Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (35)

Глава тридесет и пета
Поръчението

На следващия ден, или по-точно, същия ден, веднага щом разказаните от нас събития завършиха към три часа сутринта, преди закуска, когато кралят тръгваше на богослужение с двете кралици, а принцът, съпроводен от кавалера Дьо Лорен и още няколко офицери от своята свита, тръгна на кон към реката, за да се изкъпе, и в замъка остана само принцесата, която не желаеше да излиза, под предлог че не е добре, Монтале незабелязано се измъкна от стаята на придворните дами, увличайки със себе си Ла Валиер. Двете момичета, внимателно озъртайки се, преминаха през градината и се добраха до парка.

Небето беше облачно. Горещият вятър навеждаше към земята цветята и храстите. Вдигнатата по пътя прах се виеше на облаци и падаше върху дърветата.

Монтале, която през цялото време изпълняваше ролята на ловък разузнавач, направи няколко крачки и след като се увери още веднъж, че никой не ги подслушва и не ги следи, каза:

— Слава богу, най-после сме съвършено сами. От вчерашния ден всички ни шпионират и се пазят от нас като от чумави.

Ла Валиер наведе глава и въздъхна.

— Това не прилича на нищо — продължи Монтале. — Започвайки от Маликорн и завършвайки с господин Дьо Сент-Енян, всички искат да узнаят нашата тайна. Хайде, Луиза, да поговорим малко, за да зная какво да правя.

Ла Валиер вдигна към своята приятелка чистите си и дълбоки като синевата на пролетно небе очи.

— А аз — каза тя — ще те запитам защо ни повикаха при принцесата. Защо нощувахме при нея, а не в стаите си? Защо ти се върна толкова късно и защо днес от сутринта над нас е установено строго наблюдение?

— Скъпа ми, Луиза, на моя въпрос ти отговаряш с въпрос, или по-точно, с десет въпроса, а това съвсем не е отговор. След малко ще ти разкажа всичко, но тъй като това, което ме питаш, не е важно, то може да почака. Аз те питам за нещо, от което всичко ще зависи: има ли тайна, или няма.

— Не зная — отвърна Луиза, — известно ми е само, че от моя страна беше направена още една грешка след глупавите вчерашни думи и още по-глупавия припадък. Сега всички говорят само за нас.

— По-ясно казано, за тебе, мила моя — разсмя се Монтале, — за тебе и за Тоне-Шарант. Вие двете вчера изпращахте признания към облаците, но за нещастие, те бяха чути.

Ла Валиер наведе глава.

— Наистина, ти ме огорчаваш.

— Аз?

— Да, тези шеги са ми много неприятни.

— Виж какво, Луиза, аз съвсем не се шегувам, напротив, говоря много сериозно. Аз те изведох от замъка, пропуснах обедната литургия, измислих си мигрена, така както я измисли принцесата, и показах десет пъти по-голямо дипломатическо изкуство, отколкото господин Колбер е наследил от господин Мазарини и го употребява спрямо господин Фуке, съвсем не за да гледам как хитруваш с мен, след като останахме насаме с теб. Не, аз не те питам от просто любопитство, а защото положението е наистина критично. Това, което каза вчера, е известно на всички. Всички говорят за това. Всеки си фантазира посвоему. Тази нощ ти имаше честта да обърнеш вниманието на целия двор към себе си, а и днес интересът към теб не е изстинал, мила моя. На тебе ти приписват толкова нежни и остроумни фрази, че госпожица Дьо Скюдери и нейният брат биха умрели от яд, ако тези изречения им бяха предадени точно.

— Ах, мила Монтале — въздъхна бедното момиче, — ти по-добре от всички знаеш какво казах, нали на теб го казах!

— Боже мой, наистина зная, но работата не е в това. Аз не съм забравила нито една твоя дума, но ти действително ли мислеше това, което каза?

Луиза се смути.

— Пак разпити? — извика тя. — Готова съм да дам всичко, за да забравя казаното от мен… Защо всички се стараят да ми напомнят за думите ми? Това е ужасно!

— Какво е тук ужасното?

— Ужасното е, че моята приятелка, която трябва да ме пази и да ми дава съвети, вместо това ме убива със своите въпроси.

— Това е вече прекалено! — възмути се Монтале. Никой не се кани да те убива, никой не се кани да те ограбва, измъквайки от теб тайната ти. От теб се иска доброволно да я откриеш, защото тя не се отнася само до теб, а до всички нас. Същото би ти казала и Тоне-Шарант, ако беше тук. Вчера вечерта тя искаше да разговаря с мен в нашата стая и аз отивам там след всичките маникановски и маликорновски разговори, но изведнъж научавам, че принцесата е наказала придворните дами да не нощуват в стаите си, а при нея. Тя ги арестувала, за да не им даде възможност да разговарят една с друга. Днес сутринта тя се е затворила с Тоне-Шарант. Кажи ни, скъпа, доколко ние с Атенаис можем да разчитаме на теб, и ние ще ти кажем колко можеш да разчиташ на нас.

— Лошо разбирам въпроса ти — каза развълнуваната девойка.

— Струва ми се, че отлично ме разбираш. Ще ти го кажа още по-ясно, за да нямаш възможност да извърташ. Кажи ясно: обичаш ли господин Дьо Бражелон? Сега е ясно, нали?

При тези думи Луиза подскочи, сякаш до нея беше паднал снаряд.

— Дали обичам Раул? Приятеля ми от детинство, моя брат?

— Не, не и не! Ти отново се опитващ да се измъкнеш. Не те питам дали обичаш приятеля от детството си, а годеника си!

— Господи, какъв суров разпит!

— Аз не съм по-сурова от обикновено. Задавам въпрос, така че отговаряй?

— Положително сега не разговаряш с мен приятелски, но аз ще ти отговоря като приятелка.

— Отговаряй!

— Добре. В моето сърце има много странни и смешни предразсъдъци относно това, как жената трябва да пази тайните си, и никой не може да погледне в дълбочината на душата ми.

— Отлично знам това. Ако можех да погледна там, не бих те разпитвала и бих казала направо: «Мила Луиза, имаш щастието да познаваш господин Дьо Бражелон, един чудесен младеж, който е прекрасна партия за момиче без зестра. Господин Дьо ла Фер оставя на сина си около петнадесет хиляди ливри годишен доход. Значи ти ще имаш като негова жена тази сума като доход. Това е чудесно! Така че не завивай нито надясно, нито наляво, а иди направо при господин Дьо Бражелон, тоест, пред олтара, където той ще те заведе. А после, в зависимост от неговия характер, ще бъдеш или свободна, или робиня. С други думи, ти ще можеш да вършиш всички безумства, които извършват или много свободните, или много поробените хора!» Ето, скъпа Луиза, какво бих ти казала, ако можех да погледна в дълбочините на твоето сърце!

— Аз бих ти благодарила — прошепна Луиза, — макар че твоят съвет не ми се вижда много добър.

— Почакай, почакай… след този съвет бих добавила: Луиза, опасно е да се седи цели дни с наведена глава, отпуснати ръце и блуждаещи очи. Опасно е да се разхождаш по тъмните алеи и да пренебрегваш развлеченията, които вълнуват всички млади девойки. Опасно е да чертаеш по пясъка с върха на пантофката си букви, които, макар и да изтриваш, все пак личат, особено когато повече приличат на Л, отколкото на Б. Опасно е, най-накрая, да се отдаваш на мечти, родени от самотата и главоболието. От тях бузите на младите момичета стават бледи и мозъкът им се изсушава. От тях нерядко се случва най-милото същество в света да се превърне в скучно и намръщено и най-умното момиче да стане глупачка.

— Благодаря ти, скъпа Ора — кротко отвърна Ла Валиер, — да казваш такива неща е в характера ти и аз съм ти много благодарна, че си така откровена.

— Казвам така за мечтателите, които строят въздушни замъци. Вземи от моите думи тази поука, която намериш за необходимо. Знаеш ли, дойде ми наум един разказ за една мечтателна и меланхолична девойка. Тези дни господин Данжо ми обясни, че думата меланхолия се състои от две гръцки думи, едната от които значи черна, а другата — жлъч. Ето, аз си спомних онази млада девойка, която умряла от черна жлъч, само защото си въобразила, че някакъв принц, крал или император… не е ли все едно кой… я обожавал. Тогава, когато този принц, крал или император… наричай го както искаш… в действителност обича някоя друга. Странно нещо, тя нищо не е забелязвала, а всички наоколо ясно виждали, че тя служи само като прикритие на неговата любов. Дали и ти, Ла Валиер, като мен се смееш на тази луда?

— Смея се — прошепна бледата като смъртник Луиза, — разбира се, че се смея.

— И добре правиш, защото всичко това е много забавно. Историята или приказката, както искаш я наречи, ми харесва. Ето защо я запомних и ти я разказвам. Представи си, скъпа Луиза, какви опустошения би предизвикала в твоя мозък меланхолията, с други думи — черната жлъч. Реших да ти разкажа това, за да не се случи с някоя от нас нещо подобно. Трябва твърдо да запомним следната истина: днес примамка, утре — за смях, вдругиден — смърт.

Ла Валиер трепна и побледня още повече.

— Когато с нас се занимава кралят — продължи Монтале, — той ясно ни го показва и ако ние представляваме целта на неговите стремежи, той лесно ще постигне тази цел. Ти виждаш, Луиза, че в подобни случаи девойките са подложени на една и съща опасност и трябва да бъдат откровени една с друга, за да може сърцата, които не са заразени от меланхолия, да наблюдават за сърцата, в които тя може да проникне.

— Тихо, тихо! — извика Ла Валиер. — Някой идва!

— Действително някой идва — съгласи се Монтале, — но кой би могъл да бъде? Всички са на църква с краля или на къпане с принца.

Младите девойки веднага забелязаха в края на алеята, под зеления свод на клоните, стройната фигура на млад човек с шпага, мантия и високи ботуши с шпори. Отдалеч той приветливо им се усмихна.

— Раул! — възкликна Монтале.

— Господин Дьо Бражелон! — прошепна Луиза.

— Ето най-подходящия съдник за разрешаване на нашия спор — каза Монтале.

— Ора, смили се над мен! — умоляваше я Ла Валиер. — Досега беше жестока, но не бъди безжалостна!

Тези думи, произнесени с истинска жар, изгониха ако не от сърцето на Монтале, то поне от лицето й всякаква следа от ирония.

— Вие сте прекрасен като Амадис, господин Дьо Бражелон! — извика тя. — И се явявате в пълно въоръжение, както той.

— Поздравявам ви, госпожици! — каза, покланяйки се, Бражелон.

— Защо са тези ботуши? — заинтересува се Монтале, докато приятелката й запазваше мълчание.

— Защо ли? — повтори въпроса Раул.

— Да — осмели се да прекъсне мълчанието си Ла Валиер.

— Защото заминавам — отвърна той, гледайки към Луиза. Ла Валиер почувства пристъп на суеверен страх и залитна.

— Вие заминавате, Раул? — учуди се тя. — Къде?

— В Англия, скъпа Луиза — поклони се младият човек със свойствената за него учтивост.

— Какво ще правите в Англия?

— Кралят ме изпраща там.

— Кралят? — в един глас извикаха Луиза и Ора, като неволно се спогледаха, спомняйки си току-що прекъснатия разговор.

Раул забеляза тези погледи, но те останаха непонятни за него.

Той си обясни това със съжалението към него от страна на младите момичета.

— Негово величество — започна той — благоволи да си спомни, че граф Дьо ла Фер се ползва от благосклонността на крал Чарлз към него, когато отивах към църквата, той ме видя и със знак ме извика. Когато се приближих, кралят каза: «Господин Дьо Бражелон, идете при господин Фуке, при когото се намират моите писма до английския крал, вие ще ги занесете». Аз се поклоних. «Да — добави той, — преди да заминете, се отбийте при принцесата, тя ще ви даде поръчение до брат си.»

— Боже мой! — замислено прошепна дълбоко обезпокоената Луиза.

— Толкова бързо? Толкова скоро ли ви е заповядано да заминете? — попита Монтале, зашеметена от тази странна заповед.

— За да се подчиняваш както трябва на този, когото уважаваш — каза Раул, — трябва да се подчиняваш незабавно. Десет минути след получаването на заповедта, аз бях готов. Принцесата е предупредена и пише писмо, което ще благоволи да ми даде. А в това време аз узнах от госпожица Дьо Тоне-Шарант, че вие сте в парка, и дойдох тук, където ви заварих и двете.

— И двете не сме добре — горчиво се усмихна Монтале, идвайки на помощ на Луиза, чието лице явно се беше променило.

— Не сте добре? — повтори Раул, нежно докосвайки ръката на Луиза. — Да, действително, ръката ви е ледена!

— Това са дреболии.

— Нали този студ не достига до сърцето ви, скъпа Луиза? — с нежна усмивка попита младият човек.

Луиза бързо вдигна глава, сякаш предполагаше, че този въпрос е породен от подозрения. Тя не беше на себе си.

— Вие знаете, че за приятел като вас — произнесе с усилие тя — моето сърце никога няма да бъде хладно.

— Благодаря ви, Луиза. Познавам сърцето и душата ви и разбира се, че не съдя за състоянието на чувствата ви по топлината на тялото. Вие знаете колко ви обичам и с каква беззаветна преданост ще отдам живота си за вас. Затова ще ми простите, ако говоря малко по детински с вас.

— Говорете, Раул — прошепна треперещата Луиза, — слушам ви.

— Не мога да се разделя с вас, отнасяйки със себе си тъга, знам, че е нелепо, но ме мъчи.

— Значи заминавате за дълго? — попита Ла Валиер със сподавен глас, докато Монтале се обърна.

— Не, сигурно ще се върна след две седмици.

Ла Валиер притисна ръка към разтуптялото се сърце.

— Странно — каза Раул, — заминавайки от вас, винаги съм бил весел, макар да съм се отправял в опасен път. Винаги съм бил със спокойно сърце, опиянен от надеждата за бъдещо щастие, въпреки че са ме заплашвали куршумите на испанците или тежките алебарди на валоните. Днес не ме заплашва нищо, предстои ми спокоен и приятен път, след който ме чака награда, която сигурно ще завоювам. Аз може би ще ви завоювам, каква по-голяма награда за мен от това. Все пак, Луиза, не знам защо това щастие, всички тези надежди се разсейват като дим, като несбъдната мечта и там, в дълбочината на сърцето ми, цари тъга, някакво угнетение, униние. Не знам защо е така, Луиза, защото никога не съм ви обичал със силата, която ме владее в тази минута. О, боже мой, боже мой!

При последното възклицание на това разбито сърце Ла Валиер се обля със сълзи и падна в ръцете на Монтале. Макар че Ора не беше много мекосърдечна, все пак очите й се овлажниха.

Раул видя сълзите на годеницата си. Но погледът му не проникна по-надълбоко, за да узнае какво се крие зад тях. Той коленичи пред нея и целуна ръката й. Беше очевидно, че в тази целувка вложи цялата си любов.

— Станете, станете! — заповяда му Монтале, готова да се разплаче. — Атенаис идва към нас.

Раул стана, усмихна се още веднъж на Луиза, която вече не смееше да го погледне, и горещо стискайки ръката на Монтале, се обърна, за да посрещне госпожица Дьо Тоне-Шарант. Шумът на копринената рокля се чуваше съвсем наблизо.

— Принцесата написа ли вече писмото? — попита той, след като тя се приближи достатъчно, за да го чуе.

— Да, виконт, писмото е написано, запечатано и нейно височество ви чака.

Чувайки тези думи, Бражелон се поклони на Атенаис, хвърли последен поглед към Луиза, отправи приветствие към Монтале и тръгна към замъка.

По пътя той непрекъснато се обръщаше. Трите придворни дами мълчешком го съпроводиха с поглед, докато той не се скри от очите им.

— Най-после — каза Атенаис, — първа нарушавайки възцарилото се мълчание. — Най-после можем свободно да поговорим за вчерашното събитие и да решим как да се държим по-нататък. Ако искате да ми обърнете малко внимание, — продължи тя, оглеждайки се, — накратко ще ви кажа мнението си, преди всичко за това — как гледам на нашите задължения. Ако не ме разберете от половин дума, ще ви обявя разпореждането на принцесата.

Тя енергично подчерта последните си думи, за да не остане никакво съмнение у приятелките й относно официалния характер на тези думи.

— Разпореждания на принцесата! — в един глас извикаха. Монтале и Луиза.

— Ултиматум! — дипломатически каза госпожица Тоне-Шарант.

— Боже мой! — прошепна Ла Валиер. — Значи принцесата знае…

— Принцесата знае повече, отколкото й казахме — отсече Атенаис, — затова да бъдем нащрек.

— Да — отвърна Монтале, — говори, аз те слушам внимателно.

— Боже мой, боже мой! — прошепна треперещата Луиза. — Ще преживея ли всичко това?

— Не се плашете — каза Атенаис, — имам лекарство за вас. Тя седна между двете си приятелки, взе ги за ръце и се накани да говори. Но не беше успяла да отвори уста, когато по пътя зад оградата на замъка се чу конски тропот.