Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (93)

Глава четиридесет и седма
Брилянтите и приборите от сребро на госпожа Дьо Белиер

След като освободи Ванел, Фуке за минута се замисли.

«Каквото и да направя за жената, която някога съм обичал, нищо няма да бъде прекалено. Маргарита жадува да стане прокурорша. Защо да не й доставя това удоволствие? А сега, когато и най-чувствителната съвест не може да ме упрекне в нищо, нека пренесем мислите си към тази, която ме обича. Госпожа Дьо Белиер сигурно вече е дошла.»

Той погледна към тайната врата. След като внимателно заключи кабинета си, Фуке я отвори, спусна се в подземния вход, който водеше към венсанския замък, и бързо тръгна по коридора към обичайното място на техните срещи.

Дори не предупреди приятелката си със звънеца, тъй като знаеше, че тя никога не закъснява на срещите.

Маркизата действително го беше преварила и го чакаше. Суперинтендантът почука и тя веднага се приближи до вратата, за да вземе пъхнатата под нея бележка.

«Елате, маркизо. Чакам ви за вечеря.»

Оживена и щастлива, госпожа Дьо Белиер седна в каретата на Венсанската алея и след няколко мига протегна ръка на Гурвил, който, за да достави удоволствие на своя шеф и министър, я чакаше в двора при вратата.

Тя не забеляза как се втурна в двора потъналият в бяла пяна, разгорещен впряг на Фуке, който докара в Сен-Манде Пелисон и същия бижутер, на когото тя бе продала среброто и скъпоценностите си. Пелисон го заведе в кабинета, където вече се намираше Фуке.

Суперинтендантът благодари на бижутера, че е запазил — сякаш е ставало дума за залог — съкровищата, които е имал право да продаде. Хвърли поглед към общата сума. Тя достигаше един милион и триста хиляди ливри. След това Фуке се настани зад бюрото си, където написа чек за един милион и четиристотин хиляди, подлежащ на изплащане в брой от неговата каса на следващия ден до обяд.

— Цели сто хиляди печалба! — извика бижутерът. — Ах, монсеньор, колко сте щедър!

— Не, не, господине — каза Фуке, като го потупа по рамото, — понякога проявената деликатност просто не може да бъде заплатена. Печалбата е приблизително същата, както ако бяхте продали тези неща, но аз също ви дължа лихва.

С тези думи той свали от дантеления си маншет обсипаните с брилянти копчета за ръкавели, които същият ювелир неотдавна оценяваше на три хиляди пистола, след което се обърна към него:

— Вземете ги за спомен. Довиждане. Вие сте изключително честен човек.

— А вие, монсеньор — възкликна дълбоко трогнат бижутерът, — вие сте славен благородник.

Фуке изпрати достойния бижутер през тайната врата и тръгна да посрещне госпожа Дьо Белиер, която вече беше заобиколена от неговите гости.

— Не намирате ли, господа, че маркизата тази вечер няма равна на себе си? — каза Фуке. — Знаете ли защо?

— Защото госпожа Дьо Белиер е най-красивата жена поначало — каза някой от гостите.

— Не, защото тя е най-добрата от жените. Само че… всички скъпоценности, които носи тази вечер, са фалшиви.

Госпожа Дьо Белиер се изчерви.

— Тя? Която притежава най-красивите брилянти в Париж? — чуха се възклицания.

— Какво ще кажете? — Фуке се обърна тихичко към Пелисон.

— Най-после разбрах. Постъпката ви е прекрасна.

— И аз казвам така — засмя се Фуке.

— Вечерята е сложена — тържествено обяви Вател.

Вълната от поканени се устреми към столовата доста по-бързо, отколкото бе прието на министерски приеми. Очакваше ги великолепно зрелище. Върху бюфетите, на поставки и на масата, сред цветя и свещи блестеше най-богатата златна и сребърна колекция от съдове. Това бяха остатъците от старинните съкровища, изваяни и отлети от флорентинските майстори, докарани от Медичите в онези времена, когато във Франция е имало достатъчно злато. Тези чудеса на изкуството, скрити или заровени в земята по време на гражданските войни, плахо се бяха появявали на бял свят при настъпване на пауза във войните, които се водеха от хората на добрия тон и които се наричаха Фронда. Сеньорите се сражаваха помежду си, избиваха се, но не си позволяваха грабежи. Върху всички съдове беше сложен гербът на госпожа Дьо Белиер.

— Какво виждам! — извика Лафонтен. — Навсякъде буквите П и Б!

Най-голямо възхищение предизвика приборът на маркизата, който беше поставен по нареждане на самия Фуке. Пред него се издигаше пирамида от брилянти, сапфири, изумруди и антични камеи. Рубини, сечени от малоазиатските гърци върху златна мизийска основа, изумителна древноалександрийска мозайка от сребро, тежки египетски гривни от времето на Клеопатра лежаха в огромно блюдо — творение на Полиси, поставено върху триножник от позлатен бронз — работа на Бенвенуто Челини.

Щом маркизата видя пред себе си всичко, което вече не се бе надявала да види, лицето й се покри с мъртвешка бледост. В учудената и разтревожена зала се възцари дълбоко мълчание, което винаги е предвестник на силни душевни сътресения.

Фуке дори не даде знак да отстрани лакеите, които сновяха като работливи пчели около грамадните маси и бюфети.

— Господа — каза той, — съдовете, които виждате, принадлежат на госпожа Дьо Белиер. Веднъж, като узнала, че един от нейните приятели е изпаднал в нужда, тя изпратила всичкото това злато и сребро заедно със скъпоценностите, лежащи сега пред нея, на своя бижутер, за да ги продаде. Толкова великодушна постъпка трябва да бъде оценена достойно от такива истински приятели като вас. Щастлив е този, който внушава такава любов! Да пием за здравето на госпожа Дьо Белиер!

Силни викове заглушиха думите на Фуке. Онемялата маркиза се беше отпуснала в креслото ни жива ни умряла. Още малко и бедната жена щеше да загуби съзнание досущ като птиците на древна Елада, когато прелитали над арените на олимпийските зрелища.

— А сега — каза Пелисон, който винаги се трогваше от добродетелта, а красотата го караше да изпада във възторг, — сега да пием за човека, заради когото маркизата е извършила такава прекрасна постъпка, тъй като този, за когото става дума, наистина е достоен за любов.

Дойде ред на маркизата. Тя се изправи бледа и усмихната, протегна с трепереща ръка чашата си и пръстите й докоснаха ръката на Фуке, докато все още замъгленият й поглед жадуваше за любовта, която гореше в благородното сърце на великия й приятел.

Вечерята, започнала по толкова знаменателен начин, скоро се превърна в истинско пиршество. Никой не се мъчеше да бъде остроумен, но и никой не страдаше от липса на остроумие.

Лафонтен беше забравил за любимото си вино и позволяваше на Вател да го сдобрява с вината от Рона и Испания.

Абат Фуке бе заприличал толкова на добряк, че Гурвил му прошепна на ухото:

— Вие сте станали толкова крехък, господине, че внимавайте някой да не ви изяде.

Часовете течаха неусетно и радостно, сякаш обсипваха пируващите с рози. Въпреки навиците си суперинтендантът не стана от масата преди обилния десерт. Той се усмихваше на приятелите си, завладени от това опиянение, което обикновено обзема всеки, чието сърце се опиянява по-бързо от главата му. За пръв път през цялата вечер той погледна часовника.

В същата минута към парадния вход се приближи карета и се случи нещо удивително: звукът на колелата се чу в залата въпреки шума и песните. Фуке се ослуша, после обърна поглед към входа. Стори му се, че там се чуват крачки и че не стъпват по земята, а по собственото му сърце.

Инстинктивно той се отстрани от госпожа Дьо Белиер, до чието бедро стоеше допрян в продължение на два часа.

— Господин Дербле, ванският епископ — обяви с цяло гърло лакеят.

На прага се появи мрачният и замислен Арамис, чиято глава изведнъж бе украсена от двата края на гирляндата; тя току-що се беше разпаднала на части, тъй като пламъкът на свещта беше подпалил съединяващите я конци.