Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (109)

Глава шестдесет и трета
Трима сътрапезници, крайно изненадани, че са се събрали на вечеря

Каретата спря пред първата врата на Бастилията. Дветри думи на Д'Артанян бяха достатъчни, за да я пуснат вътре.

Докато се движеха под широката сводеста галерия, водеща към двора на коменданта, Д'Артанян, който с рисовите си очи виждаше всичко, неочаквано възкликна:

— Но какво виждам!

— Какво, приятелю? — невъзмутимо се обади Атос.

— Я погледнете натам.

— Виждам карета, с нея сигурно са докарали друг нещастен арестант като мен.

— Погледнете още веднъж, за да видите кой ще слезе от нея.

Точно в този момент вторият часовой спря Д'Артанян и докато траеха формалностите, Атос успя да разгледа от стотина крачки човека, когото сочеше капитанът на мускетарите.

— Виждам човек в сива дреха и нищо повече.

— Готов съм да се обзаложа, че това е Арамис.

— Арамис арестуван? Невъзможно!

— Не твърдя, че е арестуван. Той е сам и никой не го съпровожда. Освен това пристига със собствени коне.

— Тогава какво прави тук?

— Той се познава с господин Безмо, коменданта на Бастилията — каза Д'Артанян и в тона му се почувства досада. — Май сме дошли точно навреме.

— Защо?

— За да се срещнем с него.

— Колкото до мен, аз дълбоко съжалявам. Защото Арамис ще се огорчи, първо, че ме вижда при тези обстоятелства, и, второ, че сме го видели тук.

— Разсъждението ви е безупречно.

— За нещастие, в тази крепост не можеш да се скриеш от никого, колкото и да ти се иска.

— Слушайте, Атос, дойде ми наум как да избавим Арамис от неудобството.

— Как?

— Сега ще ви кажа… Впрочем позволете ми да обясня нашето идване в крепостта по мой начин. Не ви карам да лъжете, защото за вас ще бъде непоносимо.

— Какво трябва да направя?

— Знаете, че аз ще лъжа за двама. С характера и навиците на гасконец никак няма да ми е трудно.

Атос се засмя. Каретата спря на същото място, където преди малко бе спряла и каретата на Арамис, тоест, пред вратата на коменданта.

— Значи решено? — полугласно попита Д'Артанян.

Атос кимна. Започнаха да се качват по стълбите. Часовоят веднага ги пусна. След няколко минути се озоваха в столовата на коменданта и първият, когото Д'Артанян видя, беше Арамис, седнал с Безмо в очакване на обеда, докато наоколо се носеха вкусни миризми.

Ако Д'Артанян се престори на изненадан от срещата, на Арамис не се налагаше да се прави на учуден. Смайването му беше съвсем искрено. При вида на двамата приятели той трепна и издаде очевидното си вълнение.

Атос и Д'Артанян се здрависаха съвсем спокойно с коменданта на крепостта и Арамис.

— Да не влизаме и тримата в затвора? — весело възкликна епископът.

— Да! Да! — присъедини се Д'Артанян. — От тези стени действително лъха на затвор. Господин Безмо, вие сигурно си спомняте, че ме поканихте на обед?

— Аз ли? — учуди се Безмо.

— Дявол го взел! Вие да не падате от небето? Нима сте забравили за поканата си?

Безмо бледнееше и се червеше, после погледна към Арамис, който внимателно го наблюдаваше, накрая смотолеви:

— Разбира се… аз съм във възторг… но… честна дума… не помня… Не се обиждайте, драги капитане. Аз имам най-слабата памет в цялото кралство. Като ми вземете гълъбите и гълъбарника, няма да струвам дори колкото последния новобранец.

— Най-после, изглежда, започвате да си спомняте — каза заядливо Д'Артанян.

— Да, да — отвърна нерешително комендантът, — спомням си.

— Това беше при краля. Вие ми разказвахте за сметките си с господата Лувиер и Трамблу.

— Да, да, разбира се.

— За благоволението на господин Дербле към вас…

— А! — възкликна Арамис и се втренчи в нещастния комендант. — А вие се оплаквахте от паметта си, господин Безмо!

Комендантът започна да се оправдава:

— Да, разбира се! Прав сте. Наистина бяхме заедно с вас при краля. Хиляди извинения! Но забележете, драги господин Д'Артанян, и сега, и в бъдеще, канен или неканен, вие сте господар в моя дом, вие и вашият приятел господин Дербле — каза той, обръщайки се към епископа, — както и вие, господине — добави той с поклон към Атос.

— Винаги така съм мислил — отвърна Д'Артанян. — Затова дойдох. Тази вечер съм свободен от служба в кралския дворец и реших да намина, а по пътя срещнах графа.

Атос се поклони.

— Графът, който току-що беше посетил негово величество, ми връчи заповед, която изисква срочно да бъде изпълнена. Това стана съвсем близо до вас. Реших да се срещна с вас, макар и само за да ви стисна ръката и да ви представя графа, за когото вие толкова похвално се отзовахте при краля онази вечер, когато…

— Прекрасно, прекрасно! Граф Дьо ла Фер, нали така?

— Той самият.

— Добре дошли, графе.

— Той ще остане с вас да обядва. А аз, бедната хрътка, трябва да тичам по служебни работи. Какви щастливи хора сте вие за разлика от мен! — Д'Артанян въздъхна с такава сила, с каквато сигурно само Портос можеше да въздъхне.

— Значи тръгвате? — извикаха в един глас Арамис и Безмо, зарадвани от тази приятна изненада.

Това не се изплъзна от вниманието на Д'Артанян.

— Оставям вместо себе си този благороден и любезен сътрапезник!

Той леко докосна рамото на Атос, който също беше учуден от това внезапно решение и не можеше да скрие своята изненада.

— Значи се лишаваме от вашата компания — отново каза комендантът.

— Ще отсъствам час, най-много час и половина. За десерта отново ще бъда при вас.

— В такъв случай ще почакаме — каза Безмо.

— Не трябва, моля ви. Поставяте ме в много неудобно положение.

— Но нали все пак ще се върнете? — попита Атос със съмнение в гласа.

— Разбира се — каза Д'Артанян, като многозначително му стисна ръката.

После едва чуто добави:

— Чакайте ме, Атос, бъдете непринуден и, за бога, не говорете за това, което ни доведе в Бастилията.

Ново ръкостискане потвърди на графа, че трябва да бъде мълчалив и непроницаем. Безмо изпрати Д'Артанян до вратата.

Арамис беше решил да накара Атос да се разприказва, обсипваше го с любезности, но твърдостта на графа беше от най-висока проба. Ако се наложеше, можеше по красноречие да се нареди до най-добрите оратори в света, но можеше също да умре, без да каже гък.

Д'Артанян тръгна. Не бяха минали и десет минути, когато тримата останали сътрапезници насядаха около маса, отрупана с най-разкошни ястия. Печени меса, соленки, най-различни вина се редуваха на тази маса, заплащана от кралската хазна толкова щедро, че Колбер можеше лесно да ореже две трети от средствата и никой в Бастилията да не отслабне от това.

Безмо яде и пи с най-голяма охота. Арамис не се отказа от нищо, опитваше от всичко по малко. Що се отнася до Атос, след супата и три леки блюда той повече не се докосна до нищо.

Разговорът беше както между трима събеседници с толкова различна душевна нагласа и с толкова различни мисли и грижи.

Арамис отново и отново се връщаше към въпроса, по каква странна случайност Атос остава у Безмо, когато Д'Артанян си отива, и защо Д'Артанян оставя Атос. Графът пък познаваше начина на мислене на Арамис, знаеше, че неговият стар приятел вечно нещо организира или замисля, вечно кове някакви интриги. Като се вгледа в епископа, разбра, че и този път Арамис е зает с много важни планове. Атос също се задълбочи в размисъл за себе си и току се питаше защо Д'Артанян толкова неочаквано и бързо напусна Бастилията, а остави тук докарания от него затворник, без да изпълни необходимите формалности.

Но не на тези действащи лица от нашата повест ще спрем сега нашето внимание. Ще ги оставим на масата с остатъци от риба, дивеч и месо, обезобразени от ножа на ловкия Безмо. Ще се отправим по следите на Д'Артанян, който, скачайки в каретата, извика в ухото на кочияша:

— При краля. И нека паветата се запалят под нас!