Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (102)

Глава петдесет и шеста
Политически съперници

След толкова доходна разходка за Аполон, по време на която всеки участник даде своята дан на музите, както казваха по онова време поетите, кралят завари да го чака Фуке. Незабавно влезе и Колбер, който дебнеше краля в коридора и сега го следваше по петите като бдителна и ревнива сянка, все същият Колбер със своята квадратна глава, със своята груба, разкошна, но лошо стояща дреха, придаваща му сходство с фламандски велможа, който се налива с бира.

При вида на своя враг Фуке остана невъзмутимо спокоен. През цялото време той се стараеше да не издаде истинските си чувства, макар че това не беше лесно за благородник, изпълнен с презрение и опасяващ се да не го покаже, считайки, че това ще бъде твърде голяма чест за неговия противник.

Колбер не скриваше своята радост, толкова оскърбителна за Фуке. Според него Фуке беше изиграл лошо партията си и макар че още не е завършена, положението му е безнадеждно. Колбер принадлежеше към тази школа политически деятели, които се възхищават единствено от ловкостта и са способни да уважават само успеха.

В добавка на това той беше не само завистник и честолюбец, но и човек, дълбоко предан на интересите на короната; отличаваше се с онази особена честност, която е типична за хората, обрекли живота си да служат на цифрите. По този начин, като мразеше и тласкаше към гибел Фуке, той можеше да намира оправдание за себе си, а то е крайно необходимо за всеки, който мрази.

Нито една от тези тънки подробности не се изплъзна от проницателния поглед на Фуке. Под надвисналите вежди на своя враг, въпреки непрекъснатото мигане на клепачите му, той четеше по очите на Колбер, проникваше в дълбините на сърцето му и виждаше всичко, което таеше в себе си то, виждаше и ненавистта, и тържеството.

Но като проникваше със своя поглед навсякъде, Фуке искаше да остане непроницаем за другите. На лицето му бе изписано пълно безгрижие. С очарователна, мила усмивка, както единствено той умееше да се усмихва, и придавайки на своя поклон благородна и изящна непринуденост, каза:

— От веселия ви вид, ваше величество, правя извода, че разходката е била много приятна.

— Очарователна, господин суперинтендант, очарователна. Напразно отхвърлихте предложението ми и не дойдохте с нас.

— Господарю, аз работех.

— Ах, природа, село, господин Фуке! — възкликна кралят. — О, Боже, колко хубаво би било да си живееш постоянно на село, на чист въздух, сред зеленина!

— Надявам се, че ваше величество още не се е уморил от трона? — попита Фуке.

— Не, не съм се уморил, но троновете от зеленина са толкова красиви!

— Като казва такива думи, ваше величество наистина изпреварва моите упования. Трябва да ви предам една молба, ваше величество.

— От кого, господин суперинтендант?

— От нимфите, които обитават Во.

— Ах!

— Кралят ме удостои с височайше обещание — каза Фуке.

— Да, да! Помня.

— Празненството във Во, знаменитото празненство във Во, нали ваше величество? — опита да се вмъкне в разговора Колбер, като се стремеше да покаже с тази намеса, че се ползва с разположението на краля.

Фуке, пълен с презрение, не удостои Колбер с отговор. Той се държеше така, сякаш другият не съществуваше, все едно че не беше казал нищо.

— Ваше величество, вие знаете, че аз избрах имението си във Во, за да приема най-любезния от господарите и най-могъщия от кралете.

— Господине — каза, усмихвайки се Людовик, — аз съм обещал, а кралската дума не се нуждае от потвърждение.

— А аз, ваше величество, дойдох, за да ви кажа, че съм изцяло на вашите услуги.

— Обещавате ли ни много чудеса, господин суперинтендант? Людовик погледна Колбер.

— Чудеса? О, не, ваше величество, не се наемам да ви поразявам с чудеса. Но се надявам, че мога да обещая малко веселие и може би малко отдих за краля.

— Не, господин Фуке, настоявам на думата «чудо». Вие сте вълшебник и ние знаем вашето могъщество. Знаем, че вие ще намерите злато дори когато то се свърши в целия свят. Ненапразно народът казва, че вие го правите.

Фуке почувства удари от две страни. Стрелата идваше не само от лъка на краля, но и на Колбер. Фуке се разсмя.

— О, народът отлично знае от кого аз взимам това злато. Той го знае може би прекалено добре. И освен това — добави гордо — мога да уверя ваше величество, че златото за празника във Во няма да струва на народа нито кръв, нито сълзи. То ще струва пот, но тая пот ще бъде заплатена.

Людовик се смути. Той искаше да погледне към Колбер.

Колбер искаше да отговори, но орловият, благороден и почти кралски поглед, хвърлен към него от Фуке, спря думите на устата на интенданта.

В това време кралят се отърси от смущението си и като се обърна към Фуке, каза:

— Значи вие ни каните?

— Да, господарю.

— За кога?

— Когато сметнете за удобно, ваше величество.

— Говорите като вълшебник, който, стига да поиска, и всичко ще бъде свършено. Аз не бих се решил на подобен отговор, господин Фуке.

— Когато ваше величество пожелае, всичко може да бъде достъпно за него.

Колбер се опита да погледне суперинтенданта в лицето, за да разбере дали не означават тези думи завой към по-малко неприязнени чувства, но Фуке дори не погледна своя враг. Колбер за него не съществуваше.

— В такъв случай искате ли след седмица? — предложи кралят.

— Добре, след седмица.

— Или не. Днес е вторник. Нека отложим за следващата неделя, искате ли?

— Отсрочката, която благосклонно ми предоставя ваше величество, много благоприятно ще се отрази на работите, които ще предприемат моите архитекти, за да угодят на ваше величество и вашите приятели.

— Кого имате предвид, господин Фуке, като говорите за моите приятели?

— Кралят е господар навсякъде, където е той. Кралят прави списъка и дава своите заповеди. Който е удостоен от неговата покана, ще бъде мой уважаван гост.

— Благодаря ви — каза кралят, трогнат от благородното чувство, изразено по благороден начин.

Като поговори още малко за различни неща и се прости с Людовик, Фуке се поклони. Той чувстваше, че Колбер ще остане при краля, че те ще говорят за него и че нито единият, нито другият ще го пощади.

У него възникна желание да нанесе на своя враг един последен, страшен удар, който би го възмездил за всичко, което тепърва ще търпи от него. И ето, вече на вратата, Фуке се върна бързо на предишното място и обръщайки се към краля, каза:

— Простете ми, ваше величество!

— За какво да ви прощавам, господине? — любезно попита кралят.

— Направих тежка грешка, без да искам.

— Грешка! Вие? Ах, господин Фуке, в какво сте сгрешили?

— Наруших приличието, ваше величество. Забравих да ви съобщя за едно много съществено обстоятелство.

— Какво?

Колбер трепна. Той помисли, че ще стане дума за доноса и че маската му е смъкната. Една дума на Фуке, едно доказателство, и младежкото благородство на Людовик XIV ще натежи над разположението, което изпитва кралят към него — Колбер. Обхвана го страх да не би смелият удар на врага да разруши хитрите му планове. Ходът беше толкова добър, че дори ловкият играч Арамис нямаше да пропусне да се възползва от него.

— Ваше величество — каза невъзмутимо Фуке, — след като бяхте толкова милостив да ми простите, аз с чисто сърце мога да си призная. Тази сутрин продадох една от своите длъжности.

— Една от длъжностите, които заемате! — възкликна кралят. — Коя?

Колбер побледня като мъртвец.

— Тази, ваше величество, която ми даваше право на дългопола мантия и суров облик — длъжността генерален прокурор.

Кралят извика неволно и погледна към Колбер. По челото на Колбер изби пот. Стори му се, че още малко и ще получи удар.

— На кого продадохте тази длъжност, господин Фуке? — заинтересува се кралят.

Колбер се облегна на камината.

— На един парламентарен съветник, ваше величество, нарича се господин Ванел.

— Ванел?

— Един от приятелите на интенданта на финансите господин Колбер — добави Фуке толкова небрежно и безразлично, толкова непринудено, че един художник, актьор или поет би трябвало завинаги да се откаже да възпроизведе поведението му с четка или с жест, или с перо.

Произнасяйки тези думи, след като смаза Колбер със своето превъзходство, суперинтендантът се поклони отново на краля и си излезе, отмъстен наполовина от учудването на властелина и наполовина от унижението на фаворита.

— Възможно ли е това? — каза на себе си Людовик, след като Фуке си тръгна. — Да продаде длъжността генерален прокурор?

— Да, ваше величество — отсече Колбер.

— Той е полудял! — каза кралят.

Този път Колбер нищо не отговори. Той прочете мисълта на своя господар и тази мисъл пък беше неговото отмъщение. Към неговата омраза се присъедини височайшата завист. Докато неговият план беше да докара суперинтенданта до разорение, сега над Фуке надвисна и опасността от неблагосклонност.

От днес — Колбер почувства това — неговата враждебност към Фуке нямаше да среща повече противодействие от страна на Людовик XIV и първият пропуск на Фуке, който би могъл да се използва като предлог, щеше да доведе след себе си безпощадно наказание. Фуке изтърва от ръцете си оръжието. Омразата и завистта току-що го вдигнаха.

Кралят покани Колбер на празненството. Той се поклони като уверен в себе си човек и прие кралската покана като израз на дължимо внимание.

Кралят започна да прави списък на гостите. Тъкмо бе стигнал до името на Сент-Енян, и лакеят доложи за пристигането на графа. При появата на кралския Меркурий Колбер се измъкна скромно.