Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава двадесет и трета
Кралската благодарност

Двамата мъже, които се хвърлиха един към друг, внезапно се спряха и извикаха в ужас.

— За да ме убиете ли сте дошли? — каза кралят, като позна Фуке.

— Кралят в този вид! — прошепна кралският министър. Действително, трудно можеше да си представи човек нещо по-страшно от вида на младия крал; дрехите му бяха станали на парцали, а разкопчаната и разкъсана риза беше напоена с пот и кръв, която капеше от издрасканите ръце и гърди.

Бледен, с пяна на устата, с щръкнали на разни страни коси, Людовик XIV приличаше по-скоро на статуя, изобразяваща отчаяние, глад и страх. Фуке беше толкова трогнат и потресен, че изтича към краля с протегнати ръце и с очи, пълни със сълзи. Людовик вдигна над него парчето от стола, с което яростно бе удрял по вратата.

— Не познавате ли най-верния от вашите приятели? — попита Фуке с трепет в гласа.

— Приятел? Вие? — Людовик изскърца със зъби.

В това скърцане се чувстваше омразата и жаждата за незабавна мъст.

— И покорен слуга? — Фуке падна на колене пред краля. Людовик изпусна оръжието си на пода. Фуке целуна коленете на краля и нежно го прегърна.

— Моят крал, моето дете! О, колко сте страдали! Промяната, настъпила в ситуацията, накара краля да се опомни. Той се погледна и като се засрами от своята обърканост, от своето безумие и от това, че му се оказва покровителство, се освободи от прегръдките на Фуке, който не разбра това неволно движение на краля. Той не разбра, че гордостта на Людовик никога няма да му прости това, че бе станал свидетел на неговата слабост.

— Да вървим, ваше величество, вие сте свободен — каза той.

— Свободен? — повтори кралят. — О, вие ми връщате свободата, след като дръзнахте да вдигнете ръка на своя крал!

— Вие сам не вярвате в това! — възкликна възмутен Фуке. — Нали не вярвате, че аз съм виновен в нещо пред вас!

Бързо и разпалено той разказа за интригата, жертва на която е станал Людовик и която е известна с всички подробности на нашия читател.

Докато траеше разказът, Людовик преживяваше страшни душевни мъки и беше толкова погълнат от собственото си състояние, че не се отнесе с необходимото внимание към такава важна тайна като съществуването на брата близнак.

— Господине — внезапно каза на Фуке, — тези приказки за близнаци са лъжа и аз не мога да разбера как сте повярвали в нея. Немислимо е да се поставят под съмнение честта и добродетелността на моята майка. Моят пръв министър все още не е наказал престъпниците.

— Размислете, ваше величество, преди да се гневите. Раждането на вашия брат…

— Аз имам един-единствен брат — моя по-малък брат, и вие го знаете, както и аз. Тук ви казвам, че има заговор и един от главните участници е комендантът на Бастилията.

— Не бързайте с изводите, ваше величество. Този човек е бил подведен, както и всички останали, от поразителното сходство между принца и вас.

— Какво сходство? Какво значи това?

— Изглежда този Марчиали много прилича на ваше величество, щом всички са били въведени в заблуждение.

— Глупости!

— Не говорете така, ваше величество. Човек, готов да се срещне лице в лице с вашите министри, с вашата майка, с вашите офицери и членовете на семейството ви, трябва да е безусловно уверен в сходството си с вас.

— Да — прошепна кралят. — Къде е той сега?

— Във Во.

— Във Во? И вие още го търпите да стои във Во?

— Помислих си, че трябва най-напред да освободя краля. Аз изпълних този свой дълг. Сега ще направя каквото наредите, ваше величество. Аз чакам.

Людовик се замисли за миг. После каза:

— Ще приведем в готовност войските, разположени в Париж.

— Заповед за това вече е дадена.

— Вие сте дали тази заповед! — възкликна кралят.

— Да, ваше величество. След час ваше величество ще застане начело на десет хиляди войници.

Вместо отговор кралят хвана ръката на Фуке и я стисна горещо. Беше очевидно, че той продължава да изпитва недоверие към своя пръв министър независимо от оказаната от него помощ.

— С тези войски — продължи кралят — ние ще обсадим във вашия дом метежниците, които вероятно са успели да се укрепят и окопаят.

— Това би ме изненадало, ваше величество — отвърна Фуке, — защото техният водач беше разобличен от мен, и мисля, че планът на заговорниците се провали.

— Разобличихте самозвания принц?

— Не, аз не съм го виждал. Водач на това начинание не е този нещастник. Той е оръдие и съдбата му аз виждам като вечно проклятие.

— Безусловно.

— Виновник за всичко е абат Дербле, ванският епископ.

— Вашият приятел?

— Беше мой приятел, ваше величество!

— Това е много прискърбно.

— Ваше величество, аз не виждах нищо срамно в това приятелство, докато не научих за заговора. Ако съм виновен, предавам се във вашите ръце.

— Не исках да кажа това — продължи кралят недоволен. — Казвам ви, макар че единият от негодниците беше с маска, у мен се появи смътно подозрение, че това е той. Но водачът на престъпниците имаше помощник, който ме плашеше с Херкулесовата си сила. Кой е той?

— Сигурно неговият приятел барон Дьо Валон, бивш мускетар.

— Приятелят на Д'Артанян! Приятелят на Дьо ла Фер! А! — възкликна кралят, произнасяйки последното име — Да обърнем внимание на връзката на заговорниците с виконт Дьо Бражелон.

— Ваше величество, не отивайте толкова далеч! Граф Дьо ла Фер е най-честният човек в цяла Франция. Задоволете се с тези, които ви назовах.

— Разбирам едно — отвърна кралят, — че явявайки се начело на нашите войски във Во, ние ще овладеем това змийско гнездо и никой няма да се спаси от него, никой! Само не ме разбирайте превратно… Минаха времената, когато убийството беше единственият и последен довод на кралете. Не, слава Богу! Аз си имам парламент, който съди от мое име, и ешафод, на който се изпълняват моите повеления!

Фуке прежълтя.

— Ще се осмеля да забележа, ваше величество, че всеки процес, свързан с този заговор, ще бъде смъртен удар за достойнството на трона. Не трябва царственото име на Ана Австрийска да се произнася с присмех от народа.

— Правосъдието, господине, трябва да накаже виновниците.

— Добре, ваше величество. Но кралска кръв не може да бъде пролята на ешафода.

— Кралска кръв! Вие вярвате в това? — яростно възкликна кралят и тропна с крак. — Историята за близнаците е измислица! Именно в това, в тази измислица, аз виждам основното престъпление на господин Дербле. Заради него заговорниците трябва да понесат по-сурово наказание, отколкото за насилието и оскърблението.

— Наказание със смърт?

— Да, господине, да!

— Ваше величество — произнесе твърдо суперинтендантът и вдигна глава. — Ваше величество, ще разпоредите, ако желаете, да се отсече главата на френския принц Филип, на вашия брат. Това засяга ваше величество, но все пак предварително се посъветвайте с Ана Австрийска, вашата майка. Каквото и да заповяда ваше величество, ще е уместно. Аз не искам повече да се меся в тези работи дори заради честта на вашата корона, но трябва да ви помоля за една милост и ще ви помоля.

— Говорете — каза кралят, смутен от последните думи на министъра. — Какво искате?

— Да помилвате господин Дербле и господин Дьо Валон.

— Моите убийци? И… ваши приятели! Да, ваши приятели, но безопасността на моята държава изисква едно наказание за назидание на всички замесени в това престъпление!

— Не искам да ви припомням, ваше величество, че току-що ви върнах свободата! — възкликна оскърбен Фуке.

— Господине!

— Не искам да ви припомням също, че ако господин Дербле искаше да стане убиец, той просто можеше да убие ваше величество в Сенарската гора и всичко да свърши за миг. Един изстрел в главата и станалото неузнаваемо лице на Людовик XIV щеше да избави навеки господин Дербле от отговорност за извършеното от него престъпление. Ако господин Дербле беше убиец, нямаше защо да ми разказва за своя план с надежда да осигуря успеха му. Избавяйки се от истинския крал, той можеше да не страхува, че фалшивият крал някога ще бъде разобличен. Дори Ана Австрийска да беше разпознала узурпатора, той пак би останал неин син. Що се отнася до съвестта на господин Дербле, за него узурпаторът щеше да остане при всички обстоятелства син на Людовик XIII и законен крал на Франция. Всичко, което казвам, би му осигурило безопасност, пълна тайна и безнаказаност. С един-единствен изстрел. Така че помилвайте го, ваше величество, в името на това, че сте спасен!

Кралят не само че не беше трогнат от правдиво представеното великодушие на Арамис, а, напротив, се почувства дълбоко унижен. Неукротимата му гордост не можеше да се примири с това, че някой го бе държал в ръцете си, на върха на малкия си пръст. Всяка дума, която на Фуке се струваше като солиден довод за помилването на неговите нещастни приятели, вливаше нова капка отрова в нараненото сърце на Людовик XIV. Нищо повече не можеше да го умилостиви и той подхвърли рязко:

— Наистина не мога да разбера, господине, защо искате от мен да помилвам тези хора? Защо молите за нещо, което може да стане от само себе си. Къде съм аз? В Бастилията. В затвора. И ме считат за полудял, нали така? Тук познават само Марчиали! В такъв случай оставете всичко така, както си е. Оставете лудия да гние в затвора и на господин Дербле и на Валон няма да им е необходима моята прошка. Новият крал ще ги дари със своята милост.

— Напразно ме оскърбявате, ваше величество — каза сухо Фуке. — Ако исках да кача на трона нов крал, както казвате, нямаше да нахълтвам насила в Бастилията, за да ви измъкна от тук. Това не би имало никакъв смисъл. Умът на ваше величество се е помътил от гняв. Иначе нямаше да оскърбявате безпричинно вашия верен поданик, който ви оказа такава изключителна услуга.

Людовик разбра, че е отишъл твърде далеч и че вратите на Бастилията още не са отворени пред него, а шлюзовете, зад които великодушният Фуке сдържа гнева си, започват да се отварят.

— Казах го не за да ви оскърбя, господине, вие се обърнахте към мен с молба за помилване и аз ви отвърнах така, както ми подсказва съвестта: че виновните, за които говорим, не заслужават нито милост, нито прошка. Това, което правя, е толкова благородно, колкото и това, което направихте вие, защото аз съм напълно във ваша власт, а може би дори по-благородно, защото ми поставяте условия, от които зависят свободата ми и моят живот. Да ви откажа, значи да ги пожертвам.

— Аз наистина не съм прав — съгласи се Фуке, — да, аз действително приличам на човек, който сам си изпросва милост. Разкайвам се за това и моля за прошка ваше величество.

— Простено ви е, драги господин Фуке — каза кралят с усмивка, която окончателно промени лицето му, измъчено от толкова преживявания.

— Аз получих вашата прошка — продължи упорито министърът, — а господата Дербле и Дьо Валон?

— Никога, докато съм жив, няма да я получат — отвърна неумолимият крал, — направете ми една услуга: никога повече не ми говорете за това.

— Подчинявам се, ваше величество.

— И няма да остане у вас враждебно чувство към мен, нали?

— О, не, ваше величество, аз предвидих всичко това и взех предохранителни мерки. Господин Дербле един вид се предаде в моите ръце. Господин Дербле ме дари с щастието да спася моя крал и моята страна. Аз не мога да го осъдя на смърт. Не мога и да го оставя на справедливия гняв на ваше величество. Все едно с ръцете си да го убия. Предоставих му най-добрите коне от моята конюшня и четири часа преднина пред онези, които ваше величество ще изпрати подир него.

— Така да е! — каза Людовик. — Моите слуги могат да наваксат тези четири часа.

— Да, но след добра езда, изпреварвайки потерята, той ще стигне до моя замък Бел-Ил, който му предоставих като убежище.

— Но вие забравяте, че ми подарихте Бел-Ил. Значи сега ми го отнемате.

— Така излиза, ваше величество.

— Моите мускетари ще го превземат, това е всичко.

— Нито вашите мускетари, нито цялата ви армия, ваше величество — хладно каза Фуке, — Бел-Ил е непристъпен.

Кралят позеленя и в очите му засвяткаха мълнии. Фуке разбра, че с него е свършено, но не беше от хората, които отстъпват, когато ги зове гласът на честта. Издържа огнения поглед на краля. Людовик сподави яростта си и след кратко мълчание каза:

— Тръгваме ли за Во?

— Чакам вашите заповеди — отвърна Фуке, като се поклони ниско, — но ми се струва, че ваше величество трябва да си смени дрехите, преди да се представи пред своя двор.

— Ще прескочим до Лувъра. Да вървим.

Те минаха покрай объркания Безмо, който така присъства още веднъж при излизането на Марчиали от Бастилията. Ужасен, комендантът си отскубна последните косми от главата.

Все пак Фуке му пъхна в ръката заповед, върху която кралят беше написал: «Видях и одобрявам. Людовик.»

Безмо, който вече не можеше дори да свърже мислите си, в отговор се удари с юмрук по главата.