Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава четиридесета
Белият кон и враният кон

«Странно — каза си капитанът, — Гурвил е весел и ходи по улиците, сякаш нищо не се е случило, макар че е почти уверен, че Фуке е пряко застрашен. А може да се каже, и то с пълна увереност, че същият този Гурвил бе предупредил Фуке с онази бележка, която суперинтендантът скъса на парчета и хвърли от терасата. Гурвил потрива ръце. Това означава, че е извършил нещо доста ловко. Но откъде идва той? От улица Озербър. А накъде води тази улица?»

Над покривите на нантските къщи, тъй като замъкът се възвисяваше над тях, Д'Артанян проследи с поглед очертанията на улицата, сякаш пред него се намираше планът на града. Само че вместо мъртва, плоска, няма и глуха хартия пред неговия поглед се откриваше жива, релефна карта, пълна с движение, викове и сенки, хвърляни от хора и предмети.

Зад очертанията на града се разстилаха зелените поля покрай Лоара и изглеждаше, че те бягат към обагрения хоризонт, изпъстрени с лазурна вода и с черно-зелените петна на обилните по тези места блата. Веднага след вратите на Нант към планините се виждаха два бели пътя, които се разделяха и напомняха пръстите на гигантска ръка. Д'Артанян, който обхвана, минавайки по терасата, тази панорама, от пръв поглед забеляза, че улица Озербър стига до самите врати, от които започва един от откритите от него два пътя. Още една крачка и той, напускайки терасата и влизайки в кулата, щеше да започне да слиза по стълбата, за да се качи в каретата с решетките и да тръгне към дома на Фуке.

Но съдбата беше решила в последния момент, преди Д'Артанян да се спусне долу, вниманието му да бъде привлечено от движеща се точка по този път, която бързо се отдалечаваше от града.

«Какво е това? — запита се мускетарят. — Бягащ, откъснал се от въжето кон? Но как препуска той, дявол да го вземе!»

Точката се отдели от белия път и тръгна през обраслите с люцерна полета.

«Белият кон — продължаваше мисълта си капитанът, забелязвайки, че на тъмния фон тази точка изглежда светла и дори блестяща, — носи на гърба си конник. Сигурно е някой нехранимайко — хлапак, чийто кон е ожаднял и сега лети към водопоя право през полето.»

Спускайки се по стълбата, Д'Артанян вече беше забравил тези бързи и случайни мисли, родени в главата му от непосредствените зрителни впечатления. Няколко парчета хартия лежаха върху почернелите стъпала, откроявайки се със своята белота.

«Ето я записката, разкъсана от нещастния Фуке. Бедният! Той довери своята тайна на вятъра, а вятърът не иска да я приеме и я дава на краля. Съдбата, бедни ми Фуке, решително е против теб. Твоята карта е бита. Звездата на Людовик XIV явно затъмнява твоята. Как може белката да се мери със змията по сила и ловкост!»

Слизайки, Д'Артанян вдигна едно от тези парчета. «Бисерният почерк на Гурвил! — каза си той. — Не съм сбъркал.» Той прочете думата «кон». Вдигна още едно парче, на което нямаше нито една буква. Още едно и още едно… Най-после намери късче хартия с думата «бял».

«Бял кон — повтори на ума си като дете, което се учи да чете. Белият кон!»

Д'Артанян избухна като шепа барут, който, изгаряйки, заема пространство, стократно надвишаващо първоначалния му обем, изтича на терасата, тласкан от подозрения. Белият кон все така се носеше към Лоара, над която, размивайки се в мъглата, едва се виждаше малко като прашинка, поклащащо се платно на кораб.

«О — каза си мускетарят, — има само един беглец, който може да препуска толкова бързо през нивите. Само финансистът Фуке може да препуска посред бял ден на бял кон… Само господарят на Бел-Ил може да препуска към морето, когато съществуват такива гъсти гори…»

Единствено обаче Д'Артанян в целия свят можеше да настигне Фуке, който имаше предимство около половин час и след по-малко от час щеше да стигне до своя кораб.

Мускетарят бързо изтича по стълбата, заповяда каретата с железните решетки веднага да бъде закарана в гората зад града.

После избра най-добрия си бегач, метна се на гърба му и се понесе като вихър по улица Озербър. Д'Артанян не пое по пътя, по който препускаше Фуке, а по другия, който минаваше покрай самата Лоара, уверен, че ще спечели в крайна сметка поне десет минути и ще настигне беглеца, който от своя страна не очакваше преследвач там, където се пресичаха двата пътя. Бързото препускане разпалваше преследвача и го възбуждаше като по време на лов или на война, доведе го до това сам да не може да се познае — бе вече свиреп, почти кръвожаден.

Той препускаше и препускаше, а все още не виждаше белия кон с неговия ездач. Безпокойството му растеше и го завладяваше неудържим бяс. Усъмни се в себе си и беше готов да предположи, че Фуке се е възползвал от някакъв подземен път или че е сменил белия кон с някой от онези знаменити врани жребци, бързи като вятъра, на които той толкова често се любуваше в Сен-Манде, завиждайки на тяхната сила и лекота.

В тези минути, когато вятърът духаше право в лицето му, така че в очите се появяваха сълзи, когато седлото гореше под него, когато конят, изранен от шпорите, хриптеше от болка и изхвърляше с копитата си облаци от пясък и камъчета, Д'Артанян се изправяше на стремето и като не виждаше белия кон нито във водата, нито под дърветата, започваше да го търси като безумен във въздуха. Струваше му се, че полудява. Завладян от жаждата на всяка цена да настигне беглеца, той започваше да мечтае за крилата на Дедал, които го бяха спасили от Критския затвор.

Глух стон се откъсна от устата на мускетаря. Той си повтаряше, завладян от страх, че ще се окаже измамен: «Гурвил ме е измамил! Мене!… Ще кажат, че старея, ще кажат, че съм дал възможност на Фуке да избяга и за това съм получил от него един милион.»

Той отново заби шпори в хълбоците на своя жребец. Сега изминаваше една левга за две минути. Изведнъж в края на едно пасище, зад дърветата, зърна нещо бяло. Ту се мяркаше, ту отново изчезваше и накрая на едно място, което беше малко по-високо от заобикалящата го местност, то се показа ясно.

Д'Артанян затрепери от радост, но веднага се успокои. Избърса потта, която струеше от челото му, отпусна колене, от което конят му въздъхна по-свободно. Едва сега огледа пътя и определи своето положение спрямо беглеца. Суперинтендантът беше окончателно измъчил своя прекрасен кон, гонейки го през цялото време през оранта. Той беше почувствал необходимост да се добере до по-твърда почва и препускаше направо по пътя. Д'Артанян трябваше да се придвижи напред по склона на хълма, който рязко се спускаше към Лоара и го скриваше от погледа на Фуке. По този начин искаше да се озове зад суперинтенданта веднага след като той излезе на големия път. Там щеше да започне истинското надбягване. Там щеше да започне борбата.

Д'Артанян даде възможност на своя кон да си поеме въздух. Забеляза, че суперинтендантът също дава почивка на своя кон. Но и двамата бързаха прекалено, за да запазят за дълго тази скорост. Стигнал по-твърда земя, белият кон полетя като стрела. Д'Артанян отпусна поводите и неговият вран кон препусна. Сега те се носеха по пътя един след друг. Тропотът на конете и ехото, родено от него, се сливаха и образуваха неясен тътен. Фуке все още не беше забелязал Д'Артанян.

Но когато той излетя изпод надвисналия над пътя насип, до неговия слух отчетливо стигна раздаващото се зад гърба му ехо — тропотът от копитата на врания кон ехтеше като гръмотевица.

Фуке се обърна. На сто крачки зад него, наведен към шията на своя жребец, препускаше неговият враг. Не можеше да има съмнение — червено наметало, бял кръст — мускетар. Фуке отпусна поводите и белият му кон се втурна напред, като увеличи разстоянието между него и преследвача с още десетина крачки.

«Внимание — помисли си мускетарят, — конят на Фуке не е обикновен! Дръж се, капитане!» Той започна да изучава с острия си поглед телосложението и препускането на белия кон. Виждаше пред себе си заоблените хълбоци, неголямата стърчаща опашка, тънките, но здрави като сплетени от стоманени въжета крака, както и копитата — по-твърди и от мрамор. Д'Артанян пришпори своя жребец, но разстоянието между него и Фуке не намаляваше. Капитанът се ослуша. Белият жребец дишаше равномерно, докато летеше като стрела, цепейки с гърди потоците насрещен въздух. Враният кон, напротив, започна да хрипти. Не му достигаше въздух.

«Ще уморя коня, но ще настигна Фуке» — капитанът на мускетарите започна да къса с мундщука бърните на измъченото животно и да боде с шпори окървавените му и без това хълбоци. Побеснелият от болка кон започна да настига Фуке. Сега Д'Артанян се оказа на разстояние един пистолетен изстрел от него.

«Дръж се — си каза мускетарят, — дръж се! Още малко и белият кон ще се измори. Но и конят да издържи, конникът няма да устои.»

Ала и конят, и ездачът продължаваха това невероятно състезание. Те се бяха слели един с друг, представляваха едно цяло. Разстоянието между него и Фуке отново започна да се увеличава.

Д'Артанян извика диво. Този вик накара Фуке да се обърне и конят му тръгна още по-бързо.

— Страхотен кон, неуморим кон! — капитанът извика през зъби. — Проклятие! Господин Фуке, послушайте! В името на краля!

Фуке не отговори.

— Чувате ли ме? — виеше Д'Артанян. Конят му се препъна.

— Разбира се! — лаконично забеляза Фуке и отлетя нататък. Д'Артанян обезумя. Очите му се наляха с кръв:

— В името на краля! Спрете или ще стрелям!

— Стреляйте! — отвърна Фуке, като продължаваше да препуска.

Д'Артанян извади един от пищовите си и вдигна ударника, като се надяваше, че този звук ще спре врага му.

— Вие също имате оръжие — извика той, — защитавайте се! Фуке действително се обърна и гледайки мускетаря право в лицето вдигна с дясната си ръка края на дрехата си, но така и не се докосна до пищова.

Между тях оставаха двадесетина крачки.

— Дявол да го вземе! — извика Д'Артанян. — Няма да ви убия. Ако не искате да стреляте в мен, предайте се! Какво е тъмницата?!…

— По-добре да умра — отвърна Фуке, — поне по-малко ще страдам.

Отчаяният Д'Артанян хвърли пищова си на пътя:

— Ще ви заловя жив!

Като по чудо, на което беше способен само този нямащ равен на себе си конник, той принуди коня си да се приближи на още десет крачки към белия жребец. Д'Артанян вече протягаше ръка, за да хване настигнатата от него плячка.

— По-добре ме убийте! Ще бъде по-човешко! — извика Фуке.

— Не, жив, само жив! — отвърна капитанът.

Конят му се спъна за втори път. Фуке получи отново предимство. Невиждано зрелище беше това състезание на два живи коня, животът на които се поддържаше единствено от волята на конниците. Бесният галоп се смени с бърз кариер, после с обикновен кариер, но на тези изнемогващи от умора, настървени съперници продължаваше да им се струва, че препускат все така неудържимо. Накрая измъченият Д'Артанян извади втория си пищов и го насочи към белия жребец.

— Стрелям в коня, не във вас! — извика той на Фуке и стреля. Животното, засегнато в хълбока, изскочи встрани и се изправи на задните си крака. В същия миг враният кон на Д'Артанян падна мъртъв.

«Аз съм обезчестен — помисли си мускетарят, — аз съм жалка твар.»

— Господин Фуке — извика той, — умолявам ви, хвърлете ми един от пищовите си, за да се застрелям.

Фуке отново накара коня си да се движи почти ходом.

— Умолявам ви, умолявам ви! — продължи Д'Артанян. — Това, което не ми позволявате да направя сега, аз все едно ще го направя след час. Но тук, на този път, ще умра мъжки, без да загубя честта си. Направете ми тази услуга, моля ви!

Фуке не отвърна. Както преди, бавно се отдалечаваше от мускетаря. Д'Артанян започна да тича след своя враг. Хвърли на земята шапката си, после куртката, която му пречеше, после ножницата от шпагата, за да не му се пречка в краката, дори шпагата, стисната в юмрука му, се оказа много тежка и той се избави и от нея. Белият кон хриптеше. Д'Артанян го догонваше. От кариер животното премина в бавен ход. То тръскаше глава. От устата му с пяната течеше и кръв.

Д'Артанян направи ново отчаяно усилие и се хвърли към Фуке. Хващайки го за крака, задъхвайки се, той произнесе със заплитащ се език:

— В името на краля, арестуван сте! Застреляйте ме и така всеки ще изпълни своя дълг.

Фуке измъкна двата пищова и ги хвърли в реката. Той направи това, за да не може Д'Артанян да си послужи с тях, да се застреля, после слезе от коня и каза:

— Господине, аз съм ваш пленник. Подпрете се на моята ръка, защото ще загубите съзнание.

— Благодаря ви — прошепна Д'Артанян, който действително чувстваше, че земята се изплъзва под краката му.

Той се строполи на пясъка. Фуке се спусна към реката и загреба в шапката си вода. Освежи слепоочията на мускетаря и изля няколко капки в устата му. Д'Артанян се надигна леко и се огледа наоколо с блуждаещ поглед. Явно търсеше някого или нещо. Видя Фуке, който стоеше пред него на колене с мокра шапка в ръка и се усмихваше ласкаво.

— Значи не сте избягали! — възкликна той. — О, господине! Истинският крал със своето благородство, със своето сърце, със своята душа не е Людовик в Лувъра, не е Филип на остров Сент-Маргьорит, истинският крал сте вие, гонен и съден.

— Аз загивам единствено заради една допусната от мен грешка, господин Д'Артанян. Трябваше да бъда ваш приятел… А сега как ще стигнем до Нант? Толкова сме далече от него.

— Прав сте.

— Белият кон може би ще успее да се съвземе. Той беше изключителен, възседнете го, господин Д'Артанян, а аз ще ходя пеш, докато си починете.

— Бедният кон, аз го раних — каза мускетарят.

Опитаха се да се покачат на него и двамата, животното залитна, изправи се, няколко минути вървя с равен ход и отново залитна, после падна редом с врания кон на Д'Артанян.

— Няма как, ще вървим пеш, щом така е решила съдбата. Разходката ще бъде великолепна — каза Фуке, хващайки Д'Артанян под ръка.

— Проклятие! — капитанът се намръщи с устремен в една точка поглед и с натежало сърце. — Отвратителен ден!

Те бавно изминаха четирите левги, които ги отделяха от гората, където беше спряла каретата с конвоя. Когато Фуке видя това мрачно изобретение, се обърна към Д'Артанян, който сякаш се срамуваше за Людовик XIV и наведе очи. Фуке каза:

— Ето нещо, което е измислено от нищожен човек, капитан Д'Артанян. За какво са тези решетки?

— За да ви се попречи да хвърляте записки през прозореца. Но вие можете да кажете, ако не можете да напишете — рече Д'Артанян.

— Да кажа на вас?

— Да… ако искате.

Фуке се замисли за минута, след това въздъхна:

— Една-единствена дума — Сен-Манде — предайте на госпожа Дьо Белиер или на Пелисон.

— Ще бъде направено.

Каретата отмина Нант и се отправи по пътя към Анжер.