Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава петдесет и осма
Кралят и дворянството

Людовик се съвзе, за да посрещне приветливо Дьо ла Фер. Той се досещаше, че графът не е дошъл случайно, и смътно долавяше значимостта на това посещение. Не му се искаше човек с такива безупречни маниери и с такъв тънък и изискан ум като Атос от пръв поглед да забележи у него нещо, което да направи неприятно впечатление или да издаде, че кралят е разстроен.

Едва след като се увери, че вече е напълно спокоен, младият крал нареди да въведат графа. Атос се появи след няколко минути в дворцовото си облекло, с всички ордени, които единствено той имаше право да носи във френския двор. Той влезе с такъв тържествен и величав вид, че кралят веднага можа да отсъди дали е бил прав в предчувствията си.

Людовик направи крачка към Атос и с усмивка му протегна ръка, над която той се наведе в пълна с преклонение поза.

— Граф Дьо ла Фер, вие сте толкова рядък гост при мен, че да ви видя за мен е голяма сполука.

Атос се поклони още веднъж:

— Бих желал да имам щастието винаги да се намирам при ваше величество.

Този отговор и особено тонът, с който беше изречен, означаваше напълно очевидно следното: «Бих искал да съм сред съветниците на краля, за до го предпазвам от грешки.»

Кралят почувства това и реши да си осигури освен преимуществото на положението и допълнително преимущество, пораждащо се от спокойствието на духа, и произнесе с безстрастен и равен глас:

— Виждам, че имате нужда да поговорите с мен.

— Ако не беше това, не бих се решил да застана пред ваше величество.

— Говорете, господине, нямам търпение да ви удовлетворя колкото може по-скоро.

Кралят седна.

— Ваше величество сигурно си спомня, че имах честта да беседвам с вас преди заминаването на херцог Бъкингам. Ставаше дума за разрешение, което исках от вас, ваше величество, за брак между виконт Дьо Бражелон и госпожица Ла Валиер.

«Стигнахме до същината!» — помисли си кралят и каза:

— Да, спомням си.

— Тогава — продължи Атос — кралят отвърна на моята молба с отказ, като се позова на това, че годеницата няма достатъчно високо положение в обществото.

Людовик се принуди търпеливо да слуша.

— Че… тя няма състояние…

Кралят се намести по-дълбоко в креслото.

— Че няма достатъчно знатен произход… Последва нетърпелив жест от страна на краля.

— И не е много красива — безжалостно завърши Атос. Последното убождане в сърцето накара влюбения да излезе от рамките, които сам си беше поставил.

— Господине — прекъсна той графа, — имате прекрасна памет!

— Паметта ми винаги е добра, когато имам високата чест да разговарям с краля — отвърна Атос, без да се смути.

— Да, действително казах всичко това! Какво по-нататък?

— Аз благодарих на ваше величество за тези думи, тъй като те доказваха вашата благосклонност към господин Дьо Бражелон.

— Вие, разбира се, помните също — кралят натъртваше на всяка дума, — че самият вие не бяхте много разположен към този брак.

— Вярно е, ваше величество.

— Спомняте ли си, че молбата ви към мен беше отправена с неохота?

— Да, ваше величество.

— Накрая, спомням си, защото аз също имам добра памет като вас, господин графе, че вие казахте следните думи: «Аз не вярвам в любовта на госпожица Дьо ла Валиер към виконт Дьо Бражелон.» Нали така?

Атос усети удара, но го издържа.

— Ще ви припомня, че ваше величество казваше, че отлага сватбата за доброто на господин Дьо Бражелон.

Кралят мълчеше.

— Сега господин Бражелон е толкова нещастен, че не може да чака повече, и ви моли да произнесете окончателното си решение.

Кралят побледня. Атос внимателно го погледна.

— За какво моли… господин Дьо Бражелон? — нерешително каза кралят.

— Все за същото, за което аз молих краля последния път: за разрешение от ваше величество за този брак.

Кралят отново мълчеше.

— За нас не съществуват повече прегради. Госпожица Дьо ла Валиер не е богата, не е знатна и не е красива, но все пак е единствената приемлива партия за господин Дьо Бражелон, защото той обича тази девойка.

Кралят здраво стисна ръце.

— Ваше величество се колебае? — попита графът все така учтиво и настойчиво.

— Не се колебая… Аз просто отказвам.

Атос се замисли за миг, после много тихо каза:

— Вече имах честта да доложа на краля, че никакви прегради не могат да спрат господин Дьо Бражелон и неговото решение е окончателно.

— Струва ми се, че моята воля е преграда!

— Това е най-сериозната преграда. Ще ми бъде ли позволено най-смирено да попитам ваше величество: Каква е причината за този отказ?

— Каква е причината?… Това какво е? Разпит ли? — възкликна кралят.

— Молба, ваше величество.

Кралят се подпря с юмруци на масата и каза глухо:

— Вие забравяте правилата на дворцовия етикет, господин Дьо ла Фер. В двора не е прието да се разпитва кралят!

— Истина е, ваше величество. Но ако не е прието да се разпитва кралят, все пак е приемливо да се изказват известни предположения.

— Да се изказват предположения! Какво означава това, господине?

— Почти винаги предположенията на поданиците възникват вследствие неискреността на монарха…

— Господине!

— Както и на недостатъчното доверие от страна на поданика — уверено продължи Атос.

— Струва ми се, че вие се забравяте — повиши глас кралят, поддавайки се на неудържим гняв.

— Аз съм принуден да търся на друго място това, което се надявах да намеря при вас, ваше величество. Вместо да чуя отговора от вашата собствена уста, съм принуден да се обърна към себе си.

Кралят стана и каза рязко:

— Господин графе, аз ви отдадох цялото си време. Тези думи бяха равносилни на заповед.

— Ваше величество, не успях да кажа всичко, за което съм дошъл. Толкова рядко виждам ваше величество, че съм длъжен да използвам случая.

— Вие направихте вашите предположения. Сега преминавате към оскърбления.

— О, ваше величество, да оскърбя краля! Никога! През целия си живот съм твърдял, че кралете стоят по-високо от другите хора не само със своето положение и могъщество, но и с благородството на душата си и с мощта на своя ум. Никога не бих повярвал, че моят крал крие зад думите си някаква задна мисъл.

— Какво означава това? Каква задна мисъл?

— Ще обясня — безстрастно рече Атос. — Ако ваше величество, отказвайки на виконт Дьо Бражелон ръката на госпожица Дьо ла Валиер, е имал друга цел освен щастието и благото на виконта…

— Нали разбирате, господине, че вие ме оскърбявате?

— Ако предлагайки на виконт Дьо Бражелон отсрочка, ваше величество е искал само да отдалечи годеника на госпожица Дьо ла Валиер…

— Господине!

— Чувам това от всички страни, ваше величество. Навсякъде се говори за вашата любов към госпожица Дьо ла Валиер.

Кралят разкъса ръкавиците си, които от няколко минути нервно хапеше, мъчейки се да се овладее, и закрещя:

— Горко на тези, които се месят в моите работи! Аз взех решение и ще срина всички прегради!

— Какви прегради? — попита Атос.

Кралят внезапно се спря, като кон, измъчван от своя мундщук, мятащ се в устата му и късащ устните му, и изведнъж каза с благородство, толкова по-безгранично, колкото по-голям беше гневът му.

— Аз обичам госпожица Ла Валиер.

— Но това не би могло да ви попречи, ваше величество — прекъсна го Атос, — да я дадете за съпруга на господин Дьо Бражелон. Такава жертва би била достойна за монарха. Тя би подобавала на заслугите на господин Дьо Бражелон, който отдавна служи на краля и може да се счита за доблестен воин. По такъв начин кралят, принасяйки в жертва своята любов, би могъл да докаже пред всички, че е пълен с великодушие, с благодарност, а освен това е отличен политик.

— Госпожица Дьо ла Валиер не обича господин Дьо Бражелон — глухо каза кралят.

— Ваше величество уверен ли е в това? — каза Атос, като внимателно гледаше краля.

— Да, аз зная това.

— Значи от неотдавна? Иначе ваше величество щеше да го знае още при първото ми посещение и щеше да си направи труда да ме извести.

— Да, от неотдавна.

— Не разбирам — като помълча известно време, попита Атос, — как кралят е могъл да изпрати господин Дьо Бражелон в Лондон. Това изгнание предизвиква справедливо учудване у всеки, който държи за честта на своя крал.

— Кой говори за честта на своя крал, господин Дьо ла Фер?

— Честта на краля, ваше величество, е честта на цялото благородничество. Когато кралят оскърбява един от своите благородници, когато му отнеме дори частица от неговата чест, той отнема същата частица и от самия себе си.

— Граф Дьо ла Фер!

— Ваше величество, вие изпратихте виконт Дьо Бражелон в Лондон, преди да станете любовник на госпожица Дьо ла Валиер или след това?

Кралят окончателно загуби самообладание, още повече че чувстваше правотата на Атос; опита се да го прогони с жест, но упоритият граф продължаваше.

— Ваше величество, аз ще се изкажа докрай. Няма да си тръгна оттук, преди да бъда удовлетворен от вас или от собственото си поведение. А ще бъда удовлетворен, ако вие ми докажете, че сте прав, ще бъда удовлетворен и в случай че аз ви представя доказателства за вашата вина. О, вие ще ме изслушате, ваше величество! Аз съм стар и държа на всичко, което е истински велико и истински силно в кралството. Аз съм благородник, проливал съм кръв за вашия баща и за вас и никога нищо не съм искал за себе си нито от вас, нито от покойния крал. Не съм причинил зло на никого на този свят и съм оказвал на кралете само услуги! Вие ще ме изслушате. Аз искам от вас отговор заради честта на един от вашите предани слуги, когото измамихте съзнателно, прибягвайки до лъжа, или просто поради липса на характер. Знам, че тези думи дразнят ваше величество, но нас, нас ни убиват делата! Аз знам, че вие сега ми измисляте наказание за откровеността, но аз знам също за какво наказание за вас ще моля Господ Бог, когато му разкажа за вашето вероломство и за нещастието, постигнало моя син!

Кралят започна да ходи с едри крачки от ъгъл в ъгъл: едната си ръка притискаше до гърдите, главата си държеше напрегнато изправена, очите му горяха.

— Господине — неочаквано каза Людовик XIV, ако аз се държах към вас само като крал и нищо повече, вие вече щяхте да бъдете наказан, но сега пред вас е само един човек, който има право да обича тези, които го обичат. Това е рядко щастие!

— Сега вече вие нямате право на това нито като човек, нито като крал. Ако искахте честно да разполагате с това право, трябваше да предупредите господин Дьо Бражелон, а не да го изпращате в Лондон.

— Считам, че ние с вас се занимаваме с обикновени препирни — кралят прекъсна Атос с израз на такова величие в погледа и гласа, на което единствено той беше способен в такива критични моменти.

— Надявах се, че все пак ще ми отговорите — каза графът.

— Вие ще узнаете моя отговор, господине, и то много скоро.

— Моето мнение за това ви е известно, ваше величество.

— Вие забравяте, господине, че пред вас е кралят и че вашите думи са престъпление.

— А вие забравяте, че разбивате живота на двама млади хора. Това е смъртен грях, ваше величество!

— Вървете си незабавно!

— Не преди да ви кажа нещо: Вие, синът на Людовик XIII, лошо започвате своето царуване, защото го започвате като съблазнител на чужда годеница, започвате го с вероломство. Моят род и аз самият от днес сме освободени от онази привързаност, от онова уважение към вас, в които аз накарах сина си да се закълне в гробището Сен-Дьони, пред гробниците на вашите велики и благородни прадеди. Вие станахте наш враг, ваше величество, и от днес над нас е само Бог, нашият единствен повелител и господар. Пазете се!

— Заплашвате ли?

— О, не — тъжно каза Атос, — в моето сърце има толкова малко гняв, колкото и страх. Бог, за когото говоря, ваше величество, и който ме чува, знае, че за неприкосновеността, за честта на вашата корона аз и сега съм готов да пролея кръвта, която е останала в моето тяло след двадесет години външни и вътрешни войни. Затова приемете моите уверения, че аз не заплашвам нито човека, нито краля. Но ви казвам: вие губите двама предани слуги, защото убихте вярата в сърцето на бащата и любовта в сърцето на сина. Единият не вярва повече на кралската дума, другият не вярва повече в честта на мъжа и чистотата на жената. У единия умря уважението към вас, а у другия подчинението пред вашата воля. Сбогом!

Казвайки това, Атос си свали шпагата, пречупи я на коляно, бавно остави отломките на пода, поклони се на краля, който се задушаваше от бяс и срам, и излезе от кабинета. Людовик прекара няколко минути, навел глава над масата. После се овладя, бързо се изправи и нервно позвъни.

— Извикайте кавалера Д'Артанян — заповяда той на изплашените слуги.