Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава тридесет и пета
Привидението

Ла Валиер се оправи бързо от уплахата. Кралят се държеше с такова уважение, че спокойствието й веднага се върна. Виждайки, че тя недоумява как е попаднал при нея, Людовик й обясни устройството на стълбата и по всякакъв начин се стараеше да я убеди, че не е призрак.

— О, господарю — каза Ла Валиер с очарователната си усмивка, като поклащаше русата си главица, — вечно сте в мислите ми. Не минава нито секунда бедната девойка, чиято тайна подслушахте във Фонтенбло и която не пуснахте в манастир, да не мисли за вас!

— Луиза, аз не съм на себе си от възторг! Ла Валиер се усмихна тъжно и продължи:

— Уви, господарю, остроумното ви решение няма да ни донесе никаква полза.

— Защо?

— Защото стаята не е запазена от неочакваните посещения на принцесата. През деня тук непрекъснато идват приятелките ми, а да се заключиш отвътре, означава да напишеш на стаята: «Не влизайте, тук е кралят.» Дори в тази минута вратата на стаята може да се отвори и да ни заварят заедно.

— Сигурно тогава ще ме вземат за привидение — каза със смях кралят. — Защото никой няма да разбере как съм попаднал тук. Нали привиденията имат навик да проникват през стените и тавана.

— Ах, господарю, какъв скандал ще стане! Никога не се е говорило толкова за бедните госпожици, непощадени от злословията.

— Какво да правя, скъпа Луиза?… Кажете ми!

— Трябва… Простете, думите ми могат да ви се сторят жестоки.

— Слушам ви — Людовик се усмихна.

— Трябва да махнете стълбата и да се откажете от цялото това начинание. Помислете, господарю, ако ви заварят тук, ще стане скандал и ще убие цялата радост от нашите срещи.

— Може, без да се маха стълбата, да се намери начин да се избягнат всички тези неприятности. Аз ви обичам повече, отколкото вие мен, затова съм по-изобретателен от вас.

Тя го погледна и хвана протегнатата му ръка.

— Казвате — продължи кралят, — че всеки лесно може да влезе и да ме завари тук.

— Да, господарю, и в тази минута дяла тръпна при тази мисъл.

— Така е, но никой няма да ме завари, ако се спуснем двамата в стаята под нас.

— Господарю, какво говорите? — възкликна изплашеното момиче.

— Лошо ме разбирате, щом още при първите ми думи започвате да се сърдите. Знаете ли на кого са долните стаи?

— На граф Дьо Гиш.

— На господин Дьо Сент-Енян.

— Наистина ли? — зарадва се Ла Валиер.

Това възклицание, изтръгнало се от зарадваното сърце на девойката, блесна мълниеносно като сладко предчувствие във възхитеното сърце на краля.

— Да, на нашия приятел Сент-Енян.

— Но аз не мога да гостувам на господин Дьо Сент-Енян! — възрази Луиза. — Това е невъзможно, невъзможно!

— Мисля, че под охраната на краля всичко е възможно. Нали вярвате на думите ми?

— Вярвам, когато ви няма. Когато сте с мен, когато чувам вашия глас, на нищо повече не вярвам.

— Но какво може да ви убеди, Боже мой?

— Знам, че е неуважително да се съмняваш в негово величество, но за мен вие не сте кралят.

— Слава богу, да се надяваме… Но аз измислих… Ще ви успокои ли присъствието на трето лице?

— Присъствието на господин Дьо Сент-Енян? Да.

— Наистина, Луиза, вашата недоверчивост ме оскърбява. Ла Валиер не отвърна нищо, само погледна с проникващия до дъното на сърцето му ясен поглед и тихо каза:

— Не вие сте този, на когото не вярвам. Не към вас са отправени моите подозрения.

— Добре, съгласен съм — въздъхна кралят. — Господин Дьо Сент-Енян, който има щастието да се ползва от доверието ви, винаги ще присъства на нашите срещи…

— Почакайте, това не е всичко. Малко търпение, защото не сме стигнали до края, господарю…

— Добре. Пронижете от край до край сърцето ми.

— Вие разбирате, че дори в присъствието на Сент-Енян нашите срещи трябва да имат някакъв разумен предлог. Измислете нещо…

— Вие сте необикновено предпазлива, толкова искам да съм като вас. За нашите срещи ще има разумен предлог и аз вече го измислих. Значи утре, ако желаете…

— Утре?

— Искате да кажете, че утре е твърде късно? — възкликна кралят, притискайки горещата ръка на Ла Валиер.

В същия момент в коридора се чуха стъпки.

— Господарю, господарю — прошепна тя, — някой идва! Бягайте!

С един скок кралят се озова зад паравана. Скри се навреме. Когато повдигаше капака, вратата се отвори и влезе Монтале. Без всякакви церемонии. Хитрушата знаеше, че ако почука, ще покаже обидно недоверие към Ла Валиер. Забеляза, че два стола стоят твърде близо един до друг. Доста се забави, докато затваряше вратата, и кралят успя да повдигне капака и да се спусне по стълбата.

Едва доловим звук даде на придворната дама да разбере, че кралят е успял да се спусне при Сент-Енян. Чак тогава тя се справи с вратата и се приближи до Ла Валиер:

— Луиза, хайде да поговорим сериозно.

Все още силно развълнувана, Ла Валиер с ужас чу думата «сериозно», на която Монтале натърти.

— Боже мой, Ора! — прошепна тя. — Какво още се е случило?

— Мила моя, принцесата се досеща за всичко. Напоследък тя започна да променя често решенията си. Отначало те приближи до себе си, после те отдалечи, сега отново те приближава.

— Действително, това е странно. Но аз свикнах със странностите й.

— Почакай, това не е всичко. Сигурно си забелязала, че вчера принцесата не те включи в свитата си, но после изведнъж промени решението си. Мисля, че тя има достатъчно козове в ръцете си, защото ми се струва, че върви право към целта. След като не може да постави препятствия по пътя на потока, който помита всичко тук, във Франция… Имам предвид бурния поток, който разби вратата на манастира на кармелитките в Шайо и прекатури всички придворни предразсъдъци както в Париж, така и във Фонтенбло.

— Уви, уви! — Ла Валиер закри лицето си с ръце, по които капеха сълзи.

— Не се огорчавай, ти не знаеш и половината от чакащите те неприятности. След като не получи помощ във Франция, след като безуспешно се опита да получи помощта на двете кралици и принца, принцесата си спомни за едно лице, което има известни права над теб. В настоящия момент то не е в Париж. То е в Англия.

— Да, да — въздъхна окончателно разстроената Луиза.

— Добре знаеш, че това лице се намира при двора на Чарлз II в Англия. И затова ето както. Тази вечер от кабинета на принцесата тръгна писмо за двореца Сейнт-Джеймс. Куриерът получи заповед да лети без спиране към Хемптън Корт, лятната резиденция на английския крал, на дванадесет мили от Лондон. Принцесата пише редовно два пъти в месеца. Тъй като последното писмо тя изпрати преди три дни, струва ми се, че само много важни обстоятелства могат да я накарат отново да хване перото. Знаеш, че тя не обича да пише. Обзалагам се, че в това писмо става дума за теб.

— За мен?

— Видях писмото оставено незапечатано на писалището на принцесата и ми се стори, че в него се споменава… името на Бражелон…

— Монтале — каза Луиза със сълзи в гласа, — всички светли мечти от младостта са се изпарили от главата ми. Няма какво да крия от теб, нито от когото и да е в този свят. Животът ми е като отворена книга, в която може да чете всеки, като се започне от краля и се свърши с първия срещнат. Ора, скъпа Ора! Какво да правя?

— Трябва да се обсъди и обмисли.

— Аз не обичам господин Дьо Бражелон. Не тълкувай думите ми превратно. Обичам го като нежна сестра, но той не иска това и аз не съм му обещавала да го обичам истински.

— С една дума, ти обичаш краля и това е достатъчно извинение.

— Да, аз обичам краля — прошепна Ла Валиер — и скъпо съм заплатила за правото да произнасям тези думи. Кажи, Монтале, да се омъжа ли за Раул или да се подчиня на краля?

— Знаеш ли — с усмивка каза Монтале, — ти ме поставяш в неудобно положение. Питаш ме дали да не се омъжиш за Раул, с когото сме приятели и на когото ще причиня голямо огорчение, ако се изкажа против него. След това ми задаваш въпроса: трябва ли да се подчиниш на краля? Но аз съм негова поданица и бих го оскърбила, давайки ти този или онзи съвет. Ах, Луиза, Луиза, много леко гледаш на това трудно положение!

— Ти не ме разбра, Ора — каза Ла Валиер, засегната от насмешливия тон на Монтале, — ако говоря за брак с господин Дьо Бражелон, то е защото не мога да се омъжа за него, без да му причиня огорчение. От друга страна, трябва ли да позволя на краля да похити достойнството ми, което е малко, но скъпо? Затова искам съвет, как да изляза от положението…

— Скъпа Луиза — отвърна, след като помълча малко, Монтале, — аз не съм от седемте гръцки мъдреци и не зная вечните правила на поведение. Но все пак имам известен опит и мога да ти кажа, че жените искат съвет само ако са в много затруднено положение. Ти си дала тържествено обещание и не си загубила чувството си за чест. Затова, след като си поела подобен ангажимент, човек трудно може да ти даде съвет, особено когато за любещото сърце всичко е неприемливо, ако е против чувствата му. Няма да ти давам съвети, защото ти ще се почувстваш още по-зле след това. Единственото, което искам да те попитам, е: искаш ли да ти помагам?

— Преди това ми кажи, Ора — рече Ла Валиер, стискайки ръката на приятелката си, — на чия страна си?

— На твоя, ако ти действително приятелски се отнасяш с мен.

— Но принцесата ти доверява тайните си?

— Още повече мога да ти бъда полезна. Ако не знаех нищо за намеренията й, моята помощ би се намалила чувствително и от познанството ти с мен нямаше да има полза. Приятелството винаги се подхранва от подобни услуги.

— Значи оставаш нейна приятелка, както преди?

— Разбира се, недоволна ли си от това?

— Не — замислено отвърна Дьо ла Валиер, на която тази цинична откровеност се стори оскърбителна.

— Прекрасно, в противен случай щеше да си глупачка. Знаеш ли, откакто сме в двора, доста сме се променили… Нима ти в Блоа беше втората кралица на Франция?

Луиза наведе глава и заплака.

— Бедното момиче! — Монтале я погледна съчувствено. После се сепна и добави:

— Бедният крал!

Целуна Луиза по челото и тръгна към стаята си, за да чака Маликорн.

Венера и Амур царуваха с пълна сила в двора. Прегърнати в постоянен шепот…