Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава петдесет и седма
Видението на Атос

Като дойде на себе си, Атос се засрами от слабостта, на която се беше поддал, отстъпвайки пред призрачните сънища; облече се и нареди да оседлаят коня му. Той искаше да отиде до Блоа и да се опита да осигури по-редовни връзки с Африка, с Арамис и с Д'Артанян.

Писмото на Арамис известяваше графа за печалния изход от битката за Бел-Ил. В него се описваше подробно смъртта на Портос и то потресе нежното и любящо сърце на Атос. На графа му се искаше за последен път да посети своя покоен приятел. Като се канеше да му отдаде последна почит, искаше да съобщи на Д'Артанян за своето намерение и да го убеди да направят заедно това тъжно пътуване до Бел-Ил.

Но когато слугите го облякоха и беше оседлан най-кроткият и смирен кон в цялата графска конюшня, бащата на Раул почувства, че главата му се замайва и краката не го слушат. Той разбра, че няма да може да направи нито крачка без чужда помощ. Помоли да го занесат на слънце, на неговата любима скамейка. Като поседя на нея около час, той се почувства по-добре. Тази слабост беше естествено следствие от пълното обездвижване през последните дни. За да подкрепи силите си, графът изпи чаша бульон и вкуси от любимото си анжуйско вино, споменато от славния Портос в неговото завещание. Като се съвзе, той отново нареди да доведат коня, но за да го възседне, се наложи един от лакеите да му помогне. Едва беше изминал и сто крачки, когато започна силно да го втриса.

Той отпусна поводите. Но конят вместо да продължи, внезапно спря. Атос несъзнателно дръпна юздата:

— На някого не е угодно да вървя по-нататък. Дръжте ме — той протегна ръка към слугата, — по-скоро, по-скоро, ще падна от коня!

Лакеят бе усетил какво ще стане, преди да чуе заповедта на господаря си. Бързо се приближи до него и го задържа. Тъй като те не се бяха отдалечили от дома, слугите, които бяха излезли да изпратят графа и които стояха пред вратите, се притекоха на помощ.

Едва конят беше направил няколко крачки към къщата, когато Атос се почувства по-добре. Стори му се, че силите му се възвръщат, и пак реши да тръгне на всяка цена за Блоа. Обърна коня обратно. Но при първото движение отново изпадна в същото състояние на полусъзнание.

— Явно е — прошепна, — на някого е нужно да не пътувам никъде.

Притичалите слуги свалиха графа от коня, внимателно го отнесоха в къщата и го сложиха на леглото.

— Помнете — той се обърна към тях, — днес чакам писмо от Африка!

— Господарю, вие сигурно ще останете доволен, след като узнаете, че синът на доктора от Блоа е тръгнал за града, за да донесе пощата цял час по-рано от куриера.

— Благодаря ви — отвърна Атос с усмивка.

Заспа и неспокойният сън изглежда му донесе страдание. Слугата, който дежуреше в стаята, забеляза как върху лицето му няколко пъти се появи израз на ужасна мъка. Може би на господаря нещо му се присънваше.

Така премина денят. Синът на доктора се върна и съобщи, че куриерът не е минал през Блоа. Графът се безпокоеше много. Той броеше минутите и потрепваше, когато тези минути се превръщаха в цял час. За миг му мина през ума, че там, зад морето, са го забравили. Сърцето на графа болезнено се сви.

Никой в дома вече не се надяваше, че закъснелият по някаква причина куриер все пак ще достави очакваните писма. Времето му отдавна беше минало. И четиримата пратеници се върнаха с отговор, че за графа няма никакви писма.

Атос знаеше, че пощата идва веднъж в седмицата. Значи трябваше да се преживеят още седем безкрайно мъчителни дни. Ето в такава гнетяща увереност започна безсънната му нощ. Всички мрачни предположения, с каквито един болен, изтерзан от непрекъснато страдание, можеше да обремени своето тъжно битие, всички тези предположения Атос ги трупаше едно върху друго в първите часове на тази нощ.

Треската го връхлетя. Тя обхвана гърдите, където веднага избухна пожар, според израза на доктора, извикан от Блоа. Скоро температурата стигна до главата. Лекарят два пъти му пуска кръв. Това донесе известно облекчение, но заедно с него настъпи трайна слабост. Силен и бодър оставаше само мозъкът. Малко по малко острата треска започна да спада и към полунощ съвсем утихна. Виждайки несъмненото подобрение, докторът даде няколко указания и си тръгна, като обяви, че графът е вън от опасност. След неговото заминаване Атос изпадна в странно, неподдаващо се на описание състояние. Мисълта му беше свободна и тя се устреми към Раул, неговия горещо обичан син. Въображението на графа се понесе към африканските земи, към Джиджели, накъдето херцог Дьо Бофор се беше отправил със своята армия. Край бреговете се виждаха сини скали, позеленели на места от морската вода, която ги връхлиташе по време на прибоя и лошото време. На неголямо разстояние, сред маслинени дръвчета и кактуси, амфитеатрално се беше разположило селище, изпълнено с дим, шум и тревожна бъркотия. Изведнъж над дима се издигна пламък, който плъзна по цялото селище. Малко по малко той се усилваше, докато погълна в своите огнени вихри всичко наоколо. От този ад се чуваха стонове и викове, виждаха се ръце, вдигнати към небето. За няколко секунди се възцари невъобразим хаос. Рушаха се колони, изкривяваше се желязо, камъните се нагорещиха до червено, дърветата пламтяха като факли. Но беше много странно: макар че различаваше вдигнати ръце и чуваше викове, ридания и стонове, Атос не виждаше нито един човек. Някъде далеч гърмяха оръдия, чуваха се изстрели от мускети, морето ревеше, полудели от страх стада се носеха по зелените склонове на хълмовете. Но странно, не се виждаха нито войници, които да поднасят фитил към топовете, нито моряци, изпълняващи сложни маневри по корабите, нито овчари при стадата. След като бяха разрушени всички къщи на селището и прикриващите го фортове, пламъкът изчезна, но все още се виждаше гъст черен дим, който постепенно избледня и накрая съвсем изчезна. После се спусна нощта, непрогледна на земята и ярка на небето, огромните африкански звезди сияеха, без да осветяват нищо със своето сияние. Мъртвата тишина донесе със себе си малка почивка за въображението на Атос. Той обаче чувстваше, че това, което вижда, не е всичко, и щеше да съсредоточи своите сили, за да не изпусне нищо от зрелището, което му носеше въображението.

Действително, африканското селище отново се появи пред него. Над стръмния бряг се беше издигнала нежна, бледна луна, прокарала по морето трепкащата си пътека. Сивите скали приличаха на мълчаливи и любопитни призраци. Те сякаш вдигаха глави, за да разгледат по-добре осветеното от луната полесражение. Атос забеляза, че полето, което преди беше съвършено пусто, сега изглежда осеяно с трупове. Ужас обхвана душата му, когато позна бялата, украсена със синьо униформа на френски войници, техните пики със светлосини дръжки и мускетите с лилии, гравирани на приклада. Тези отворени рани, обърнати към лазурното небе, сякаш искаха да извикат душите, излетели от тленното тяло.

Атос видя страшни подути коне с провесен между оголените зъби език, а когато най-накрая зърна белия кон на херцог Дьо Бофор, коня, който така добре познаваше — той лежеше с разбита глава в първата редица на бойното поле — Атос прокара ледената си ръка по челото и се учуди, че не усети топлина. Това докосване го убеди, че треската е преминала и че всичко, което вижда, го вижда като зрител отстрани. Тази потресаваща картина действително се разкри в деня след сражението на брега край Джиджели. Тук беше воювала експедиционната армия, тази, която при отплаването й от Франция той бе удостоил с присъствието си и която беше изпращал с поглед, докато корабите не изчезнаха зад хоризонта.

Кой би могъл да опише мъките, с които неговата душа минаваше от труп на труп и търсеше дали някъде не е заспал навеки сред падналите Раул? Кой би могъл да изрази безумната радост, с която Атос благодари на Бога, че не е намерил този, когото е търсил сред мъртвите. Действително, тези застинали покойници, се познаваха лесно, тъй като се обръщаха към граф Дьо ла Фер с готовност, за да може сякаш да ги види по-добре.

Графът беше много учуден, че никъде не се вижда нито един останал жив след тази касапница. Илюзията беше толкова силна и ярка, че сякаш той самият беше пътувал до Африка, за да получи сведения за любимия син. Уморен от скитането по море и суша, той спря да си почине в построена до скалите палатка, над която трептеше бялото, обшито с лилии знаме. Атос търсеше какъвто и да е войник, за да го заведе при херцог Дьо Бофор.

Докато погледът му блуждаеше из полето и се обръщаше ту на една, ту на друга страна, той видя фигура, която се появи иззад дърветата в офицерска униформа. В ръката си този офицер държеше пречупена шпага. Той бавно тръгна към Атос, който, устремил поглед към него, не можеше да се помръдне, не можеше да проговори и беше вече разтворил обятия, защото бе познал в този бледен и ням офицер Раул.

Графът искаше да извика, но от гърлото му не излезе нито звук. Раул беше сложил пръст на устните си, принуждавайки го да мълчи. Той започна да се отдалечава, макар че Атос не можеше да забележи дали краката му действително стъпват по земята.

Графът беше станал по-бледен от Раул и треперейки цял, следваше своя син, с труд се промъкваше през храстите, през камъните и дупките. Раул сякаш не докосваше земята и нищо не пречеше на неговата лека, плъзгаща се походка. Изморен от тежкия път, графът спря напълно изтощен. Раул продължаваше да го вика.

Нежният баща, комуто любовта беше придала сила, направи последен опит да последва младия човек, който го мамеше с жестове и усмивка към върха на хълма. Накрая той стигна до върха и видя върху побелелия от луната хоризонт да се очертава фигурата на Раул.

Атос протегна ръце, за да се докосне до сина си, но изведнъж младият човек, сякаш увлечен от някаква сила, започна да се отдалечава от него и внезапно се издигна над земята. Атос видя под краката на Раул осеяно със звезди небе. Той незабелязано се издигаше все по-високо и по-високо в простора, все така усмихвайки се, все така викайки баща си. Сякаш ангели отнасяха към Бога всичките сълзи на човечеството в съсъд, какъвто Атос не бе виждал. Той извика и погледна надолу. Там се виждаха разрушеният лагер и белите неподвижни трупове на войниците от кралската гвардия.

Когато отново вдигна глава нагоре, той видя небето и в него своя син, който все така го викаше след себе си.