Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (92)

Глава четиридесет и шеста
Лафонтен води преговори

Фуке сърдечно стисна ръката на Лафонтен и каза добродушно:

— Мили мой поете, създайте още сто басни, но не заради осемдесетте пистола за всяка, а за да обогатите нашата литература със стотина шедьоври.

— Но не мислете — надувайки се, заяви Лафонтен, — че съм донесъл на господин суперинтенданта само тази идея и тези осемдесет пистола. Тук имам милион и половина!

— По дяволите този гасконец от Шато-Пиери! — възкликна Лоре.

— Трябва да докосвате не джоба, а главата си — забеляза Фуке, — щом става дума за идея, която ми предлагате.

— Господин суперинтендант — продължи Лафонтен, — вие не сте генерален прокурор, вие сте поет! Живописец, скулптор, приятел на науките и изкуствата! Но си признайте, че в никакъв случай не сте юрист!

— С удоволствие — отвърна усмихнат Фуке.

— Ако решат да ви изберат в академията, ще се откажете ли?

— Сигурно, нека не ми се обиждат академиците.

— Но кажете, след като не искате да влизате в академията, защо позволявате да ви зачисляват в състава на парламента?

— Ето какво било! — каза Пелисон. — Почнахме да говорим за политика.

— Питам — продължи Лафонтен — отива или не отива на господин Фуке прокурорската мантия?

— Мисля — каза Гурвил, — че прокурорската мантия не е лошо нещо, но милион и половина все пак струват повече от нея.

— Присъединявам се към Гурвил! — възкликна Фуке.

— Един милион и половина! — измърмори Пелисон. — Дявол да го вземе! Знам една индийска басня…

— Кажете я — помоли Лафонтен, — аз също искам да се запозная с нея.

— Костенурката имала броня — започна Пелисон. — Тя се криела под нея, когато я заплашвали врагове. Но някой й казал: «Сигурно през лятото ви е много горещо в тази къщичка и освен това ние не можем да ви видим в цялата ви прелест, а аз познавам един смок, който ще ви плати за нея милион и половина.»

— Превъзходно! — смеейки се, възкликна Фуке.

— Какво е станало по-нататък? — попита Лафонтен, — който се интересуваше повече от баснята, отколкото от нейната поука.

— Костенурката продала бронята си и останала беззащитна. Гладният орел я видял, убил я с един удар на своя клюн и я излапал.

— Къде е поуката? — попита Конрар.

— Поуката се състои в това, че господин Фуке не трябва да се разделя със своята прокурорска мантия.

— Но вие забравяте Есхил — възрази Лафонтен. — Есхил, чийто череп се мярнал пред очите на орела, летящ във висините. Кой знае, може би на същия орел, за който говорите, голям любител на костенурки; сторил му се като най-обикновен камък и той хвърлил върху него костенурката, скрита в бронята си.

— Господи Боже! Разбира се, че Лафонтен е прав — каза замислено Фуке. — Всеки орел, който иска да изяде костенурка, лесно може да разбие бронята й и наистина са щастливи костенурките, за чиято броня някой смок ще заплати един и половина милиона. Нека ми дадат такъв смок и аз ще му дам бронята си.

— Рара авис ин терис — рядка птица на земята — въздъхна Конрар.

— Нещо като черен лебед, нали? — каза Лафонтен. — Съвсем черна и много рядка птица. Аз я намерих.

— Вие сте намерили купувач за длъжността генерален прокурор? — възкликна Фуке.

— Да, господине. Намерих.

— Но господин суперинтендантът никога не е споменавал, че ще я продава! — възрази Пелисон.

— Простете, но вие самият го казахте — каза Конрар.

— Аз съм свидетел — намеси се Гурвил.

— Хубави разговори водите за мен! — каза Фуке. — Но кой е вашият купувач, кажете, Лафонтен?

— Съвсем черна птица, съветникът от парламента господин Ванел…

— Ванел! — възкликна Фуке. — Ванел! Съпругът на…

— Именно, господине, нейният мъж, тя накърнява честолюбието му. Говорили са му за някаква длъжност в парламента, че се е споменавало името на господин Фуке, от този момент госпожа Ванел мечтаела само да стане госпожа генералната прокурорша. Всяка нощ, когато тя не се виждала като такава, просто умирала от мъка.

— Горката жена — каза Фуке.

— Почакайте, Конрар казва, че аз не умея да бъда делови, но вие сам ще видите как съм се държал в случая. «Знаете ли — казвам аз на Ванел, — че длъжността на господин Фуке струва много скъпо?» — «Колко например?» — пита Ванел. «Господин Фуке не я продаде за милион и седемстотин хиляди ливри, които са му били предложени.» — «Жена ми — отвърна Ванел — я оценяваше приблизително на милион и четиристотин хиляди.» — «В брой?» — «Да, в брой, тя току-що продаде имението в Гиени и взе парите за него.»

— Хубава купчина пари, ако я превземем веднага — съобразително забеляза абат Фуке, който до този момент не беше казал нито дума.

— Бедната госпожа Ванел! — прошепна Фуке. Пелисон сви рамене и каза на ухото му:

— Демон?

— Именно… Щеше да бъде твърде забавно с парите на този демон да се поправи злото, което сам си стори един ангел заради мен.

Пелисон учудено погледна Фуке, чиито мисли сега тръгнаха в съвсем друга посока.

— Е, какво? — попита Лафонтен. — Доволни ли сте от моите преговори?

— Вие сте превъзходен, мили ми поете.

— Всичко това е така, но нерядко човек се хвали, че е готов да купи кон, а всъщност няма пари да си купи дори юзда! — забеляза Гурвил.

— Може би Ванел ще се откаже, ако се хванем за думите му — намеси се отново абат Фуке.

— Сигурно ви идват подобни мисли само защото не знаете развръзката на моята история — каза Лафонтен. — Развръзката ми се състои в това, че този упорит Ванел, след като разбра, че идвам в Сен-Манде, ме помоли да го взема със себе си. И ако е възможно, да му уредя среща с монсеньор. Сега той чака на полянката Бел-Ер. Какво ще кажете, господин Фуке?

— Какво да кажа? Според мен не е прилично съпругът на госпожа Ванел да се простуди пред прага на моя дом. Изпратете да го доведат, Лафонтен, след като знаете къде се намира.

— Аз сам ще отида да го доведа.

— Ще дойда с вас — заяви абатът, — за да нося чувалите със злато.

— Моля, без шеги — строго каза Фуке. — Нещата са сериозни и тук наистина има да се върши работа. Но нека преди всичко бъдем гостоприемни. Поискайте от мое име извинение от този мил човек и му предайте колко съм огорчен, че съм го накарал да чака, тъй като не съм знаел за неговото пристигане.

Лафонтен се затича към Ванел. След него се забърза Гурвил, тъй като вследствие на изчисленията си поетът беше сбъркал пътя и беше тръгнал към Сен-Мар.

След четвърт час Ванел вече влизаше в кабинета на суперинтенданта, същия този кабинет, който заедно с всичките му допълнителни помещения описахме в началото на нашето повествование.

Виждайки Ванел, Фуке извика Пелисон и няколко минути шепна на ухото му:

— Запомнете добре, проследете в каретата да бъде поставено всичкото сребро, съдове и скъпоценността. Вземете враните коне и нека бижутерът дойде заедно с вас. Задръжте вечерята до идването на госпожа Дьо Белиер. Вървете, приятелю.

Пелисон тръгна, без много да разбира за какво става дума, както е с преданите приятели, изпълнени с доверие към онзи, комуто са свикнали да се подчиняват във всичко. В това е силата на избраните души. Недоверието е присъщо на недостойните личности.

Ванел се поклони на суперинтенданта.

— Седнете, господине — обърна се към него Фуке. — Струва ми се, че искате да купите моята длъжност? Колко можете да заплатите за нея?

— Монсеньор, вие сте този, който трябва да назове сумата. Зная, че вече са ви правени някои предложения.

— Споменаха ми, че госпожа Ванел оценява длъжността ми на един милион и четиристотин хиляди!

— Това е всичко, което ние с нея имаме.

— Можете ли да платите в брой?

— Не нося със себе си пари — каза наивно Ванел, който се беше приготвил за борба с прилагане на хитрости и шахматни комбинации, затова беше много озадачен от такава простота и величие.

— Кога ще ги имате?

— Щом пожелаете, монсеньор.

— Да се уговорим за утре в шест часа сутринта.

— За шест часа — повтори Ванел.

— Сбогом, господине, предайте на вашата съпруга, че целувам смирено ръчичките й.

Фуке се изправи. Сякаш вече загубил главата си, Ванел произнесе:

— Господине, давате ли ми честната си дума.

— По дяволите, а вие? — Фуке обърна глава към него. Ванел се смути, трепна и накрая неуверено протегна ръка.

Фуке с благороден жест му подаде своята. Честната ръка за секунда се докосна до влажната ръка на лицемера. Ванел стисна пръстите на Фуке, за да се убеди, че не сънува.

Суперинтендантът с едва забележимо движение освободи ръката си.

— Сбогом — каза той.

Ванел бавно тръгна към вратата, премина през приемните стаи и изчезна зад прага на дома.