Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава десета
Принцесата и Дьо Гиш

Видяхме как Дьо Гиш излезе от залата в момента, когато Людовик XIV галантно поднасяше на Ла Валиер великолепните гривни, спечелени от него на лотарията. Разяждан от подозрения и тревоги, известно време той се бе разхождал около двореца. След това зачака на терасата да се появи принцесата. Мина повече от половин час. Едва ли при това усамотяване в главата на графа са витаели весели мисли. Той извади от джоба си бележник, поколеба се малко и написа:

«Принцесо, умолявам Ви дами отделите няколко мига за разговор. Нека тази молба не Ви плаши. Тя е продуктивна само от дълбоко уважение, с което аз… и т.н. и т.н.»

Той подписа тази необикновена молба, сгъна я на четири, но в този момент забеляза, че гостите на кралицата започват да се разотиват. Видя Ла Валиер, а след нея Монтале, която разговаряше с Маликорн. Принцесата все не се показваше. Но тъй като можеше да мине само оттук, Дьо Гиш внимателно наблюдаваше. Най-после я видя. Два пажа й осветяваха пътя с факли. Вървеше доста бързо и излизайки, извика от вратата:

— Пажове, вървете да намерите граф Дьо Гиш. Той трябва да ми даде отчет за една поръчка. Ако е свободен, помолете го да дойде при мен.

Дьо Гиш мълчеше, скрит в сянката. Но щом принцесата се прибра, той презглава избяга от терасата и с най-равнодушен вид — смачкал ненужната вече бележка — тръгна срещу пажовете, които отиваха към стаята му.

Той завари принцесата бледа и развълнувана. До вратата стоеше Монтале, на която много се искаше да узнае какво става в главата на господарката й.

— Заповядайте, господин Дьо Гиш — каза принцесата. — Госпожице Дьо Монтале, вие сте свободна.

Заинтригувана още повече, Монтале се поклони и излезе. Принцесата и графът останаха сами.

Всички преимущества бяха на негова страна. Принцесата сама го беше поканила на среща. Но как той би могъл да се възползва от такава милост? Принцесата беше толкова своенравна, с такъв променлив характер! Тя скоро го показа:

— Нима няма какво да кажете, графе?

Стори му се, че е отгатнала мислите му (влюбените са доверчиви и слепи, както и пророците), отгатнала желанието му да я види и целта на това желание.

— Принцесо — поклони се той, — аз съм много изненадан.

— От историята с гривните, нали?

— Да, принцесо.

— Според вас кралят е влюбен, така ли?

Дьо Гиш внимателно я погледна и тя наведе очи под този поглед, проникващ чак до сърцето.

— Според мен — отвърна той — кралят иска да поизмъчи някого, иначе нямаше да афишира своите чувства. Не би се решил толкова хладнокръвно да компрометира девойка, която до този момент е била безупречна.

— Тази безсрамница? — високомерно подхвърли принцесата.

— Мога да ви уверя, ваше височество, че Ла Валиер обича човек, достоен за уважение.

— За Бражелон ли става дума?

— Да, принцесо. Той е мой приятел.

— Какво го интересува краля, че той ви е приятел?

— Кралят знае, че Бражелон е годеник на Ла Валиер, и тъй като Раул честно е служил на краля, негово величество няма да му причини това непоправимо нещастие.

Принцесата се изсмя гръмко и смехът й порази неприятно Дьо Гиш.

— Повтарям ви, принцесо, не мисля, че кралят е влюбен в Ла Валиер, и за доказателство искам да ви попитам: чие самолюбие искаше да засегне кралят в този случай? Вие познавате целия двор и можете да ми помогнете да си изясня този случай, още повече че ме уверяват в голямата близост между ваше височество и краля.

Принцесата прехапа устни и след като не намери отговор, реши да смени темата.

— Докажете ми — каза тя, гледайки графа, — че именно вие сте искали да говорите с мен, макар че аз изпратих да ви повикат.

Дьо Гиш тържествено извади бележката и я подаде на принцесата.

— Нашите желания съвпаднаха.

— Да — каза с нежност графът, — и аз ви обясних защо исках да ви видя. Но, вие принцесо, още не сте ми казали защо ме викате.

Тя се колебаеше.

— Ще полудея заради тези гривни — промълви изведнъж тя.

— Вие сте очаквали кралят да ги поднесе на вас?

— А защо не?

— Но, принцесо, кралят освен снаха има и съпруга!

— А освен Ла Валиер — възкликна уязвената принцеса — той има мен! Той има целия двор!

— Уверявам ви, принцесо — поклони се учтиво графът, — че ако някой чуеше думите ви и видеше зачервените ви очи и — да ми прости Бог — тази сълза на ресниците… ако би видял това, ще каже, че ваше височество ревнува.

— Да ревнувам? — надменно каза принцесата. — Да ревнувам от Ла Валиер!

Тя разчиташе да смири Гиш с този високомерен жест и надменен тон.

— Да, вие ревнувате от Ла Валиер, принцесо! — смело повтори той.

— Изглежда, господине, вие си позволявате да ме оскърбявате! — възмути се тя.

— Не, принцесо — отвърна развълнувано графът, решил твърдо да укроти този пристъп на гняв.

— Вън! — извика принцесата, изкарана от кожата, вбесена от хладнокръвието и мълчаливото уважение на Дьо Гиш.

Той отстъпи няколко крачки, поклони се, след това се изправи бял като платно и с леко потреперващ глас произнесе:

— Не трябваше така да се старая, след като съм подложен на съвършено несправедлив гняв.

Обърна се, без да бърза. Не беше направил и пет крачки, когато принцесата се хвърли като тигрица, хвана го за ръкава и възкликна, привличайки го към себе си:

— Вашата престорена вежливост е по-страшна за мен от всяко оскърбление. Оскърбявайте ме, но не спирайте да говорите!

Цяла трепереше от ярост.

— Принцесо — меко отвърна графът, изваждайки шпагата си, — пронижете сърцето ми, но не ме измъчвайте!

По погледа, устремен към нея, пълен с любов, решимост и отчаяние, тя разбра, че този спокоен човек ще забие шпагата в сърцето си, ако тя изрече само една дума още.

Измъкна оръжието от ръката му и притискайки се до него с пламенност, която би могла да мине за нежност, каза:

— Графе, пощадете ме! Вие виждате, че страдам, а у вас няма пито капка жалост!

Сълзи задавиха думите й. Виждайки принцесата да плаче, Дьо Гиш я вдигна на ръце и я отнесе до креслото. Тя се задушаваше.

— Защо — шепнеше той на колене, — защо не ми разкажете какво ви мъчи? Обичате ли някого? Кажете ми! Това ще ме убие, но преди това ще ви утеша! Ще облекча страданията ви!

— Нима толкова ме обичате?

— Да, принцесо, обичам ви! Тя му протегна двете си ръце.

— Аз действително обичам! — прошепна тя толкова тихо, че никой освен Дьо Гиш не би я чул.

— Краля ли?

Тя леко кимна с глава и усмивката й приличаше на онзи просвет между облаците, в който след буря сякаш се открива раят.

— Но в сърцето на знатната жена бушуват и други страсти. Любовта е поезия, но истинското чувство на благородното сърце е гордостта. Графе, аз съм родена на трон, горда съм и ревниво се отнасям към положението си. Защо кралят приближава до себе си недостойни?

— Отново! Защо отново оскърбявате бедната девойка, която ще стане жена на моя приятел?

— Нима сте толкова наивен да вярвате в това?

— Ако не вярвах — отвърна Дьо Гиш силно пребледнял, — Бражелон още утре би узнал всичко, стига да имах някакви основания да смятам, че Ла Валиер е забравила клетвата си. Впрочем не! Долно е да се издават женски тайни и да се смущава спокойствието на приятеля.

— Мислите ли — попита принцесата, като се смееше истерично, — че да не знаеш е щастие?

— Да, мисля.

— Докажете го! Докажете го! — заповяда му тя.

— Не е трудно да се докаже. Принцесо, целият двор говори, че кралят ви е обичал и вие сте му отвърнали с любов.

— Е? — тежко дишаше тя.

— Представете си, че Раул, моят приятел, се приближи до мен и ми каже: «Да, кралят обича принцесата, да, кралят е покорил сърцето на принцесата», тогава аз бих го убил!

— Оттук следва — промълви принцесата с тон на упорита жена, която се чувства непристъпна, — че господин Дьо Бражелон трябва да ви представи доказателства за думите си.

— А докато съм в неведение, — отвърна с въздишка Дьо Гиш, — не бих се задълбавал и моето незнание би ми спасило живота.

— Нима до такава степен сте егоист и студен човек, че ще позволите младият човек да обича Ла Валиер както преди?

— Дотогава, докато не бъде доказана виновността на Ла Валиер.

— А гривните?

— Ах, принцесо, вие се надявахте, че кралят ще ви ги поднесе. Какво тогава щях да мисля аз?

Доводът беше неотразим. Принцесата бе победена. От този момент тя не можа да възвърне самочувствието си. Но тъй като душата й бе пълна с благородство, а умът й се отличаваше с острота, тя оцени цялата деликатност на Дьо Гиш.

Принцесата се досети, че Дьо Гиш подозира Ла Валиер, но желае да й даде време да размисли и за да не я погуби завинаги, се въздържа от решителни крачки и не събира по-точни сведения. С една дума, тя намери в сърцето на графа толкова истинско величие и толкова великодушие, че почувства как собственото й сърце се възпламенява от съприкосновението с такъв чист пламък.

Въпреки че се страхуваше да не би да не се хареса, Дьо Гиш си остана последователен и предан приятел и това го издигаше до степен герой, а нея сваляше до положението на дребнава, ревнива жена. Тя почувства към него такава нежност, че дори не можеше да я изрази с думи.

— Колко ненужни приказки — каза тя, хващайки го за ръката. — Подозрение, безпокойство, недоверие, страдание! Изглежда, ние произнесохме всички тези думи…

— Уви, да, принцесо!

— Зачеркнете ги от сърцето си, както аз ги изхвърлям от моето. Нека Ла Валиер обича краля или не го обича, нека кралят обича Ла Валиер или не я обича, хайде ние с вас, графе, да уточним ролите си. Защо се ококорихте? Басирам се, че не ме разбирате!

— Вие сте толкова своенравна, принцесо, че се боя да не би отново да не ви угодя.

— Вижте как треперите и колко сте изплашен! — пошегува се тя. — Да, господине, налага ми се да играя две роли. Аз съм снаха на краля. Трябва ли на това основание да се намесвам във всичко това? Вашето мнение?

— Колкото може по-малко, принцесо.

— Съгласна съм, но това е въпрос и на достойнство. И, второ, аз съм жена на принца.

Дьо Гиш въздъхна.

— А това трябва да ви задължава да говорите с мен винаги с най-голямо уважение и респект.

— О! — възкликна Дьо Гиш и падна в краката й.

— Струва ми се, че имам още една роля. Бях забравила за нея. Аз съм жена — тихо прошепна тя — и аз също обичам.

Дьо Гиш се изправи. Тя разтвори обятията си и устните им се сляха.

Зад вратата се чуха стъпки. Влезе Монтале.

— Търсят господин Дьо Гиш — каза Монтале, успяла да забележи объркването на актьорите, играещи четири роли, тъй като и Дьо Гиш също играеше своите.