Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (118)

Глава четвърта
Образците

В този момент тълпата започна да се разотива с мърморене и заплахи: напомняше океан по време на отлив, който оставя по крайбрежния пясък водорасли и пяна.

Десет минути по-късно се появи Молиер и направи знак на Д'Артанян зад завесата. Д'Артанян побърза нататък, увличайки със себе си Портос. По доста криволичещите коридори Молиер ги въведе в кабинета на Персерен. Старецът, засукал ръкави, прехвърляше отрязъци разкошна материя с втъкани в нея златни цветя, искаше да разбере как отразява тъканта при едно или друго осветление.

Забелязвайки влизащия Д'Артанян, той остави настрани плата и тръгна да го посрещне, без да показва особен възторг и излишна любезност, но с необходимата доза уважение:

— Господина капитан на мускетарите, моля ви да ми простите, но съм страшно зает.

— Да, господин Персерен, чух и разбрах — костюмите на краля! Казват, че шиете три нови за негово величество, нали?

— Пет, господине, пет!

— Три или пет, това ни най-малко не ме безпокои. Аз знам, че те ще бъдат най-красивите на този свят.

— Да, да, така мислят всички. Когато ги завърша, ще бъдат най-красивите на този свят, по това няма спор. Но първо трябва да бъдат ушите, господин капитан, а за това е нужно време.

— О, вие имате още два дни и това време е повече, отколкото ви е необходимо, господин Персерен — Д'Артанян си даде съвсем равнодушен вид.

Персерен вдигна глава като човек, който не е свикнал да му противоречат по какъвто и да е повод, но Д'Артанян не обърна никакво внимание, че прославеният чародей започва да въси чело. Той продължаваше:

— Скъпи господин Персерен, довел съм ви клиент. Господин барон Дьо Валон дьо Брасие дьо Пиерфон!

Персерен се поклони, без това да предизвика някаква симпатия у намръщения Портос, който, откакто бе влязъл в кабинета, не преставаше да гледа накриво шивача.

— Един от моите най-близки приятели — добави в заключение Д'Артанян.

— На услугите на господина съм, но не сега. Малко по-късно!

— Приятелю мой — наставнически рече Портос, — когато искаш, време се намира.

Персерен стана морав, което при старците винаги е опасен симптом:

— Господине, можете да си поръчвате дрехи където пожелаете.

— Почакайте, Персерен, почакайте — произнесе с помирителен тон Д'Артанян, — днес не сте много любезен. Тогава ще ви кажа нещо, което ще ви направи по-сговорчив. Баронът е приятел не само с мен, но е и един от приближените на господин Фуке.

— Така, така! — смекчи тона си шивачът. — Това променя нещата, да, променя ги. — После се обърна към Портос и попита: — Господин баронът е привърженик на господин суперинтенданта?

— Аз съм сам за себе си — извика Портос и в същия момент завесата се вдигна, позволявайки да влезе още един свидетел на тази сцена.

Молиер наблюдаваше. Д'Артанян се смееше, а Портос наум раздаваше проклятия.

— Драги Персерен — поклони се Д'Артанян, — моля ви да ушиете костюм на господин барона.

— Щом е заради вас, нямам нищо против, господин капитан.

— Но това все още не е всичко, вие трябва незабавно да ушиете този костюм.

— По-рано от една седмица е невъзможно.

— Но това е все едно да ни откажете въобще, дрехата е необходима за празненствата във Во.

— Повтарям ви, че е невъзможно!

— Почакайте, драги господин Персерен, не бързайте да отказвате, особено ако аз ви помоля за това — чу се ласкав глас, който накара Д'Артанян да се обърне. Беше Арамис.

— Господин Дербле! — възкликна шивачът.

— Арамис! — измърмори Д'Артанян.

— Ах, нашият епископ! — приветства го Портос.

— Здравейте, Д'Артанян! Здравейте, мили Портос! Здравейте скъпи приятели! — каза Арамис. — И така, любезни господин Персерен, ушийте костюм на господин барона и аз ви гарантирам, че с това ще доставите удоволствие на господин Фуке.

Произнасяйки тези думи, той направи знак на Персерен, който означаваше: «Приемете поръчката и се сбогувайте с тях.» Беше очевидно, че Арамис има по-голяма тежест от Д'Артанян пред Персерен. Шивачът се поклони в знак на съгласие, после се обърна към Портос и каза сухо:

— Идете при моите ученици — те ще ви вземат мярка. Портос се изчерви, а Д'Артанян разбра, че всеки момент ще избухне буря, и обръщайки се към Молиер, каза:

— Драги господин Молиер, вие виждате пред себе си човек, който счита, че ще засегнат честта му, ако позволи да вземат мярка върху плътта и костите, дадени му от Господ Бог. Вижте тази интересна личност и използвайте своите наблюдения.

Молиер нямаше нужда от този съвет, защото и без това не сваляше очи от барон Портос.

— Господине — каза Молиер, обръщайки се към него, — ако благоволите да дойдете с мен, аз ще направя така, че кроячите ще ви вземат мярка, без нито веднъж да се докоснат до вас.

— Но как ще стане това, приятелю?

— Твърдя, че като ви вземат мярка, няма да ви тормозят с лакти, футове или дюймове. Това е нов начин, измислен от нас за знатни господа, които са толкова чувствителни, че не могат да позволят на някакви недодялани селяни да се докосват до тях и да ги опипват. Ние сме се сблъсквали с хора, които не понасят да им вземат мярка. Наистина, тази процедура оскърбява естественото достойнство на човека и ако вие, господине, случайно принадлежите към тези хора…

— Дявол да го вземе, мисля, че да.

— Отлично, господин барон. В такъв случай всичко ще стане възможно най-добре и вие ще бъдете първият, който ще изпита върху себе си измисления от нас начин.

— Но все пак ще ми вземат тази дяволска мярка?

— Господине — Молиер се поклони, — ако благоволите да дойдете с мен, ще се убедите лично в това.

Арамис наблюдаваше тази сцена с неотслабващо внимание. Той си мислеше, че и Д'Артанян ще тръгне с Портос, за да не изпусне края на забавната сцена. Въпреки цялата си проницателност обаче Арамис грешеше. Излязоха само Портос и Молиер. Д'Артанян остана в кабинета на Персерен. Може би от любопитство, а може би за да прекара няколко допълнителни мига с Арамис, своя стар приятел. След като Портос и Молиер излязоха, Д'Артанян се приближи до епископа, което явно не влизаше в плановете на последния.

— Вие също ли имате нужда от нова дреха, приятелю?

— Не — усмихна се Арамис.

— Нали ще отидете във Во?

— Ще отида, но без нови дрехи. Забравяте, драги Д'Артанян, че ванският епископ не е толкова богат, че да си шие нова дреха за всяко празненство.

— А не пишем ли вече поеми — попита, смеейки се, мускетарят.

— О, подобни глупости отдавна не ме занимават.

— Така, така — каза Д'Артанян със съмнение в гласа. Персерен се беше задълбочил отново в огледа на своя плат.

— Не мислите ли, драги Д'Артанян, че с присъствието си притесняваме този славен човек.

«Ето какво било — помисли си мускетарят, — значи аз те притеснявам.»

После каза на глас:

— Да вървим тогава. Ако сте свободен като мен. Или искате да поговорите насаме с Персерен?

— Насаме — каза Арамис. — Да, разбира се, насаме, разбира се, но вие не влизате в сметката. Повярвайте ми, никога не съм имал тайни от приятел като вас.

— О, не, аз си тръгвам — настояваше Д'Артанян, макар че в гласа му се долавяше любопитство.

Смущението на Арамис, колкото и тънко да бе замаскирано, не убягна от гасконеца, а той знаеше, че в непроницаемата душа на този човек абсолютно всичко, дори и най-дребното наглед, е подчинено на предварително набелязана цел. Макар че целта не беше известна на Д'Артанян, като имаше предвид характера на своя приятел, той разбираше, че във всеки случай тя не е маловажна.

Арамис забеляза подозрение у Д'Артанян и настоя:

— Останете, моля ви, ето в какво се състои работата… Той се обърна към шивача и каза:

— Драги господин Персерен… аз съм безкрайно щастлив, че и Д'Артанян присъства тук.

— Така ли? — възкликна капитанът на мускетарите, вярвайки в искреността на Арамис още по-малко отпреди.

Персерен не се помръдна. Арамис насила взе от ръката му парчето плат и го върна в реалната действителност:

— Драги господин Персерен, тук е господин Льобрен, един от художниците на господин Фуке.

«Чудесно — помисли си Д'Артанян, но какво общо има тук Льобрен?»

Арамис погледна към Д'Артанян, който си даваше вид, че разглежда гравюрите с изображението на Марк Антоний.

— Вие искате да му ушием такъв костюм, какъвто си поръчват епикурейците? — попита Персерен.

Произнасяйки разсеяно тези думи, достойният шивач направи опит да си вземе парчето плат от Арамис.

— Костюм за епикуреец? — попита Д'Артанян със следователски тон.

— Наистина — каза Арамис, усмихвайки се със своята чаровна усмивка, — наистина, от самата съдба е предначертано Д'Артанян тази вечер да проникне във всичките наши тайни. Вие, разбира се, сте чували за епикурейците на господин Фуке, нали?

— Разбира се. Това е нещо като кръжок на поети, който се състои от Лафонтен, Лоре, Пелисон, Молиер и кой знае още колко от заседаващите в Сен-Манде.

— Вярно. Та ето какво, ние обличаме нашите поети в униформа и ги зачисляваме на кралска служба.

— Превъзходно. Досещам се, че това е изненада, която господин Фуке готви за краля. Бъдете спокойни! Ако тайната на господин Льобрен се състои само в това, няма да я издам.

— Вие сте очарователен както винаги, скъпи приятелю. Не, господин Льобрен няма нищо общо с това. Тайната, към която той е причастен, е по-значителна от тази.

— Тогава предпочитам да не бъда посветен в нея — Д'Артанян даде вид, че се кани да си тръгне.

— Влезте, Льобрен, влезте — каза Арамис, като отваряше с дясната си ръка вратата, а с лявата удържаше Д'Артанян.

— Честна дума, нищо не разбирам — изломоти Персерен. Както се казва на театрален език, Арамис направи пауза.

— Драги господин Персерен — започна той, — вие шиете пет костюма на негово величество, нали? Един от коприна, един ловен от сукно, един от кадифе, един от атлас и, най-накрая, един от флорентински плат.

— Вярно е, но откъде монсеньорът знае всичко това?

— Много просто, господине: предстоят лов, празненство, концерт, разходка и прием. Петте изброени от мен костюма са предвидени от етикета.

— Монсеньор, вие знаете решително всичко на този свят.

— И много друго в добавка, бъдете спокоен — промърмори Д'Артанян.

— Но — извика, тържествувайки, шивачът — това, което не знаете и няма да узнае никой — знаем го само кралят, госпожица Дьо ла Валиер и аз — това са цветът на материята, видът на украсата, кройката и съотношението на частите. С една дума — целият костюм!

— Точно с това — каза Арамис — бих искал с ваша помощ да се запозная, драги господин Персерен.

— Никога! — побледня изплашеният до смърт шивач, макар че Арамис произнесе с меден глас последните си думи.

Исканията на Арамис изглеждаха за Персерен толкова неуместни, толкова смешни и прекалени, че той отначало се засмя тихичко, после все по-силно и завърши с взрив от неудържим смях.

Д'Артанян последва примера на шивача, но не защото намираше молбата му за смешна, а защото искаше да разпали повече въображението на Арамис. Последният им остави възможност да се насмеят до насита и когато смехът спря, каза:

— На пръв поглед наистина може да ви се стори, че съм си позволил нещо нелепо, нали? Но Д'Артанян, който е олицетворение на благоразумието, естествено, ще потвърди, драги господин Персерен, че аз не мога да постъпя иначе, длъжен съм да се обърна към вас с такава молба.

— Как така? — учуди се мускетарят, превръщайки се в слух. Благодарение на своето изключително шесто чувство той разбра, че до този момент са действали единствено разузнавачите, а истинското сражение тепърва предстои.

— Как така? — недоверчиво каза Персерен.

— Ами господин Фуке — продължаваше Арамис — дава празненството в чест на краля. Прави го, за да му достави удоволствие! С внимание, любезност, забавни изненади, с цял ред сюрпризи като този, за който току-що говорихме… имам предвид зачисляването на поетите на кралска служба. А присъстващият тук господин Льобрен е живописец, който рисува изключително точно…

— Да, да — каза Персерен. — Виждал съм картините на господин Льобрен и съм си отбелязал, че костюмите при него са нарисувани много щателно. Ето защо веднага се съгласих да му направя костюм, дори от тези, които се шият на епикурейците, или някакъв друг.

— Драги господин Персерен, вашето обещание за нас е скъпоценно, но ние ще си спомним за него малко по-късно. Сега господин Льобрен има нужда не от нов костюм, който вие ще му ушиете в близко бъдеще, а от костюмите, които ще приготвите за краля.

Персерен подскочи, а Д'Артанян, който беше спокоен и търпелив човек, свикнал да размишлява над това, което вижда, никак не се учуди от реакцията на шивача. Действително молбата, с която Арамис се обръщаше към него, беше странна и необикновена.

— Костюмите, приготвени за краля? Да дам на някого да копира костюмите на негово величество!? О, господин епископ! Простете ми, но ваше преосвещенство с ума си ли е? — извика побледнял и окончателно загубил главата си шивачът.

— Помогнете ми, Д'Артанян — Арамис се усмихна широко, без да изрази с нещо своята досада, — помогнете ми да убедя този господин. Надявам се, че вие разбирате за какво става дума, нали?

— Да си призная, не особено.

— Как! И вие ли не разбирате, че господин Фуке иска да направи изненада на краля, която се състои в това: пристигайки във Во, кралят да види там своя нов портрет! На портрета, който ще бъде нарисуван с изумителна прилика, той трябва да бъде със същия костюм, с който е този ден.

— Ето какво било — извика мускетарят, който почти повярва на думите на Арамис — толкова правдоподобно беше разказано то, — да, да, драги Арамис, вие сте прав. Вашата мисъл е просто великолепна. Готов съм да се басирам, че идеята е ваша.

— Не знам — отвърна небрежно ванският епископ, — моя или на господин Фуке…

После, забелязвайки нерешителност върху лицето на Д'Артанян, той се наведе към Персерен:

— Какво ще кажете за това, господин Персерен? С нетърпение чакаме решението ви.

— Ще кажа, че…

— Искате да кажете, че ваше право е да откажете. Сам зная това и нямам намерение да ви насилвам, ще ви кажа нещо повече: много добре разбирам деликатността, която ви пречи да се съгласите с идеята на господин Фуке. Вие се страхувате да не би да излезе, че се подмазвате на негово величество. Това е благородство на душата, господин Персерен!

Шивачът промърмори нещо неясно.

— Наистина това би било очевидно подмазване пред нашия млад господар — продължаваше Арамис. — Но ако господин Персерен откаже да изпълни вашата молба, каза ми господин суперинтендантът, кажете му, че от това той нищо няма да загуби в моите очи, аз и занапред ще се отнасям към него с уважение. Само че…

— Само че?… — повтори обезпокоен Персерен.

— Само че — продължи Арамис — ще трябва да кажа на краля: «Господарю, имах намерението да предложа на ваше величество вашето изображение, но господин Персерен със своята деликатност, наистина малко преувеличена, но достойна за уважение, се възпротиви на това».

— Възпротиви се?! — извика шивачът, изплашен от отговорността, която му се възлагаше. — Да се противя на това, което иска господин Фуке, когато става въпрос да се достави удоволствие на краля? Ах, господин епископ, каква лоша дума се откъсна от вашата уста. Да се противя! Благодаря на Бога, че не съм произнесъл тази дума. Призовавам за свидетел капитана на мускетарите на негово величество. Нима се противя на нещо, господин Д'Артанян?

Д'Артанян замаха с ръце, показвайки, че иска да остане неутрален. Той чувстваше с всяка фибра на тялото си, че тук се крие неизвестна интрига. Проклинаше се, че е толкова недосетлив, но в очакване на по-нататъшните събития реши да се въздържи.

Персерен, уплашен от мисълта, че може да бъде казано на краля, че се е възпротивил на изненадата, която са искали да му направят, поднесе на Льобрен кресло и извади от шкафа четири блестящи от обшитото злато, великолепни костюма. Петият все още се намираше в ателието. Той слагаше тези произведения на шивашкото изкуство едно след друго върху манекени, донесени някога от Бергамо по времето на Кончини и подарени на Персерен Втори от маршал Данкър. Това се случи след поражението на италианските шивачи, разорени от успешната конкуренция на Персереновци.

Художникът започна да скицира, после да оцветява своите рисунки.

Арамис, който стоеше до него и внимателно наблюдаваше всяко движение на четката, внезапно спря Льобрен:

— Струва ми се, че вие не сте уловили добре тона, драги господин Льобрен. Вашите бои ще ви излъжат и върху платното няма да се постигне пълното сходство, което ни е необходимо. Очевидно е, че за да бъдат предадени нюансите с по-голяма точност, трябва да се работи по-дълго време.

— Това е вярно — каза Персерен, — но времето ни е много малко и аз, господин епископ, тук съм съвършено безсилен.

— В такъв случай — спокойно забеляза Арамис — нашата идея е обречена на провал и това ще стане заради невярното предаване на нюансите.

Междувременно Льобрен беше нарисувал тъканта и кройката много точно и Арамис го наблюдаваше с нескривано нетърпение.

«Що за дяволска комедия се разиграва тук?» — продължи да се пита мускетарят.

— Така нещата няма да тръгнат — каза Арамис. — Господин Льобрен, събирайте си четките и сгъвайте платната.

— Вярно, вярно! — извика разочарованият художник. — Осветлението тук е ужасно.

— Това е идея, Льобрен, при това много точна! А ако ние с вас имахме образец от всяка тъкан, време и подходящо осветление…

— О! — възкликна Льобрен. — Тогава съм готов да гарантирам, че всичко ще бъде наред.

«Така, така — каза си Д'Артанян, — тук изглежда е възелът на цялата интрига. Нужни са му образци от всеки плат. Но дявол да го вземе, дали Персерен ще му даде тези образци?»

Последните позиции на Персерен бяха предадени и той, измамен от престореното равнодушие на Арамис, отряза пет парчета от тъканите, които даде на епископа.

— Така ще бъде по-добре. Нали? — обърна се Арамис към Д'Артанян. — Какво е вашето мнение по този въпрос?

— Моето мнение, драги Арамис — каза Д'Артанян, — е, че вие никак не сте се променили.

— Следователно си оставам ваш приятел — каза епископът със своя очарователен глас.

— Да, да, разбира се — високо отвърна Д'Артанян.

После си каза: «Ако ти, свръхйезуите, успя да ме измамиш, това не означава, че ще ти стана съучастник, и за тази цел трябва навреме да си тръгна».

— Прощавайте, Арамис — продължи Д'Артанян, обръщайки се на висок глас към епископа, — сбогом! Ще ида да потърся Портос.

— Почакайте за минутка — каза Арамис, като слагаше в джобовете си образците. — Почакайте, свърших си работата и ще бъда отчаян, ако не разменя за довиждане няколко думи с нашия скъп приятел.

Льобрен си прибра боите и четките. Персерен прибра кралските костюми в същия шкаф, от който бяха извадени. Арамис опипа джоба си, желаейки да се увери, че образците няма да изпаднат оттам, и всички заедно излязоха от кабинета на шивача.