Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава шеста
Какво се вижда от къщата на Планше

На следващото утро тримата герои спяха сладък сън. Трюшен предвидливо беше затворила капаците, боейки се първите слънчеви лъчи да не повредят зрението на спящите. Затова зад завесите при Портос и под балдахина на Планше беше тъмно като в избата, докато Д'Артанян беше събуден от палав слънчев лъч, проникнал през капаците. Той веднага скочи от кревата, сякаш се готвеше да тръгне в атака. Превзе с пристъп стаята на Портос, която беше до неговата. Портос спеше дълбоко и хъркаше толкова гръмко, че стените трепереха. Д'Артанян го събуди с мъка. Портос започна да търка очи.

В това време Планше се облече и тръгна да поздрави гостите си, които след вчерашната вечер се държаха доста несигурно на краката си.

Въпреки ранното утро цялата къща беше изпълнена със суетня. Слугинята беше устроила безжалостно клане в птичарника, а татко Селестен късаше свежи плодове в градината. Слънцето щастливо пронизваше листата, плодовете и самото щастие на стареца. В игриво настроение Портос подаде ръка на Планше, а Д'Артанян поиска разрешение да целуне госпожа Трюшен, която не можа да откаже на това невинно желание. Фламандката се приближи до Портос и също така благосклонно му позволи да я целуне. Той звънко долепи устни до бузата й, след което дълбоко въздъхна.

После Планше хвана двамата си приятели за ръце:

— Сега ще ви покажа къщата си. Вчера беше тъмно като в печка и нищо не можеше да се види. На дневна светлина всичко е съвсем различно и вие ще останете доволни.

— Да започнем с изгледа — предложи Д'Артанян, — най-хубав ми се вижда изгледът от прозорците. Винаги съм живял в кралски дворци, а кралете умеят да избират пейзажа, който се открива от прозорците им.

— Аз също винаги съм обичал изгледа от прозорците — намеси се Портос. — В пиерфонското ми имение наредих да просекат четири алеи, от които се открива великолепна панорама.

— Сега ще видите моя изглед — каза Планше.

— Но това е улица Лионска — учуди се Д'Артанян.

— Към нея гледат два прозореца, изгледът не е нищо особено: една шумна и оживена странноприемница, което не е приятно съседство. По-рано към улицата гледаха четири прозореца, но два от тях зазидах.

Върнаха се в коридора, който водеше към стаите, и Планше отвори капаците:

— Ето и гората. На хоризонта е вечно изменящата се цветова гама: жълтеникава през пролетта, зелена през лятото, червена през есента и бяла през зимата.

— А тук някакво широко поле… — каза Портос. — Но какво е това там? Кръстове, плочи…

— Гробище! — възкликна Д'Артанян.

— Да, да — потвърди Планше. — Уверявам ви, че да се гледа към него е много интересно. Не минава ден, без да заровят някого. Фонтенбло е достатъчно гъсто населено. Понякога идват девойки в бяло с хоругви, понякога богати граждани с хор от певци, а понякога се мяркат и офицери.

— Това не ми харесва — намръщи се Портос.

— Да, не е много весело — съгласи се Д'Артанян.

— Уверявам ви, че гробището навява свети мисли — възрази Планше.

— Не споря!

— Нали всички ни чака смърт — продължи Планше. — Някъде прочетох една мисъл, която остана в паметта ми: «Мисълта за смъртта е благотворна мисъл».

— Но съгласете се — намеси се Д'Артанян, — мисълта за зеленината, за цветята, за реките, за синьото небе и широките долини също е свята мисъл…

— Ако имах всичко това, от нищо не бих се отказал — каза Планше, — но тъй като в мое разположение е само това малко гробище с цветя, обрасло с мъх, сенчесто и тихо, то аз се задоволявам с него и мисля за гражданите от улица Ломбард, които всеки ден чуват единствено грохота на две хиляди каруци и шляпането в калта на петдесет хиляди минувачи.

— Но те са живи — възкликна Портос, — живи!

— Именно затова — скромно се усмихна Планше — аз си отдъхвам при вида на мъртвите.

— Какъв юначага е Планше — каза Д'Артанян, — роден за поет и бакалин.

— Господине — каза Планше, — от хората, които са създадени да се радват на всички земни радости, аз съм най-щастливият.

Д'Артанян седна на перваза и започна да размишлява над философията на бившия си слуга.

— Май сега ще ни покажат комедия! — извика Портос. — Чувам пеене.

— Това е от най-евтините погребения — пренебрежително каза Планше. — На гробището има само свещеник, оплаквач и един певец. Виждате, господа, че покойният или покойната не са били принцове.

— Никой не придружава покойника.

— Не, ето идва някой — показа с ръка Портос.

— Вярно, някакъв човек с наметало — потвърди Д'Артанян.

— Не си струва да гледаме — каза Планше.

— На мен ми е интересно — живо го прекъсна мускетарят и се облегна на перваза.

— Аха, започва да ви харесва — весело каза Планше. — С мен също бе така. В първите дни ми беше тъжно да се кръстя от сутрин до вечер, а заупокойното пеене се забиваше в ушите ми и в мозъка като свредел. Сега ме приспива и никъде не съм виждал такива пойни птички като на гробищата.

— А на мен не ми е весело — каза Портос, — аз ще сляза долу.

С един скок Планше се озова до него, предложи му ръката си, за да го заведе в градината.

— Вие тук ли оставате? — обърна се Портос към Д'Артанян.

— Да, след малко ще дойда при вас.

— Господин Д'Артанян няма да загуби — каза Планше. — Вижте, от другия край на гробището се задава жена…

— Да, да, Планше! — оживено каза Д'Артанян. — Сега ме остави! Вече потъвам в душеспасителни размисли, затова не ми пречи.

Планше си тръгна, а Д'Артанян с любопитство започна да наблюдава погребението иззад полуотворените капаци. Двама гробари свалиха ковчега от катафалката и спуснаха печалния си товар в ямата. Човекът с наметалото, единствен зрител на тази мрачна сцена, стоеше на няколко крачки, облегнат на високия кипарис и грижливо закрил лицето си от гробарите и от духовника. Погребението свърши само за пет минути. Гробът беше засипан, гробарят каза на свещеника няколко думи и си тръгна. Човекът с наметалото се поклони на минаващите покрай него и пусна монета в ръката на гробаря.

— Що за чудеса виждат очите ми! — измърмори Д'Артанян. — Та това е Арамис!

Арамис (това действително беше той) остана сам. Но това беше съвсем за малко, тъй като чу наблизо стъпки по пътя, последвани от появата на една дама. Той веднага свали шапка с церемониална вежливост и заведе дамата под сянката на няколко кестена и липи, посадени до нечия разкошна гробница.

— О, изглежда, ванският епископ си е определил среща на гробищата — промълви Д'Артанян. — Той си остава все същият абат Арамис, който тичаше подир жените в Ноази льо Сек. Но все пак тази среща на гробищата е доста странна.

Разговорът продължи повече от половин час. Д'Артанян не можеше да види лицето на дамата, защото тя стоеше с гръб към него. Но по неподвижността на събеседниците, по спокойните жестове, по тяхната сдържаност той разбра, че не говореха за любов. Когато разговорът свърши, дамата се поклони ниско на Арамис.

«Все пак всичко свършва като истинска любовна среща… Отначало кавалерът скланя коляно, после дамата притихва и за нещо го моли… но коя е тази дама? Какво ли не бих дал да видя лицето й.»

Това, за съжаление, беше невъзможно. Арамис тръгна напред, а жената пусна воала си и тръгна след него. Д'Артанян не можа повече да издържи. Изтича към прозореца. Арамис влезе в странноприемницата.

Дамата се отправи в противоположната посока, по всяка вероятност към впрегнатата с два коня карета, която чакаше в края на гората. Вървеше бавно, навела глава и дълбоко замислена.

«На всяка цена трябва да узная коя е тази жена!» — каза си мускетарят.

Без да се колебае повече, той тръгна след нея. По пътя трескаво мислеше как да я накара да вдигне воала си. «Тази жена не е млада — разсъждаваше Д'Артанян. — Тя е светска дама. Позната ми е, ей Богу, тази походка ми е позната!»

Звънът на неговите шпори и крачките му отекваха шумно по пустата улица. Изведнъж съдбата му се усмихна, когато почти се беше отчаял. Шумът от крачките разтревожи дамата. Тя реши, че някой я гони или следи и не без основание се огледа.

Д'Артанян подскочи, като попарен, обърна се рязко и прошепна: «Госпожа Дьо Шеврьоз!»

Той реши на всяка цена да разчепка докрай тази история. Помоли татко Селестен да научи от гробаря кого са погребвали сутринта.

— Някакъв беден францискански монах — беше отговорът. — Той нямаше дори куче, което да го обича на земята и да го изпрати до последното му жилище.

«Ако това действително е било така — помисли си Д'Артанян, — Арамис нямаше да присъства на погребението. Негово преосвещенство епископът на Ван не се отличава с кучешка преданост, що се касае обаче до кучешкия нюх, това е съвсем друга работа.»