Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (121)

Глава седма
Отново вечеря в Бастилията

От часовниковата кула На Бастилията удари седем. Този знаменит часовник, както и цялата обстановка в това ужасно място, бяха изпитание за нещастните затворници, защото им напомняха за страданията, които им предстояха през следващия час. Часовникът на Бастилията, украсен по вкуса на онова време, изобразяваше Свети Петър в окови.

Беше час за вечеря. Като скърцаха с огромните си панти, тежките врати се отваряха да пропуснат подноси и кошници с различни ястия, качествата на които, както знаем от самия Везмо, се намираше в пряка зависимост от званието на затворника.

Вече са ни известни теориите, които сподели с нас почтеният Безмо, пълновластен разпоредител на гастрономическите удоволствия и главен готвач на кралския затвор. Изкачваните по стръмните стълби, пълни с ядене кошници криеха на дъното си добре напълнени бутилки с вино — известна забрава за затворниците.

В този час вечеряше и комендантът. Днес той имаше гост и шишът в неговата кухня се въртеше по-бавно от обикновено. Печени гъски, маринован заек, пилета в собствен сос, свински бут, полят с бяло вино, разни супи представляваха вечерята на коменданта.

Безмо седеше зад масата, като потриваше ръце, без да откъсва поглед от ванския епископ, който крачеше из стаята с високи ботуши като кавалерист, целият в сиво, с шпага на кръста. Той непрекъснато повтаряше, че е гладен, и показваше явни признаци на нетърпение. Господин Безмо не беше свикнал с откровеността на негово преосвещенство ванския епископ, а тази вечер Арамис, изпаднал в игриво настроение, му правеше признание след признание. Прелатът отново бе заприличал на мускетар. Епископът се шегуваше. Що се отнася до Безмо, той с лекомислие, свойствено на вулгарните натури, в отговор на по-голямата от обикновено непринуденост в обноските на своя гост започна да се държи недопустимо разпуснато.

— Господине — обърна се той към Арамис, — тази вечер не се решавам да ви наричам монсеньор.

— Много добре — каза Арамис, — казвайте ми «господине», нали съм с ботуши.

— Ето какво, господине, знаете ли на кого ми приличате сега?

— Не, честна дума, не знам! — отвърна ванският епископ, като си сипваше вино. — Надявам се, че ви напомням за някой приятен гост.

— Не за един, а за двама. Франсоа, приятелю, затворете прозореца да не духа на негово преосвещенство господин епископа.

— Вечерята е сервирана — добави Арамис, а с яденето ще се справим и без лакеи. Обичам да седя в малка компания с приятел. Ще можем сами да се погрижим за себе си.

— Вървете, Франсоа — разпореди се Безмо. — И така, аз казах, че ваше преосвещенство ми напомня не един, а двама: единият е доста знаменит, това е покойният кардинал, великият кардинал, който превзе Ла Рошел. Той имаше същите ботуши като вас.

— Да, кълна се в честта си — каза Арамис. — А кой е вторият?

— Вторият е един мускетар, много красив, много дързък, който от абат стана мускетар и от мускетар — абат. От абат — епископ, а от епископ…

— Ах, смилете се над мен — каза Арамис, — спрете!

— Казвам ви, господине, че виждам във вас бъдещия кардинал.

— Да оставим това, любезни господин Безмо. Макар, както забелязахте, да съм с кавалерийски ботуши, не искам да се карам с църквата дори за една вечер.

— Но все пак вие имате лоши намерения, монсеньор.

— Признавам, че са лоши, както на всички миряни.

— Вие бродите из града с маска, нали? И както преди, пускате в ход вашата шпага?

— Естествено, но само когато ме принудят. Извикайте Франсоа, моля ви.

— Виното е пред вас.

— Не става въпрос за виното. Тук е много топло, а прозорецът е затворен.

— Когато вечерям, винаги затварям прозореца, за да не чувам патрула или идващите куриери.

— Така ли?… Значи ако прозорецът е отворен, ги чувате?

— Твърде добре, а това е неприятно. Разбирате, нали?

— Но тук можеш да се задушиш! Любезни ми Франсоа, отворете, моля ви, прозореца — каза Арамис. — Нали разрешавате, господин Безмо?

— Монсеньор, тук вие сте у дома си — каза комендантът. Франсоа, появил се незабавно, отвори прозореца.

— Знаете ли — каза Безмо, — след като граф Дьо ла Фер се върна в своето огнище, вие сигурно се чувствате съвсем самотен.

— Знаете това не по-лошо от мен. Нали бяхте мускетар едно време, Безмо?

— С приятели не броя нито бутилките, нито годините.

— Вие сте прав. Но аз изпитвам към граф Дьо ла Фер не само обич, а огромно уважение.

— Аз, колкото и странно да изглежда, предпочитам пред него кавалера Д'Артанян. Това е човек, който пие много и добре. Такива хора не крият мислите си.

— Безмо, напойте ме тази вечер. Хайде да пируваме като едно време. Обещавам, че ако имам на сърцето си тъга, вие ще можете да я видите като брилянт на дъното на чашата си.

— Браво! — извика Безмо и си сипа пълна чаша вино, изпи я, радвайки се при мисълта, че грехопадението на негово преосвещенство не става без негово участие.

Погълнат от своите мисли, той не забелязваше, че Арамис се ослушва за всеки звук, идващ от двора на крепостта.

Около осем часа, когато Франсоа поднасяше петата бутилка вино, в двора влезе куриер и макар че пристигането му се съпровождаше с изряден шум, Безмо не чу нищо.

— Франсоа, вино… И то от най-доброто! — извика той.

— Слушам, господине, но… там е дошъл куриер.

— Нека предаде каквото има на дежурния. Утре ще видим. Утре, на светло, ще видим — Безмо почти изпя последните думи.

— Ах, господине, господине… — измърмори Франсоа.

— Бъдете внимателен! — каза Арамис.

— За какво, драги Дербле? — попита полупияният Безмо.

— Писмо до коменданта на цитаделата понякога е заповед. А нима заповедите не се изпращат от министри? Нима министрите не подписват писмата, вземайки заедно с това подписа на краля?

— Може би сте прав. Но всичко е толкова досадно, когато седиш на хубава трапеза насаме с приятел. Забравих, господине, че ви гощавам и че сте бъдещ кардинал.

— Да оставим това, любезни Безмо, и да се върнем към нашия войник на име Франсоа.

— Какво е направил?

— Мърмореше. Така мърмореше, че там става сигурно нещо необичайно. Може би Франсоа не е виновен, а ние сме виновни, защото не го изслушахме.

— Виновен! Аз — виновен пред Франсоа? Това е прекалено.

— Виновен в отклоняване от служебните си задължения. Простете, но счетох за свой дълг да ви направя забележка, която е доста сериозна.

— Възможно е да не съм прав! — заеквайки, каза Безмо. — Заповедта на краля е свещена. Но заповед, която идва на вечеря, дявол да…

— Бихте ли си позволили такова нещо при великия кардинал, а, Безмо? Особено ако тази заповед е спешна…

— Направих го, за да не безпокоя епископа, нима това не е оправдание?

— Не забравяйте, Безмо, че аз също съм носил униформа и съм свикнал със заповеди. Желая, приятелю, да изпълните дълга си. Да, моля ви да го изпълните най-малкото за да не ви осъди този войник.

Франсоа все още чакаше.

— Да донесат заповедта на краля! — прозина се Безмо. После прибави шепнешком: — Знаете ли какво пише в нея? Нещо такова: «Бъдете внимателен с огъня близо до барутния склад». Или: «Следете еди-кого си. Той тича бързо». Ах, монсеньор, ако знаехте колко пъти са ме будили от най-сладкия, от най-безметежния сън. Колко пъти презглава са летели насам куриери, за да ми донесат записка със следното съдържание: «Какво ново, господин Безмо?». Вижда се, че хора, които пращат подобни писания, никога не са нощували в Бастилията. Щяха да са наясно за дебелината на стените, за бдителността на офицерите и броя на патрулите. Но какво да се прави, монсеньор? Това е истинският им занаят. Да ме измъчват, когато съм спокоен, и да ме тревожат, когато съм щастлив… — добави Безмо, като се кланяше на Арамис. — Да ги оставим да се занимават с техния занаят.

— А вие се занимавайте с вашия — усмихна се епископът и устреми към Безмо своя остър поглед, който накара коменданта да почувства, че е изречена заповед.

Франсоа се върна. Безмо взе изпратения му от министъра плик. Той го разпечата бавно и бавно го прочете. Арамис се правеше, че пие, но не спираше да наблюдава домакина си през кристалната чаша.

— Какво ви казвах! — измърмори Безмо.

— Какво има?

— Заповед за освобождаване. Кажете ми, заслужава ли си да ни безпокоят заради нея!

— Тя е добра за този, за когото се отнася, и против това няма да възразите, драги коменданте.

— В осем часа вечерта!

— Това е от милосърдие.

— Нека да е от милосърдие, но то се оказва на един негодник, който се чуди какво да прави от скука, а не на мен, който се развличам в добра компания — каза сърдито Безмо.

— Нима освобождаването е загуба за вас? Да не би този затворник, когото освобождават, да се държи при особени условия?

— Как ли пък не! Нищожество, жалък плъх, издръжката му е пет франка на ден!

— Покажете ми — помоли Арамис, — или може би това е нескромно?

— Ни най-малко, четете. «Спешно!» Човек, който лежи при мен цели десет години! Бързат да го освободят, и при това днес, че и в осем часа вечерта!

Безмо сви рамене и с израз на царствено презрение хвърли заповедта на масата, после отново започна да се храни.

— Случват се такива неща — каза той с пълна уста. — В един прекрасен ден хващат човек, хранят го десет години подред, а на мен непрекъснато ми пишат: «Следете негодника!» или «Дръжте го по-строго.» После, когато свикнеш да гледаш на затворника като на опасен човек, изведнъж, без всякакъв повод и причина, ми съобщават: «Освободете го.» Че пишат и на писмото: «Спешно». Съгласете се, монсеньор, че не ти остава друго, освен да вдигнеш рамене.

— Какво да се прави! — въздъхна Арамис. — Възмущаваш се, но все пак изпълняваш заповедта.

— Естествено! Разбира се, че я изпълнявам!… Възмущавам се, но все пак изпълнявам заповедта. Но може да почака малко!… Да не мислят, че съм им роб!

— Боже мой, любезни господин Дьо Безмо, кой мисли за вас нещо подобно! На всички е известна вашата независимост!

— Да благодарим на Бога!

— Но известно е и вашето добро сърце.

— Какво да говорим за това!

— Също и вашето подчинение пред висшестоящите. Виждате ли, Безмо, който е бил войник, той си остава такъв цял живот.

— Ето защо аз проявявам безпрекословно подчинение и утре сутринта затворникът ще бъде свободен.

— Утре? Но защо не днес, след като на плика и на самата заповед пише «Спешно»?

— Защото ние с вас сега вечеряме и за нас това е също така спешна работа.

— Драги ми Безмо, макар че днес съм с ботуши, все пак не мога да не се чувствам духовно лице и чувството за милосърдие е по-важно, отколкото утоляването на глада или жаждата. Този нещастник е страдал достатъчно дълго. Вие сам току-що казахте, че десет години сте го хранили. Съкратете поне малко страданията му! Щастливата минута го чака, дайте му по-скоро да се наслади на нея и Господ ще ви възнагради за това с дълги години блаженство в рая.

— Такова ли е вашето желание? Сега, насред нашата вечеря?

— Умолявам ви, една такава постъпка струва десет благословии!

— Нека бъде по вашему. Ще трябва после да дояждаме вечерята си студена.

— Това да не ви смущава!

Безмо се облегна на креслото, за да позвъни на Франсоа, и обърна глава към вратата. Заповедта лежеше на масата. Арамис се възползва от тези няколко мига, докато Безмо не гледаше към него, и светкавично подмени документа с друг, сгънат по същия начин, който той извади от джоба си.

— Франсоа — каза комендантът, — нека да изпратят при мен господин майора и надзирателите от Бертодиерата.

Франсоа се поклони и тръгна да изпълнява заповедта, като остави събеседниците сами.