— Решиха, че трябва да се обича.

— Много добре. Поставяха ли някакви условия?

— Да, свободата на избор — отвърна Дьо Сент-Енян. — Трябва да добавя — така каза дриадата, — че една от пастирките, струва ми се Амарилис, дори се изказа против любовта, макар да не отричаше, че в сърцето й е проникнал образът на един пастир.

— На Аминтас или на Тирсис?

— На Аминтас, ваше височество — каза скромно Дьо Сент-Енян. — Тогава Галатея, кротката Галатея с чистите очи, отвърна, че нито Аминтас, нито Алфисбей, нито Титир и въобще никой от най-красивите пастири на тази страна не може да се сравни с Тирсис, който затъмнява всички, както дъбът затъмнява със своята величественост всички дървета, а лилията със своята пищност — всички цветя. С една дума, тя нарисува такъв портрет на Тирсис, че дори той, който я слушаше в този момент, въпреки цялото си величие сигурно се е почувствал поласкан. По такъв начин Тирсис и Аминтас бяха отличени от Амарилис и Галатея. И ето, тайната на двете сърца се разкри в мрака на нощта в гъстата гора. Ето, ваше височество, какво ми разказа дриадата, на която е известно всичко, което става в гъстата трева и в хралупите на дъбовете. На която е известна любовта на птиците, разбираем е смисълът на тяхната песен, езикът на вятъра сред клоните и жуженето на златните и изумрудените насекоми във венчетата на дивите цветя. Тя ми разказа всичко това и аз само повторих нейните думи.

— Значи вие завършихте, нали, господин Дьо Сент-Енян? — попита принцесата с усмивка, която хвърли краля в трепет.

— Да, свърших, принцесо — отвърна графът, — и ще се чувствам щастлив, ако узная, че ми се е удало да развлека ваше височество в течение на няколко минути.

— Тези минути хвръкнаха незабелязано — усмихна му се Хенриета, — защото вие превъзходно разказахте всичко, което сте чули. Но, драги Дьо Сент-Енян, за нещастие, вашите сведения сте получили само от една дриада, нали?

— Да, ваше височество, признавам, че само от една.

— Значи вие не сте удостоили с внимание една малка наяда, която остана съвсем незабелязана, а знаеше много повече, отколкото вашата дриада, драги графе.

— Наяда? — повториха няколко гласа, които явно подозираха, че този разказ ще има продължение.

— Да, наяда. Тя се намираше до дъба, за който говорите и който се нарича кралски, доколкото ми е известно. Нали е така, господин Дьо Сент-Енян?

Сент-Енян и кралят се спогледаха.

— Да, принцесо — отвърна графът.

— Вие не сте забелязали, че около този дъб сред незабравките и маргаритките ромоли ручей.

— Струва ми се, че принцесата е права — каза кралят, който с безпокойство следеше всяко движение на устните на снаха си.

— Гарантирам ви, че там има ручей — потвърди принцесата, — и за доказателство служи това, че живеещата в него наяда ме спря, когато минавах покрай нея.

— Не може да бъде! — извика Дьо Сент-Енян.

— Да — продължаваше принцесата, — тя ме спря и ми съобщи много от това, което господин Дьо Сент-Енян пропусна в своя разказ.

— Разкажете ни, моля ви! — помоли принцът. — Вие толкова прелестно разказвате.

На този съпружески комплимент принцесата отвърна с поклон.

— Моята история няма да има поезията на графа и неговия талант на разказвач.

— Но вие ще бъдете слушана със същия интерес — каза кралят, който усети нещо враждебно в гласа на снаха си.

— Впрочем — продължи принцесата — аз говоря от името на тази малка, бедна наяда, най-очарователната от всички полубогини, които някога съм срещала. По време на своя разказ тя толкова се смя, а тъй като смехът е заразителен, ще поискам позволението ви също да се посмея, припомняйки си нейните думи.

Кралят и Сент-Енян забелязаха, че при тези думи мнозина се развеселиха, бързо се спогледаха, питайки се с погледи дали не се крие тук някакъв заговор.

Принцесата беше решила твърдо да сложи ножа в раната и затова с наивния си, а всъщност най-опасен вид каза:

— И така, аз вървях покрай ручея и намирах много току-що разцъфнали цветя. Значи Филис, Амарилис, Галатея и всички ваши пастирки току-що са минали по тази пътечка.

Кралят прехапа устни. Разказът ставаше все по-заплашителен.

— Моята малка наяда — продължи принцесата — си почиваше изтегната на дъното на ручея. Когато тя доплува до мен и докосна края на роклята ми, аз не исках да се отнеса лошо с нея, още повече че божество, дори и второстепенно, стои по-високо от една смъртна принцеса. Отнесох се с нея приветливо и ето какво ми каза тя, заливайки се от смях: «Представете си, принцесо…». Вие разбирате господарю, че това са думите на наялата…

Кралят кимна в знак на съгласие и принцесата продължи:

— «Представете си, принцесо, бреговете на моя ручей бяха свидетели на едно много забавно зрелище. Двама любопитни пастири, любопитни до крайност, станаха жертва на мистификация от страна на три нимфи или три пастирки…» Извинете, но не си спомням дали тя каза нимфи или пастирки. Но това не е важно, нали?

По време на това предисловие кралят видимо се изчерви, а Дьо Сент-Енян, който беше загубил всякакво самообладание, облещи очи.

— Двамата пастири — продължи моята наяда, като се смееше, — тръгнаха по следите на трите девици… Искам да кажа на трите нимфи, тоест, извинете, на трите пастирки. Това невинаги е благоразумно и може да притесни онези, след които вървиш. Обръщам се към всички присъстващи дами и съм уверена, че нито една от тях няма да спори с мен.

Кралят беше много обезпокоен от продължението на този разказ, но все пак я помоли да продължи.

— Но пастирките — каза ми моята наяда — видяха как Тирсис и Аминтас се промъкнаха в гората. Луната помогна да ги познаят през дърветата… Вие се смеете — прекъсна разказа си принцесата. — Почакайте, почакайте, още не сте чули всичко.

Кралят побледня, а Сент-Енян изтри изпотеното си чело. В групата на дамите се чу приглушен смях и шепот.

— Както казах, пастирките, забелязвайки нескромните пастири, седнаха при кралския дъб и когато тези неканени свидетели се приближиха на такова разстояние, че можеха да чуят всяка тяхна дума, започнаха да произнасят горещи признания, думите на които благодарение на самолюбието, свойствено за всички мъже, се сториха на двамата пастири сладки като мед.

При тези думи, които събралите се не можеха да слушат, без да се смеят, в очите на краля проблесна мълния.

— Честна дума, очарователна шега — каза кралят, ставайки, — а вие, принцесо, я разказахте не по-малко очарователно. Но сигурна ли сте, че правилно сте разбрали вашата наяда?

— Нали графът ни уверява, че добре разбира езика на дриадите, — енергично се защити принцесата.

— Без съмнение — каза кралят. — Но вие знаете, че графът има една слабост, иска да влезе в Академията и за тази цел е изучил много неща, които, за щастие, са ви неизвестни и напълно е възможно езикът на речните нимфи да принадлежи към числото на неовладените от вас предмети.

— Вие разбирате, господарю — отвърна принцесата, — че в такива неща не можеш да се доверяваш само на себе си. Слухът на жената не може да се нарече непогрешим, беше казал свети Августин, ето защо аз поисках да се подкрепя с други свидетелствания и тъй като моята наяда е богиня-полиглот… нали така се казва, господин Дьо Сент-Енян?

— Да, ваше височество — каза напълно разстроеният граф.

— Тъй като моята наяда — продължи принцесата — е полиглот и отначало говореше с мен на английски, то аз се побоях, както вие казвате, че лошо ще я разбера, наредих да повикат госпожиците Монтале, Дьо Тоне-Шарант и Дьо ла Валиер като я помолих да повтори пред тях на френски всичко, което ми беше разказала на английски.

— И тя се съгласи? — попита кралят.

— О, няма на света същество по-любезно от нея… Да, господарю, тя повтори всичко дума по дума. Така че не остават никакви съмнения. Нали така, госпожици? — обърна се принцесата към левия фланг на своята могъща армия. — Нали е вярно, че наялата каза именно това, което разказвам, и аз ни най-малко не съм променила думите и? Филис… извинете, сбърках, госпожице Ора дьо Монтале, нали е истина?

— Истина е, принцесо! — отчетливо каза госпожица Дьо Монтале.

— Истина ли е, госпожице Дьо Тоне-Шарант?

— Самата истина! — отвърна Атенаис не по-малко твърдо, но не така ясно.

— А вие какво ще кажете, Ла Валиер? — попита принцесата. Бедната девица чувстваше устремения към нея огнен поглед на краля, но не се осмели да отрича, нито се осмеляваше да излъже, само наведе глава в знак на подчинение. Главата й повече не се повдигна. Студът, който я вледеняваше, беше по-мъчителен, отколкото хладният повей на смъртта.

Това тройно потвърждение смаза краля. Сент-Енян дори не се опитваше да скрие отчаянието си и без да съзнава какво говори, бърбореше:

— Чудесна шега! Много добре изпълнена, госпожи пастирки!

— Това е справедливо наказание за любопитството! — каза кралят с дрезгав глас. — Кажете, кой след това наказание, настигнало Тирсис и Аминтас, ще се реши отново да проникне в сърцата на пастирките? Аз — никога… А вие, господа?

— Ние също не! — повтори в хор група придворни. Принцесата тържествуваше, виждайки разочарованието на краля. Тя се наслаждаваше, като мислеше, че нейният разказ ще послужи като развръзка на цялата тази история.

Принцът, когото двата разказа бяха разсмели, макар че нищо не беше разбрал от тях, се обърна към Дьо Гиш и го попита:

— Защо мълчиш, графе? Няма ли какво да кажеш? Може би ти е жал за Тирсис и Аминтас?

— Жал ми е от цяла душа! — отвърна Дьо Гиш. — Защото любовта е такава сладка химера, че когато я загубиш, губиш повече от живота си. Затова, ако тези двама пастири са се сметнали за любими и ако са били щастливи, а изведнъж вместо щастие срещнат не само пустота, подобна на смъртта, но и насмешка над чувствата им, която е хиляди пъти по-лоша от смъртта… ако е така, то аз ще кажа, че Тирсис и Аминтас са най-нещастните от всички смъртни.

— Вие сте прав, господин Дьо Гиш — съгласи се кралят, — защото смъртта е твърде жестоко наказание за едно малко любопитство.

— Значи разказът на моята наяда не се хареса на краля? — наивно попита принцесата.

— Бъдете спокойна, принцесо — каза Людовик, взимайки я за ръка. — Вашата наяда ми се хареса още повече, тъй като тя беше правдива, и нейният разказ, трябва да признаем, е потвърден от неопровержими доказателства.

С тези думи той хвърли към Ла Валиер такъв поглед, чието значение никой не можеше да определи, започвайки от Сократ и свършвайки с Монтен.

Тези думи и този поглед окончателно довършиха бедното момиче, което падна на рамото на Монтале, сякаш беше загубило съзнание.

Кралят стана, без да обърне внимание на това малко произшествие, което никой не забеляза, и против навиците си (обикновено кралят прекарваше по-дълго при принцесата) се прости с гостите и тръгна към апартаментите си.

Дьо Сент-Енян го последва. Колкото беше весел, когато влизаше при принцесата, толкова сега беше отчаян.

Госпожица Дьо Тоне-Шарант не беше толкова чувствителна, колкото Ла Валиер, не се изплаши ни най-малко, нито пък загуби съзнание.