Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава двадесет и осма
Приготовления за пътуването

Атос не губеше време да уговаря сина си да промени взетото решение и използва дадените от херцога два дни за екипировката на Раул. Той възложи тази работа на Гримо, който веднага се захвана с присъщата си енергия и опит.

Като реши по този начин въпроса за подготовката на снаряжението и изпращането му в Париж, Атос замина със сина си за Париж още на следващия ден след посещението на херцог Дьо Бофор, за да не го кара да чака. Връщането в Париж, към обществото на познатите му, караше сърцето на младия човек да бие по-силно. Всяко познато лице му напомняше за страданието. С приближаването към Париж на Раул му се струваше, че умира. Щом пристигнаха, той тръгна към Дьо Гиш, там обаче му отговориха, че графът е при принца, брата на негово величество. Раул нареди да го закарат до Люксембургския дворец и без да знае, че е попаднал там, където живее Ла Валиер, той чу толкова музика и вдъхна аромата на толкова цветя, чу толкова безгрижен смях и видя толкова танцуващи сенки, че ако не го беше забелязала една състрадателна жена, той щеше да прекара няколко минути унил и бледен в приемната зад кадифената завеса, след което би си тръгнал, за да не се върне никога.

Влизайки в двореца, Раул не отиде по-далеч от първите приемни, за да не се сблъска с всички тези пълни с живот и щастие хора, които се тълпяха в съседните зали. Когато един от слугите на принца го позна и го попита кого иска да види, принца или принцесата, Бражелон измънка нещо неясно и веднага се строполи на едно канапе до кадифената завеса, гледайки към часовника с неподвижните стрелки. Слугата излезе. Появи се друг, по-осведомен от първия, който попита Раул дали не иска да види господин Дьо Гиш. Дори това име не привлече вниманието на бедния Раул. Слугата застана до него и започна да разказва, че Дьо Гиш неотдавна изобретил ново лото и сега обучавал на тази игра дамите от двора на принца, брата на негово величество краля.

Раул широко отвори очи, сякаш се намираше в някакъв друг свят, и не отговори нищо. Тъгата му стана още по-мъчителна. С отметната глава и променено лице той седеше и въздишаше забравен от всички в приемната, пред спрелия часовник, когато изведнъж в съседната гостна се чу смях и шумолене на рокля, след което млада, прелестна жена мина пред него, оживено упреквайки в нещо дежурния офицер, който отвръщаше спокойно и твърдо: беше по-скоро любовна кавга, отколкото спор между придворни. Кавгата завърши с това, че кавалерът целуна пръстите на дамата. Изведнъж, забелязвайки Раул, дамата замълча и каза на офицера:

— Вървете си, Маликорн, вървете си. Не знаех, че тук не сме сами. Ще ви прокълна навеки, ако са ни видели или чули.

Маликорн побърза да се скрие, а младата жена се приближи отзад към Раул и се усмихна:

— Господине, вие сте порядъчен човек… и разбира се… — Тя изведнъж възкликна: — Раул! — след което се изчерви.

— Госпожице Дьо Монтале! — промълви бледен като смърт Раул.

Той се изправи и залитна, готов да хукне по мозаечния под накъдето му видят очите, но тя разбра мъката му и възприе неговото желание да избяга като укор или подозрение. Без да губи време, реши да го спре насред галерията и да се опита да му обясни всичко.

Виконтът я погледна толкова сдържано и студено, че ако у някого бяха останали съмнения относно ролята на Монтале в историята с Ла Валиер, те щяха да се разсеят окончателно.

— Ах, господине — каза раздразнено тя, — вашето поведение е недостойно. Сърцето ми говори да се обясня с вас, а вие ме компрометирате, показвайки неучтивост към една дама. Вие не сте прав, господине! Не слагайте в един кюп приятели и врагове! Сбогом!

Раул се беше заклел никога да не говори за Луиза, никога да не разговаря с тези, които са я виждали. Той бе преминал в друг свят, за да не се сблъска с нищо, което бе виждала или до което се бе докосвала Луиза. След първия удар по самолюбието, след като до известна степен се бе примирил с присъствието на Монтале, приятелката на Луиза, Монтале, която му напомняше за замъка в Блоа и за неговото юношеско щастие, цялото му благоразумие изчезна.

— Простете ми, госпожице — каза той, — нямам и не бих могъл да имам намерение да бъда неучтив с вас.

— Вие искате да поговорим? — попита тя с предишната си усмивка. — Тогава да отидем някъде, защото тук могат да ни заварят.

Тя погледна нерешително часовника, помисли и каза:

— При мен, имаме цял час.

Лека като фея тя изтича към стаята си. Раул тръгна след нея. Влизайки, тя затвори вратата след себе си и като подаде пелерината си на камериерката, се обърна към Раул:

— Дьо Гиш ли търсите?

— Да, госпожице.

— Аз ще го помоля да се качи при мен, след като поговорим с вас. Сърдит ли сте ми?

Раул я погледна за миг от упор, след което наведе очи и каза:

— Да.

— Вие считате, че аз съм участвала в заговора, който доведе до вашето скъсване с Луиза.

— Скъсване… — каза горчиво той. — О, госпожице, не може да има скъсване там, където не е имало и капка любов.

— Вие се заблуждавате. Луиза ви обичаше. Раул трепна.

— Това не беше страст, зная, но все пак ви обичаше и вие трябваше да се ожените за нея, преди да заминете за Англия.

Раул започна да се смее с такъв сарказъм, че Монтале потрепери.

— Лесно ви е да говорите така, госпожице… Нима ние се женим за човек, който ни е по сърце? Изглежда забравяте, че по това време вече кралят си беше избрал любовница, за която сега говорите.

— Слушайте — продължи младата жена, стискайки студените ръце на Раул в своите, — вие сам сте си виновен: мъж на вашата възраст не трябва да оставя самотна жена на нейната възраст.

— Значи в този свят вече не съществува вярност — каза Раул.

— Не, виконте — спокойно отвърна Монтале. — Но трябва да отбележа, че вместо студено и философски да я обожавате, трябваше да събудите в сърцето й любов.

— Достатъчно, моля ви, госпожице. Чувствам, че вие сте от друг век, не сте като мен. Вие умеете да се смеете и толкова мило се присмивате. А аз, аз обичах госпожица Ла…

Раул не можеше да произнесе това име.

— Аз я обичах и й вярвах, а сега сме квит. Престанах да изпитвам любов към нея.

— О, виконт! — Монтале му подаде малко огледало.

— Зная какво искате да кажете, госпожице. Изменил съм се, нали? А знаете ли защо? Лицето ми е огледало на моята душа. И вътрешно аз съм се променил така, както и външно.

— Утешихте ли се? — язвително попита Монтале.

— Не, и никога няма да се утеша.

— Вас няма да ви разберат, господин Дьо Бражелон.

— Това не ме безпокои. Важното е, че аз сам се разбирам достатъчно добре.

— Дори не сте се опитали да поговорите с Луиза, нали така?

— Аз! — извика младият човек със святкащи очи. — Аз! Може би ще ме посъветвате да се оженя за нея. Може би сега кралят ще се съгласи на това! — В гнева си той се изправи.

— Виждам — каза Монтале, — че вие съвсем не сте оздравели и Луиза има още един враг. Фаворитките при френския двор не са много за завиждане.

— Нима е малко това, че нейният възлюблен я защитава? Тя си е избрала такъв възлюблен, че враговете му не могат да го надвият. И после — добави той с известна ирония след внезапна пауза, — тя има приятелка като вас!

— Аз? О, не, аз повече не принадлежа към онези, които госпожица Ла Валиер удостоява със своя поглед, но…

Това «но» беше пълно със заплаха, от това «но» сърцето на Раул се разтуптя, тъй като то предвещаваше нещастия за онази, която той обичаше, и при това многозначително «но» разговорът беше прекъснат от доста силен шум, идващ от алкова зад дървената стена. Монтале се ослуша. Раул вече ставаше от мястото си, когато в стаята спокойно влезе някаква жена, затваряйки зад себе си тайната врата.

— Принцесата! — Раул позна снахата на краля, красавицата Хенриета.

— О, аз, нещастна! — прошепна Монтале, тръгвайки твърде късно да посрещне принцесата. — Сбъркала съм часа! Все пак тя успя да предупреди принцесата:

— Господин Дьо Бражелон, ваше височество. Принцесата извика и отстъпи.

— Ваше кралско височество — смело произнесе Монтале, — вие сте така добра, че помислихте за лотарията и…

Принцесата започна да губи присъствие на духа. Раул не се досещаше за всичко, но долавяше, че е излишен, и побърза да си тръгне. Принцесата вече се канеше да каже нещо, за да сложи край на неловкото положение, когато изведнъж гардеробът срещу алкова се разтвори и от него сияещ излезе Дьо Гиш. Принцесата едва не припадна. За да се задържи на крака, тя се облегна на кревата. Никой не посмя да я подкрепи. Така, в мълчание, минаха няколко минути. Раул го наруши пръв. Той тръгна към графа, на когото му трепереха коленете от вълнение.

— Драги графе, кажете на нейно височество, че аз съм безкрайно нещастен и затова заслужавам нейната прошка — изрече Раул. — Кажете й, че аз обичах и предателството, жертва на което се оказах, ме отвращава дори в най-невинните му форми. Ето защо, госпожице — обърна се той с усмивка към Монтале, — никога няма да разглася тайната на вашите срещи с моя приятел Дьо Гиш. Помолете принцесата — тя е толкова великодушна и милостива — да ви прости, след като ви завари заедно. Вие и двамата сте свободни, обичайте се и бъдете щастливи.

Принцесата беше обзета от неописуемо отчаяние, на нея й беше неприятно да зависи от изтънчената деликатност на Раул. Той я разбра и още веднъж й се притече на помощ. Коленичи пред нея:

— Ваше височество, след два дни ще бъда далеч от Париж. След две седмици — далеч от Франция и никой никога няма да ме види повече.

— Заминавате ли? — зарадвано попита тя.

— С херцог Дьо Бофор.

— В Африка? — възкликна Дьо Гиш. — Вие, Раул? О, приятелю, в Африка, където се умира.

Забравяйки за всичко, без да помисли, че компрометира принцесата повече, отколкото с появата си в стаята на Монтале, той каза:

— Неблагодарник! Вие дори не сте се посъветвали с мен! Той прегърна Раул. В същото време с помощта на Монтале принцесата изчезна, а след нея и самата Монтале. Раул прекара ръка по челото си и се усмихна:

— Приятелю, няма нищо да крия от вас. Вие сте избран от моето сърце. Аз отивам там, за да умра, и вашата тайна ще бъде погребана заедно с мен.

— О, Раул! Та вие сте мъж!

— Знаете ли какво си мисля, Дьо Гиш? Мисля си, че в гроба ще бъда по-жив, отколкото сега, през този последен месец. Ние сме християни, приятелю, аз не мога да отговарям за душата си, ако това страдание продължи. За мен повече нито дума. Ще ви дам съвет и това е по-важно. Вие рискувате повече от мен, защото сте обичан. На мен ми е безкрайно приятно, че мога да говоря така откровено с вас: все пак пазете се от Монтале. Тя беше приятелка… на тази… която вие познавате, и я погуби от тщеславие. А сега, когато я погуби, тя иска да й отнеме единственото, което я извинява пред мен — нейната любов. Да, да. Против любовницата на краля се крои заговор, и то в дома на принцесата. Вие, Дьо Гиш, не се бойте, вас ви обичат. Чувствате ли цената на тези две думи? Това означава, че вие можете да ходите с вдигната глава, че можете да спите спокойно, да благодарите на Бога за всеки миг от вашия живот! Вас ви обичат, това означава, че можете да си позволите да изслушате абсолютно всичко, дори съвета на вашия приятел, който иска да запази вашето щастие. Вас ви обичат, Дьо Гиш, обичат ви! Няма да познаете ужаса на дългите нощи, които прекарват със сухи очи и изтерзано сърце нещастниците, обречени на смърт. Вие ще бъдете дълго щастлив, ако постъпвате като скъперник, който настойчиво, малко по малко трупа брилянти и злато. Вас ви обичат! Разрешете ми да ви кажа приятелски как да постъпвате, за да ви обичат винаги.

Известно време Дьо Гиш наблюдава нещастния младеж, полуобезумял от отчаяние. В душата му се промъкна нещо като срам заради собственото му щастие.

Раул малко по малко се съвзе. Трескавата му възбуда се смени с типичната за него безстрастност в гласа и изражението.

— Ще я накара да страда — каза той, — тази, чието име аз вече нямам сили да произнеса. Закълнете ми се, че не само няма да съдействате за това, но ще я защитите така, както аз сам бих я защитил.

— Кълна се — отвърна Дьо Гиш.

— В деня, когато й окажете някоя важна за нея услуга, в деня, когато тя ще ви благодари, обещайте ми, че ще й кажете: «Госпожице, аз ви направих добро по молба на господин Дьо Бражелон, на когото вие причинихте толкова зло.»

— Кълна се! — прошепна трогнат Дьо Гиш.

— Това е всичко. Сбогом. Утре или може би вдругиден аз заминавам за Тулон. Ако имате няколко свободни часа, подарете ми ги. Сега тръгвам към Планше, където графът и аз се надяваме да видим кавалера Д'Артанян. Искам да го прегърна на тръгване. Той е порядъчен човек и ме обичаше. Сбогом, скъпи приятелю. Сигурно ви чакат. Когато искате да се видите с мен, ще ме намерите при графа. Сбогом.

Младите хора се разцелуваха. Ако някой ги видеше в този момент, непременно би казал за Раул:

— Този човек е наистина щастлив.