Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава деветнадесета
Какво можеш да хванеш, преследвайки пеперуди

Няколко мига младите хора не се помръднаха, обхванати от мисълта за зараждащата се любов, която посипва с цветя пътя на въображението на двадесетгодишните. Хенриета крадешком гледаше към Людовик. В дълбините на сърцето му тя видя любовта, както опитен водолаз вижда перла на дъното на морето.

Тя разбра, че Людовик се колебае, дори може би е обхванат от съмнения и трябва леко да размърда това лениво или нерешително сърце.

— И така?… — каза тя, прекъсвайки мълчанието.

— Какво искате да кажете? — попита Людовик.

— Искам да кажа, че ще се наложи да се върна към приетото от мен решение.

— Какво решение?

— Към това, за което вече съобщих на ваше величество, когато между нас стана първото обяснение по повод ревността на принца.

— Какво ми казахте тогава?

— Нима вече сте забравили, господарю?

— Уви, ако е някое ново нещастие, сигурно скоро ще си спомня.

— Това е нещастие само за мен, господарю — отвърна Хенриета, — но необходимо нещастие.

— Но кажете най-после, за какво става дума?

— За заминаването ми.

— Значи пак това ужасно решение?

— Повярвайте ми, господарю, взех това решение не без вътрешна борба. Наистина трябва да се върна в Англия.

— Никога, никога няма да допусна да напуснете Франция! — викна кралят.

— И все пак — продължи принцесата с тон на спокойна решителност — това е съвършено необходимо, господарю. Нещо повече, аз съм убедена, че такава е волята на майка ви.

— Воля! — възкликна кралят. — Произнасяте странни думи в мое присъствие, скъпа ми сестро!

— Но нима вие — отвърна с усмивка Хенриета — не бихте се подчинили с удоволствие на волята на добрата ви майка?

— Престанете, за Бога! Разбивате сърцето ми! Говорите за заминаването си с такова спокойствие…

— Не съм родена за щастие, господарю — тъжно отвърна принцесата. — Още от детинство съм свикнала най-свидните ми мечти да не се сбъдват.

— Истината ли говорите? Значи сега заминаването би попречило да се осъществи свидната ви мечта?

— Ако отвърна «да», това ще ви утеши ли, господарю?

— Колко сте жестока!

— Тихо, господарю, към нас идва някой. Кралят се огледа.

— Няма никого — продължи Людовик. — Нима вашето въображение… или по-добре да кажем, вашето сърце не е способно да ви подскаже някакво друго решение?

— Боже мой, какво трябва да ми внуши?

— Кажете, как да докажем, че ревността на принца няма основание?

— Преди всичко, господарю, не трябва да му се дават никакви поводи за ревност, тоест, да обичат само него.

— Очаквах нещо друго.

— Какво очаквахте?

— Ревнивецът може да бъде успокоен, ако се скрие чувството към този, който възбужда ревността му.

— Да се скрие е трудно, господарю.

— Щастието винаги се постига с труд. Що се касае до мен, то кълна ви се, мога да объркам всички ревнивци, като си давам вид, че се отнасям към вас, както към всяка друга жена.

— Лошо, слабо средство…

— На вас не може да се угоди, скъпа Хенриета. Вие отхвърляте всичко, което ви предлагам. Предложете нещо вие самата… Аз се доверявам на изобретателността на жените.

— Добре, измислих. Слушате ли ме, господарю?

— Що за въпрос! Вие решавате моята съдба, а питате дали ви слушам!

— Съдя по себе си. Ако подозирах, че моят мъж ухажва друга жена, бих могла да се успокоя само от едно нещо.

— Какво е то?

— Първо, да се убедя, че той не се интересува от тази жена.

— Нали същото ви казах преди малко.

— Да, но аз не бих се успокоила, докато не видя, че той ухажва друга.

— Ах, разбирам ви, Хенриета — каза с усмивка Людовик. — Средството ви е остроумно, но жестоко.

— Защо?

— Вие лекувате ревнивеца от подозренията, но наранявате сърцето ми. Страхът ще премине, но ще остане болката, а това е още по-лошо.

— Съгласна съм. Но затова пък той няма да забележи, дори няма да заподозре кой е истинският му противник, и няма да попречи на истинската любов. Той ще насочи вниманието си нататък, накъдето на никого и на нищо няма да попречи. С една дума, господарю, моята система, против която вие, за мое учудване, възразявате, е вредна за ревнивците, но е полезна за влюбените. Кой, господарю, освен вас някога е съжалявал ревнивеца? Това е особена болест, загнездила се във въображението, и като всички въображаеми болести е неизлечима. Спомням си по този повод афоризма на моя доктор Доли, много остроумен човек: «Ако имате две болести — казваше той, — изберете си една, която ви харесва, и аз ще ви я оставя. Тя ще ми помогне да се оправя с другата».

— Добре казано, драга ми Хенриета — отвърна с усмивка кралят. — Още утре ще му дам пенсия за този афоризъм. Значи вие трябва да изберете по-малката злина. Вие се усмихвате. Досещам се: по-малката злина е пребиваването ви във Франция. Много добре: аз ще ви оставя тази злина и сам ще се заема с лечението на по-голямата злина. Още днес ще потърся предмет за отклоняване вниманието на ревнивците от двата пола, които ни преследват.

— Шшт… Този път действително идват — каза принцесата и се наведе да откъсне стръкче от гъстата трева.

И наистина, от височинката към тях тичаше цяла тълпа дами и кавалери. Причината за този набег беше един великолепен гроздов сфинкс, приличащ отгоре на сова, и с долни крилца, напомнящи розови листчета.

Този рядък улов беше попаднал в мрежичката на госпожица Дьо Тоне-Шарант, която с гордост го показваше на по-малко щастливите си съпернички. Царицата на лова седна на около двадесет крачки от скамейката на Людовик и Хенриета, облегна се на разкошния дъб, обвит с бръшлян, и забоде пеперудата върху дългата си пръчка. Госпожицата беше много красива. Затова всички кавалери напуснаха останалите дами и се събраха около нея в кръг, под предлог че я поздравяват за успеха.

Кралят и принцесата се усмихнаха и наблюдаваха тази сцена, както възрастни гледат на игрите на децата.

— Какво ще кажете за госпожица Тоне-Шарант, Хенриета? — попита кралят.

— Ще кажа, че косите й са много светли — отвърна принцесата, показвайки единствения недостатък в почти съвършената красота на бъдещата госпожа Дьо Монтеспан.

— Да, много е руса, това е така, но според мен тя е красавица.

— Да, и кавалерите обикалят около нея. Ако вместо пеперуди ловяхме ухажори, вижте колко щяхме да съберем около нея.

— Какво ще кажете, ако кралят се намеси в тълпата от ухажори и хвърли поглед към красавицата? Как мислите, ще продължи ли принцът да ревнува?

— О, господарю, госпожица Дьо Тоне-Шарант е доста силно лекарство — въздъхвайки, каза принцесата. — Ревнивецът би се излекувал, но ще се появи ревнивка!

— Хенриета, Хенриета! — възкликна Людовик. — Вие изпълвате сърцето ми с радост. Вие сте права, госпожица Дьо Тоне-Шарант е твърде красива, за да служи за прикритие.

— Прикритието на краля — с усмивка отвърна Хенриета= — Това прикритие трябва да бъде красиво.

— Значи ми я препоръчвате — попита Людовик.

— Какво да ви кажа, господарю? Да дам такъв съвет, значи да дам оръжие против себе си. Ще бъде безумие да ви препоръчам за отвличане на вниманието жена, много по-красива от тази, която казвате, че обичате.

Кралят потърси ръката на принцесата и погледа й, след което прошепна на ухото й няколко нежни думи толкова тихо, че дори авторът на тази книга не можа да ги чуе.

След това добави на висок глас:

— Добре, изберете сама тази, която трябва да лекува нашите ревнивци. Аз ще я ухажвам, ще й посвещавам цялото си свободно време, ще й давам цветята, предназначени за вас, ще й шепна за всички нежни чувства, които възбуждате в мен. Само избирайте по-внимателно, иначе като й предлагам откъснатата от моята ръка роза, неволно ще гледам към вас и моите ръце, моите устни винаги ще се стремят към вас, ако ще цялата вселена да узнае тайната ми.

Докато тези думи, стоплени от любовна страст, се лееха от устата на краля, принцесата се изчервяваше, потрепваше щастлива, горда, упоена. Тя не можеше нищо да каже в отговор: нейната гордост, нейната жажда за преклонение бяха удовлетворени.

— Ще избера — каза тя, вдигайки към него прекрасните си очи, — само че не така, както искате, защото целият този тамян, който се каните да кадите пред олтара на друга богиня… ах, господарю! Аз ревнувам! Искам изцяло да се върне към мен, да не пропадне нито една частица от него. Ще ви избера такава, разбира се, с вашето кралско позволение, която най-малко би била способна да ви увлече, за да остане образът ми недокоснат във вашето сърце.

— За щастие — каза кралят, — сърцето ви не е лошо, иначе би трябвало да треперя от вашите заплахи. Освен това сред заобикалящите ни жени трудно би се намерило неприятно лице.

Докато кралят говореше, принцесата стана от скамейката, хвърли поглед към ливадата и го повика:

— Приближете се до мен, господарю. Виждате ли там, при жасминовите храсти, една хубавичка девойка, изостанала от другите? Тя върви сама, навела глава, и гледа в краката си, сякаш е загубила нещо.

— Госпожица Дьо ла Валиер? — попита кралят.

— Да.

— О!

— Нима не ви харесва, господарю?

— Но погледнете я, бедничката. Толкова е слабичка, почти безплътна.

— А нима аз съм дебела?

— Но тя някак си е тъжна.

— Пълна моя противоположност. Нали ме упрекват, че съм много весела!

— Освен това накуцва. Вижте, нарочно пропусна всички пред себе си, за да не забележат недостатъка й.

— Какво от това? Затуй пък няма да избяга от Аполон като бързоногата Дафне.

— Хенриета, Хенриета! — каза кралят с досада. — Вие нарочно избирате най-непривлекателната от вашите придворни дами.

— Да, но все пак тя е моя придворна дама, забележете!

— Какво от това?

— За да виждате вашето ново божество, вие ще трябва искате — не искате да идвате при мен. Скромността няма да ви позволи да търсите срещи насаме, ще се виждате с нея само в моя домашен кръг и ще говорите не само с нея, но и с мен. С една дума, всички ревнивци ще видят, че ме посещавате не заради мен, а заради госпожица Дьо ла Валиер. — Куцичката…

— Но тя едва-едва накуцва.

— Тя никога не говори.

— Но затова пък, когато заговори, демонстрира прелестни зъби.

— Хенриета!

— Нали сам ми предоставихте избора.

— Уви, да.

— Подчинявайте се тогава без възражения.

— Ако бяхте избрали фурия, пак бих се подчинил.

— Ла Валиер е кротка като овчица. Не се бойте, тя няма да се съпротивлява, когато й кажете, че я обичате.

Принцесата се закикоти.

— На мен ще ми оставите братската дружба, братското постоянство и кралската благосклонност, нали?

— Ще ви оставя сърцето си, което бие само за вас.

— Мислите ли, че нашето бъдеще е сигурно?

— Надявам се.

— Ще престане ли майка ви да вижда в мен враг?

— Да.

— И Мария-Терезия няма повече да говори на испански в присъствието на моя мъж, който не обича чужди езици, тъй като все му се струва, че го ругаят!

— Може би е прав — каза кралят.

— И накрая, ще обвиняват ли както преди краля в престъпни чувства, след като изпитваме един към друг само чиста симпатия без задни мисли?

— Да, да — измънка кралят. — Наистина, но ще започнат да говорят друго.

— Какво има още, господарю? Нима никога няма да ни оставят на спокойствие.

— Ще казват, че имам лош вкус. Но какво значи моето самолюбие пред нашето спокойствие!

— Моята чест, господарю, искате да кажете, честта на нашето семейство. Повярвайте ми, напразно се настройвате предварително против Ла Валиер. Тя накуцва, това е вярно, но не е лишена от ум. Впрочем, до каквото се докосне кралят, то се превръща в злато.

— Запомнете, Хенриета, все още съм в дълг към вас и вие бихте могли да ме накарате да заплатя доста по-скъпо за вашето оставане във Франция.

— Господарю, идват към нас… Още една дума…

— Слушам.

— Вие сте благоразумен и предпазлив, и сега ще трябва да се въоръжите с цялото си благоразумие и с цялата си предпазливост.

— Още тази вечер ще се заема с ролята си — със смях каза Людовик. — Ще видите, че имам призвание за ролята на пастирчето. Днес следобед имаме голяма разходка в гората, после вечеря, а в десет часа — балет.

— Знам.

— И така, тази вечер моят любовен пламък ще се издигне по-високо от нашите фойерверки и ще гори по-силно от факлите на вашия приятел Колбер. Кралицата и принца ще ги заболят очите от неговия блясък.

— Бъдете предпазлив, господарю!

— Боже мой, какво направих!

— Ще трябва да си взема обратно похвалите, с които изглежда прекалих… Нарекох ви предпазлив и разумен… Започвате с такова безумие, нима страстта може да се запали като факел? Нима крал като вас може да падне изведнъж, без всякаква подготовка, в краката на девойка като Ла Валиер?

— Хенриета, Хенриета! Хващам се за думите ви… Още не сме започнали кампанията, и вие ме нападате.

— Не, само ви предупреждавам. Нека пламъкът да се разгаря постепенно, по малко, а не мигновено. Ако вие проявите такъв жар, никой няма да повярва, че сте се влюбили. Ще мислят, че сте полудял, ако не отгатнат веднага играта ви. Хората понякога не са толкова глупави, колкото изглеждат.

Кралят беше принуден да признае, че принцесата е мъдра като ангел и хитра като дявол. Той се поклони:

— Добре, нека бъде така. Ще обмисля плана за атаката. Генералите, например моят братовчед Конде, побеляват над стратегическите си карти, докато помръднат от място някоя от своите пешки, както наричат армейския корпус. Искам да обмисля плана за цялата кампания. Знаете, че Страната на нежните чувства е разделена на няколко области. Ще се спра първо в село Ухажване, после при чифлик Любовни записки и после ще тръгна към височината Откровена любов. Пътят е ясен нататък. Госпожица Скюдери[1] не би ми простила, ако прескоча някоя станция.

— Сега сме на верен път, господарю. Но не е ли време да се разделим?

— Уви, време е. Все едно, ще ни разделят.

— Действително — каза Хенриета. — Тук тържествено носят пеперудата на Тоне-Шарант. Под звуците на тръби, както е прието на ловджийски празници.

— Значи решено е. Днес по време на разходката през гората ще се промъкна през дърветата и ще заваря Ла Валиер сама, без вас…

— Аз ще я отдалеча от себе си. Това е моя грижа.

— Прекрасно. Ще отида при нея пред всичките и приятелки и ще пусна първата стрела.

— Само се целете добре, да не пропуснете целта — засмя се принцесата.

На това място тя се раздели с краля и тръгна да посрещне веселия кортеж, движещ се под звуците на тръба, както подобава за такива тържествени случаи.

Бележки

[1] Мадлен дьо Скюдери (1648-1653) — френска писателка романистка. — Б.пр.