Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (138)

Глава двадесет и четвърта
Лъжекралят

В същото време кралят узурпатор продължаваше храбро да изпълнява своята роля.

Филип беше разпоредил да започне утринния прием на посетителите, така нареченият малък прием. Пред вратите на неговата спалня се бяха събрали всички удостоени с честта да присъстват на обличането му. Той беше решил да даде това разпореждане въпреки отсъствието на господин Дербле, който не се връщаше и нашите читатели знаят причината. Но принцът, предполагайки, че отсъствието не може да бъде дълго, поиска като всички честолюбци да изпита силите и щастието си без ничие покровителство или съвет.

Към това го подбуждаше мисълта, че сред посетителите ще бъде и Ана Австрийска, неговата майка, от която той беше принесен в жертва и която беше толкова виновна пред него. Филип, опасявайки се да не прояви естествената при такива обстоятелства слабост, не искаше свидетел на това да бъде онзи човек, пред когото трябваше да се покаже силен.

Вратите се отвориха и в кралската спалня влязоха мълчаливо няколко души. Докато лакеите го обличаха, Филип не обръщаше внимание на влезлите. Предната вечер той беше видял как се държи на малкия прием брат му Людовик. Филип играеше крал и го представи така, че у никого не събуди и най-малко подозрение. Едва след като завърши обличането му в ловен костюм, той започна приема. Неговата памет и бележките, съставени от Арамис, му позволиха веднага да познае Ана Австрийска, която принцът, по-малкият му брат, държеше под ръка, позна и принцеса Хенриета, влязла под ръка със Сент-Енян. Виждайки всички тези лица, Филип се усмихна. Като позна майка си, трепна. Благородното и запомнящо се лице, измъчвано от тъга, сякаш убеждаваше принца да не осъжда великата кралица, която беше принесла в жертва на трона своето дете. Той намери майка си прекрасна. Знаеше, че Людовик я обича, и той също си обеща това да не се превърне за старините й във възмездие, което да помрачи дните й. Погледна брат си с обяснима нежност. Той нищо не му беше отнел, с нищо не беше отровил живота му. Като странична клонка, която не пречи на ствола неумолимо да се издига нагоре, без ни най-малко да се интересува от славата и възвеличаването на своето име. Филип реши да бъде към принца добър и внимателен като добър брат, тъй като на този млад човек му трябваше единствено злато, за да си купува удоволствията. Той любезно кимна на Сент-Енян, който се беше прегънал в поклони и реверанси, разтреперан протегна ръка на снаха си Хенриета, чиято красота го порази. Той видя в очите й студенина, която му хареса, тъй като това улесняваше бъдещите им отношения.

«Така е много по-удобно — помисли си той. — Да бъда неин брат, а не възлюблен.»

Единствената среща, от която се опасяваше, бе тази с Мария-Терезия, неговата съпруга; тя можеше да се превърне в сериозно изпитание, въпреки предварителната подготовка. За щастие, тя не дойде.

Ана Австрийска дипломатично започна разговор за приема, оказан от Фуке на кралското семейство. Тя смесваше враждебните нападки с комплименти към краля, с въпроси за неговото здраве, майчини похвали и тънки хитрости.

— Е, сине мой — попита тя, — променихте ли мнението си за господин Фуке?

— Сент-Енян — каза Филип, — бъдете любезен да разберете здрава ли е кралицата.

При тези думи, произнесени на висок глас от него, малката разлика между неговия глас и този на Людовик не се изплъзна от слуха на майката. Ана Австрийска го погледна внимателно. Дьо Сент-Енян излезе. Филип продължи:

— Ваше величество, не ми харесва, когато се говори лошо за господин Фуке, вие знаете това и сама се отнасяте добре към него.

— Вярно е, но аз само попитах как се отнасяте сега към него!

— Ваше величество — каза Хенриета, — аз винаги съм обичала господин Фуке, той е добър човек и благородник с вкус.

— Суперинтендант, който никога не се пазари — добави на свой ред принцът — и винаги дава злато, когато се обърнеш към него.

— Всеки от вас мисли само за себе си — каза кралицата майка — и никой не се интересува от доброто на страната. Господин Фуке, това е неоспоримо, господин Фуке разорява държавата.

— Нима и вие, майко, също — каза малко по-тихо Филип — сте станала защитничка на господин Колбер?

— Какво? — попита учудена кралицата.

— Наистина, намирам, че говорите като нашата стара приятелка госпожа Дьо Шеврьоз.

Чувайки това име, Ана Австрийска стисна устни. Филип беше засегнал лъвица.

— Защо ми напомняте за госпожа Дьо Шеврьоз и защо днес сте настроен против мен?

— Нима госпожа Дьо Шеврьоз не кове нескончаеми интриги против някоя от своите жертви? Нали тя неотдавна ви направи посещение, майко — продължи Филип.

— Господи, сякаш чувам вашия баща, краля!

— Моят баща не обичаше госпожа Дьо Шеврьоз и беше прав. Аз също не я обичам и ако тя намисли да се яви тук, както вече е направила под предлог да моли за пари, а всъщност да сее омраза, тогава…

— Тогава? — надменно повтори Ана Австрийска.

— Тогава — решително отвърна младият човек — аз ще изгоня от кралството госпожа Дьо Шеврьоз, а заедно с нея и всичките й тайни сплетни.

Той не беше пресметнал силата, заключена в тези страшни думи, или може би му се искаше да изпита тяхното въздействие като човек, който страда от непрекъсната болка и се стреми да наруши еднообразието на страданието, човъркайки своята рана, за да предизвика поне остра болка.

Ана Австрийска едва не загуби съзнание. Нейните широко отворени, но вече отслабнали очи престанаха да виждат. Тя протегна ръка към по-малкия си син, който веднага я прегърна, без да се бои, че ще разсърди краля.

— Ваше величество — каза тя, — вие сте жесток към своята майка.

— Защо, ваше величество? — отвърна Филип. — Аз говоря само за госпожа Дьо Шеврьоз. А нима моята майка ще предпочете нея пред спокойствието на моята държава и моята безопасност? Аз твърдя, че госпожа Дьо Шеврьоз е пристигнала във Франция, за да намери пари, и се е обърнала към господин Фуке, за да му продаде някаква тайна, отнасяща се до злоупотреби, уж извършени от суперинтенданта, но това е лъжа — добави Филип. — Господин Фуке с възмущение я е изгонил, предпочитайки уважението на краля пред всякакъв сговор с интригантите. Тогава госпожа Дьо Шеврьоз е продала своята тайна на господин Колбер, но тъй като е ненаситна и са й малко тези сто хиляди екю, които е измъкнала от този разпоредител, тя е замислила да отиде по-нагоре, да търси по-богати източници. Вярно ли е това, ваше величество?

— Вие сте осведомен за всичко.

— Затова — продължи Филип — имам право да не обичам тази фурия, която се явява тук, в моя двор, за да очерни едни и да разори други. Ако Бог е изтърпял да бъдат извършени известни престъпления и ги е скрил в сянката на своето милосърдие, аз по никакъв начин няма да допусна госпожа Дьо Шеврьоз да получи възможност да наруши божествените предначертания.

Последните думи на Филип толкова развълнуваха кралица Ана, че той я съжали. Взе ръката й и я целуна нежно. Тя не почувства, че в тази целувка, въпреки бунта и обидата, имаше прошка за осем години ужасни страдания.

Филип замълча. Той позволи на вълнението от думите му да улегне. Няколко секунди по-късно оживено и дори весело каза:

— Днес още не си тръгваме, имам план.

Погледна към вратата, надявайки се да види Арамис, чието отсъствие започваше да го безпокои. Кралицата майка изрази желание да се прибере.

— Останете майко — каза Филип, — искам да ви помиря с господин Фуке.

— Но аз не враждувам с господин Фуке, а само се боя от неговата разточителност.

— В това ние ще въведем ред и от днес суперинтендантът ще проявява само най-добрите си качества.

— Кого търси ваше величество? — попита Хенриета, която забеляза, че кралят поглежда към вратата. Тя искаше да го засегне, тъй като мислеше, че той чака Ла Валиер или писмо от нея.

— Сестро моя — отвърна младият човек, който отгатна с учудваща проницателност тайната мисъл на принцесата, — чакам един прекрасен във всяко едно отношение човек, добър съветник, когото искам да представя на събралите се, предоставяйки го на вашата милост. Ах, Д'Артанян, влезте!

Д'Артанян влезе:

— Какво ще заповядате, ваше величество.

— Кажете, къде е ванският епископ, вашият приятел? Аз го чакам, а той не се появява. Наредете да го намерят.

Д'Артанян беше учуден. Впрочем учудването му не продължи много. Той реши, че Арамис по поръчка на краля е напуснал тайно Во, а сега кралят иска да запази тайната на това пътуване.

— Ваше величество настоява да бъде намерен господин Дербле? — попита той.

— Да, настоявам! — отвърна Филип. — Той не ми е толкова необходим, но ако все пак го откриете…

«Отгатнах!» — каза си Д'Артанян.

— Този господин Дербле — забеляза Ана Австрийска, — ванският епископ, приятел ли е на господин Фуке?

— Да, ваше величество, той някога е бил мускетар. Ана Австрийска се изчерви.

— Той е един от четиримата храбреци, които навремето извършиха толкова чудеса.

Кралицата майка веднага се разкая за желанието си веднага да го ухапе. За да запази зъбите си, прекрати разговора.

— Какъвто и да е вашият избор, сине мой, аз съм уверена, че ще бъде великолепен.

Всички се поклониха.

— Ще видите — продължи Филип — дълбокомислието на Ришельо без стиснатостта на Мазарини!

— Първи министър, ваше величество? — попита изплашеният принц брат си.

— Мили братко, ще ви разкажа за това по-късно. Но колко е странно, че господин Дербле все още не е тук!

Той нареди на лакея:

— Нека предупредят господин Фуке, че трябва да поговоря с него. О, във ваше присъствие! И не си тръгвайте.

Дьо Сент-Енян се върна с добри вести от кралицата. Тя била останала в леглото, защото си пазела силите да изпълни всички заповеди на краля. Докато навсякъде търсеха суперинтенданта и Арамис, новият крал спокойно продължаваше да държи изпита си. Всички, абсолютно всички членове на кралската фамилия, офицерите, лакеите, всички виждаха пред себе си Людовик и само Людовик с неговите жестове, глас и навици.

От днес нищо не можеше да заплашва узурпатора. Колко леко провидението бе съборило най-висшата фигура в света, за да постави на нейно място най-ниската и обезправена! Разговорът между членовете на кралската фамилия се прекрати от само себе си. Загриженият Филип забрави да освободи брат си и принцеса Хенриета. Те се учудваха на това и малко по малко губеха търпение. Ана Австрийска се наведе към сина си и му каза няколко думи на испански.

Филип не знаеше този език. Той побледня пред тази неочаквана и непреодолима трудност.

— Е, какво! Защо не ми отговаряте? — каза Ана Австрийска.

— Що за шум? — Филип, се обърна към вратата, която водеше към тайната стълба.

Чу се глас, който викаше:

— Оттук, оттук! Още няколко стъпала, ваше величество!

— Гласът на господин Фуке! — каза Д'Артанян, който стоеше близо до кралицата майка.

— Сигурно идва господин Дербле — добави Филип.

Но той видя съвсем не този, когото очакваше. Всички обърнаха очи към вратата, където трябваше да се появи Фуке. Там обаче не се появи той. Страшен вик се раздаде от всички страни, към него се добавиха мъчителните викове на краля и на всички свидетели на тази сцена. Никога нито един човек от двора, колкото и любопитна и чудесна да е била неговата съдба до този миг, каквито и приключения да е преживял, не беше виждал нищо подобно на това, което стана в кралската спалня. През полузатворените щори проникваше разсеяна светлина, която се задържаше от големите кадифени завеси върху тежка атлазена подплата. Очите на свидетелите на сцената малко по малко бяха свикнали с мекия полумрак и всеки по-скоро се досещаше за присъствието на останалите, отколкото да ги вижда отчетливо. Но и при тези обстоятелства нито една подробност не се изплъзна от вниманието на присъстващите и всичко изглеждаше ярко, сякаш осветено от слънцето.

Това беше общото впечатление, когато, отмествайки завесата на тайната врата, се появи бледният и намръщен Людовик XIV. Зад него се показа строгото и тъжно лице на Фуке.

Кралицата майка, която държеше Филип за ръка, виждайки Людовик, извика като обезумяла, сякаш пред нея бе застанал призрак. На принца, брата на краля, му се замая главата и той само местеше очи от краля, когото виждаше пред себе си, на краля, който стоеше до него. Принцесата направи крачка напред, за да провери дали не вижда отражението на девера си в огледалото.

Действително такава заблуда не беше изключена.

Двамата крале, потресени и треперещи (ние се отказваме да опишем ужаса, който беше обзел Филип), със стиснати юмруци, злобни погледи и остри като кинжал се мереха един друг. Мълчаливо, задъхвайки се, наведени напред, те бяха готови да се вкопчат в яростна схватка. Невижданата прилика между двамата, техните движения, дори приликата в костюмите, тъй като по волята на случая Людовик беше облякъл в Лувъра същия костюм от лилаво кадифе като Филип, това пълно тъждество на двамата окончателно обърна сърцето на Ана Австрийска. Всъщност тя все още не беше отгатнала цялата истина. Има в живота мигове, когато никой не иска да приеме за действителност това, което вижда. По-лесно се вярва в чудеса, в свръхестественото, в това, което никога не се случва.

Людовик не беше предвидил препятствия от този род. Той мислеше, че ще бъде достатъчно да влезе и всички веднага ще го познаят. Чувствайки се като живо слънце, той не можеше дори да допусне мисълта, че някой може да прилича на него. Не можеше да си представи, че би могло да съществува факел, който да не бъде затъмнен от неговото сияние. Затова, когато видя Филип, той се ужаси може би повече от всички останали и мълчанието му не беше нищо повече от предвестник на яростно избухване.

Но Фуке! Кой би могъл да предаде обхваналото го чувство, вцепенението, което го овладя при вида на живия портрет на неговия господар! Фуке си помисли, че Арамис без съмнение е бил прав. Пришълецът е също така крал по кръв, както и другият, законният крал, и трябваше да бъдеш безумен ентусиаст, недостоен да се занимаваш с политика, за да се откажеш от участие в държавния преврат, който с такава ловкост бе извършил генералът на йезуитския орден. Освен това, мислеше си Фуке, пред паметта на Людовик XIII и кръвта на Ана Австрийска Арамис принасяше в жертва кръвта на същия този Людовик XIII и на Ана Австрийска заедно с едно егоистично честолюбие, честолюбие благородно, като се изключи правото да запазиш това, което имаш. Щом зърна претендента, Фуке разбра цялата дълбочина на допуснатата от него грешка. Всичко, което ставаше в душата на суперинтенданта, остана, разбира се, скрито за останалите. Изтеклите пет минути бяха като пет века и през това време двамата крале и членовете на кралската фамилия едва успяха да се съвземат.

Д'Артанян, който се беше облегнал на стената точно срещу Фуке, наблюдаваше внимателно сцената и не разбираше нищо. Той и сега не можеше да каже кое бе породило у него подозренията и съмненията напоследък, но той ясно виждаше, че са били напълно основателни и че тази среща на двамата крале трябва да му обясни всичко подозрително в поведението на Арамис.

Тези мисли обаче все още бяха забулени от гъстата пелена на безкрайни догадки. Всички действащи лица в драмата сякаш бяха подвластни на някакви магически действия и те все още владееха пробуждащото им се съзнание. Изведнъж Людовик, по-напорист и по-властен, се хвърли към щорите и бързешком, късайки завесите, ги разтвори напълно. Ярка светлина заля кралската спалня и накара Филип да се отмести в сянка до алкова. Людовик XIV се възползва от това движение на своя нещастен брат и се обърна към Ана Австрийска:

— Майко, нима не се решавате да познаете вашия син само защото никой в тази стая не иска да познае своя крал?

Ана Австрийска потрепери цяла и вдигайки към небето ръка, застина в молитвен жест.

— Майко! — каза тихо Филип. — Нима не познавате вашия син? Този път Людовик беше този, който потрепери.

Ана Австрийска, обзета от разкаяние, загуби равновесие, олюля се и падна със слаб стон в креслото до нея. Людовик не можеше повече да понася това зрелище и този позор. Той се хвърли към Д'Артанян, който, макар че се беше облегнал на вратата, също бе започнал да се замайва.

— При мен, мускетар! — извика кралят. — Погледнете двама ни в лицето и ще видите кой е по-бледен!

Този вик сякаш събуди Д'Артанян и го накара да тръсне глава. Без да се колебае, той тръгна право към Филип и слагайки ръка на рамото му, каза:

— Господине, вие сте арестуван.

Филип не вдигна очи към небето, не се помръдна от мястото си, сякаш беше прикован. Гледаше, без да откъсне погледа си от своя брат. С гордо мълчание го обвиняваше за всичките си минали нещастия и за всички бъдещи изпитания. Кралят почувства, че е безсилен срещу този няма упрек. Той наведе очи и бързо излезе от стаята, повличайки след себе си снаха си и по-малкия си брат, майка си остави простряна на три крачки от другия й син, когото за втори път тя оставяше да осъдят на забрава. Филип се приближи до Ана Австрийска и й каза с нежен и развълнуван глас:

— Ако не бях ваш любещ син, бих ви проклел, майко, за всички нещастия, които сте ми причинили.

Д'Артанян усети тръпки по цялото си тяло. Той се поклони на младия принц и без да вдигне глава, каза:

— Простете ми, монсеньор, но аз съм войник и съм се клел във вярност на този, който току-що си тръгна от тук.

— Благодаря ви, господин Д'Артанян, но какво става с господин Дербле.

— Господин Дербле е в безопасност, монсеньор — обади се глас от дъното на стаята, — и докато аз съм жив и свободен, косъм няма да падне от главата му!

— Господин Фуке! — промълви, тъжно усмихвайки се, Филип.

— Простете, монсеньор — Фуке преднина коляно, — но този, който току-що излезе, беше мой гост.

— Това се казва приятели, това се казва вярност! — прошепна с въздишка Филип. — Те ме карат да обичам този свят. Да вървим, господин Д'Артанян, водете ме там, където ви повелява вашият дълг.

Но в мига, когато капитанът на мускетарите се канеше да престъпи прага на стаята, се появи Колбер, който му връчи заповед от краля и веднага се отдалечи. Д'Артанян прочете заповедта и гневно смачка листа.

— Какво пише там? — попита принцът.

— Четете, монсеньор.

Филип прочете няколко изречения, написани набързо от Людовик:

Заповед до господин Д'Артанян да откара затворника на остров Сент-Маргьорит. Да се закрие лицето му с желязна маска. Под заплаха от смъртно наказание да се забрани на затворника да я сваля.

— Това е справедливо — каза Филип смирено. — Аз съм готов.

— Арамис беше прав — прошепна Фуке на мускетаря. — Този е също толкова истински крал, колкото и онзи.

— Този е по-добър — отвърна Д'Артанян, — но му липсваме вие и аз.