Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (146)

Глава тридесет и втора
Пленникът и надзирателите

Те влязоха в замъка и докато губернаторът даваше някакви разпореждания, които се отнасяха до настаняването на гостите, Атос попита Д'Артанян:

— Обяснете ми накратко, докато сме сами, какво става тук.

— Нищо особено — отвърна мускетарят. — Докарах тук затворник, който по заповед на краля не трябва да бъде виждан от когото и да било. Вие пристигнахте и той ви хвърли нещо от прозореца. В това време аз обядвах с губернатора и забелязах блюдото, когато падаше, а после и как Раул го вдигна. Не се нуждаех от много време, за да разбера какво става. Реших, че вие сте заговорници и по този начин се свързвате с моя затворник. Но ако аз бях първият, който се хвана за мускета, то бях и последният, който се прицели във вас, за щастие.

— Ако бяхте ме убили, Д'Артанян, щях да имам щастието да умра за кралската династия на Франция. Това е голяма чест — да загине човек от вашата ръка, ръката на най-благородния и верен защитник на тази династия.

— Какво говорите, Атос, за кралска династия? — неуверено каза Д'Артанян. — Нима вие, графе, човек благоразумен и обладаващ огромен жизнен опит, вярвате на глупостите, написани от един луд.

— Вярвам.

— Още повече, драги кавалере — добави Раул, — че вие имате заповед да убивате всеки, който повярва в тях.

— Защото всяка такава басня, колкото и да е безсмислена — отвърна мускетарят, — почти винаги накрая става широко известна.

— Не, Д'Артанян — съвсем тихо каза Атос, — не е така. А защото кралят не иска тайната на семейството му да стигне до народа и да покрие с позор палачите на сина на Людовик XIII.

— Какво говорите, какви са тези детски измислици, престанете или няма да ви считам за разсъдлив човек. Обяснете ми по какъв начин синът на Людовик XIII може да се окаже на остров Сент-Маргьорит?

— Добавете — синът, когото сте докарали тук с маска с помощта на една стара рибарска лодка. Не е ли така?

Д'Артанян се изненада:

— С рибарска лодка? Откъде знаете това?

— Тази лодка е докарала до Сент-Маргьорит карета без колела и в нея се е намирал вашият затворник. Затворникът, към когото сте се обръщали, наричайки го «монсеньор.» О, аз знам!

— Дори да е истина, че съм докарал тук затворник с маска, нищо не доказва, че този затворник е принц… принц от френския кралски дом. Д'Артанян хапеше мустаците си.

— Попитайте за това Арамис — хладно отвърна Атос.

— Арамис? — възкликна мускетарят. — Вие сте виждали Арамис?

— Да, след неуспешния заговор във Во аз видях бягащия, преследвания, загиващия Арамис и той ми разказа достатъчно, за да повярвам на думите на онзи нещастник върху сребърното блюдо.

— Ето как Господ си играе с всичко това, което хората наричат своя мъдрост! — Д'Артанян смутено наведе глава. — Проклета да е случайността, която ви сблъска с тази история, с мен, защото сега…

— Нима вашата тайна — каза Атос с меката си сдържаност, — нима вашата тайна е престанала да бъде тайна, след като аз съм я научил? Нима цял живот не съм крил и по-сериозни тайни? Припомнете си добре, приятелю мой.

— Никога не сте крили по-пагубна тайна — продължи тъжно капитанът на мускетарите. — Имам фаталното предчувствие, че всички, които са се докоснали до нея, умират, и то по ужасен начин.

— Да бъде волята Господня! Ето го и нашия губернатор.

Д'Артанян и неговите приятели продължиха да разиграват комедията. Суров и подозрителен човек, губернаторът проявяваше към Д'Артанян учтивост, граничеща с подлизурство. Що се отнася до пътешествениците, той се задоволи да им предложи хубав обяд, по време на който не сваляше от тях изпитателния си поглед. Атос и Раул забелязаха, че той се мъчи да ги смути с внезапна атака и да ги изненада неподготвени. И двамата обаче бяха нащрек. Това, което каза за тях Д'Артанян, изглеждаше правдоподобно дори и губернаторът да не го смяташе за истина.

Когато станаха от масата, Атос попита на испански Д'Артанян:

— Как се нарича губернаторът? Лицето му е отблъскващо.

— Дьо Сен Мар — отвърна капитанът.

— Той ли ще бъде надзирател на младия принц?

— Откъде да знам това. Може и аз да остана на Сент-Маргьорит до края на дните си. Приятелю мой, аз съм в положението на човек, който насред пустинята е намерил съкровище. Иска да го отнесе със себе си, но не може, а да го остави, не се решава. Кралят няма да ме върне обратно, опасявайки се, че никой няма да пази затворника като мен, но заедно с това съжалява, че съм толкова далеч, разбира, че никой не може да му служи като мен. Впрочем над всичко е Божията воля.

— Попитайте тези господа — прекъсна го Сен Мар — защо са пристигнали на остров Сент-Маргьорит.

— Пристигнали са, защото знаят, че на Сент-Онорат има бенедиктински манастир, който е интересен за разглеждане, а на Сент-Маргьорит има превъзходен дивеч.

— Аз съм на техните услуги, така както и на вашите — отвърна Сен Мар. — Кога си тръгват?

— Утре.

Сен Мар отиде да провери постовете и остави Д'Артанян в компанията на мнимите испанци.

— Ето — каза мускетарят — един живот и един съсед, които не са ми по сърце. Този човек ми е подчинен, а ме притеснява… Знаете ли какво, хайде да идем на лов за зайци. Една прекрасна разходка и не уморителна. На дължина островът е една голяма градина. Хайде да се поразвлечем.

— Да вървим където кажете, Д'Артанян, но не за да се отдадем на развлечения, а да поговорим свободно.

Д'Артанян направи знак на войника, който веднага го разбра и донесе за тримата благородници ловджийски пушки.

— А сега — каза мускетарят — отговорете ми, наистина за какво сте дошли на тези забравени от Бога острови?

Атос обясни накратко.

Раул с натежала глава и свито сърце беше седнал на обрасъл с мъх камък, с мускет на коленете си. Той гледаше към морето, и слушаше гласа на своята душа. Не се опита да догони ловците. Д'Артанян забеляза отсъствието му и попита:

— Все още ли страда от своята рана?

— Ще умре от мъка — отвърна Атос.

— Дявол да го вземе! — каза Д'Артанян. — И защо го пускате?

— Защото иска. Знаете, че през целия си живот аз съм се страхувал от много малко неща. А сега ме преследва страшен, непреодолим, непрестанен, мъчителен страх. Страхувам се, че ще дойде ден, когато ще държа в обятията си трупа на моя син. Той ще умре, аз съм абсолютно сигурен и не искам да присъствам на неговата смърт.

— Слушайте, Атос, вие се намирате очи в очи с човека, за когото сте казвали, че е най-храбрият от всички, с предания на вас Д'Артанян, който няма равен на себе си, както някога казвахте. И сега, скръстили ръце на гърдите, вие му казвате, че се страхувате от смъртта на вашия син, казвате го вие, видял през живота си всичко, което може да се види на този свят! Е, добре, да допуснем, че е така, но откъде у вас, у Атос, този страх? Докато е на тази тленна земя, човек трябва да бъде готов за всичко, без страх да върви срещу всичко.

— Изслушайте ме, приятелю. Живеейки толкова години на тази тленна земя, за която говорите, аз запазих само две чувства. Едното от тях е свързано с моя земен живот — то е чувство към моите приятели, чувство за бащински дълг. Другото има отношение към моя живот във вечността — това е любовта към Бога и благоговението пред него. Сега усещам с цялото си същество, че ако Господ допусне мой приятел или синът ми да издъхне в мое присъствие… не, Д'Артанян, дори нямам сили да произнеса подобно нещо… Ще понеса всичко освен смъртта на тези, които обичам. Само срещу това няма лекарство. Този, който умира, печели, а който остава — губи. Да знаеш, че никога няма да видиш на тази земя този, когото си срещал с радост, да зная, че никога вече няма да видя Д'Артанян или Раул! О!… Аз съм стар и нямам вече някогашното мъжество и моля Бога да ми прости слабостта. Ако той обаче ме порази в сърцето, аз ще го прокълна. Не подобава на християнски благородник да кълне своя Бог, достатъчно е, че проклех своя крал… Д'Артанян, приятелю, вие обичате Раул, погледнете го! Вижте мъката, която нито за миг не го напуска. Познавате ли нещо по-страшно от това непрекъснато да наблюдаваш агонията на едно бедно сърце?

— Позволете ми да поговоря с него, Атос.

— Опитайте, но съм убеден, че нищо няма да постигнете.

— Аз няма да му досаждам с утешения, а ще му предложа помощ. Нима това е първият случай на женска изневяра?

Атос поклати глава и продължи нататък сам. Д'Артанян се върна покрай храстите, приближи се до Раул и му протегна ръка.

— Искате ли да си поговорим?

— Искам да ви помоля за услуга, господин Д'Артанян. Ще се върнете ли някога във Франция?

— Надявам се.

— Длъжен ли съм да пиша на госпожица Ла Валиер?

— Не, не сте длъжен.

— Но аз имам толкова неща да й кажа!

— Тогава говорете с нея.

— Никога!

— Защо мислите, че вашето писмо ще има сила, каквато нямат думите?

— Вие сте прав.

— Тя е изпълнена с любов към краля — каза рязко Д'Артанян — и тя е честно момиче. Вас, изоставения, тя обича може би повече от краля, но по друг начин. Сърцето й е недостъпно за друго чувство. Ако бяхте останали близо до нея, щяхте да бъдете и най-добрият й приятел. Искате ли това?

— Но то би било страхливост.

— Ето една глупава дума, която е способна да ми вдъхне презрение към вашия разум, мили мой Раул. Не е страхливост да се подчиниш на сила, която стои над тебе! Ако сърцето ви подсказва: «иди там или умри» — вървете, Раул. Страхлива ли беше тя или смела, когато, обичайки ви, предпочете краля, защото сърцето й властно нареждаше да му даде предпочитание? Не, тя беше най-смелата жена на света. Постъпете като нея и се подчинете на самия себе си. Знаете ли, Раул, аз съм убеден, че ако видите със собствените си очи как изглежда един ревнивец, ще забравите за любовта си.

— Вие ме убедихте, скъпи Д'Артанян…

— Ще отидете ли да я видите?

— Не, ще отида, за да не я видя повече никога. Искам вечно да я обичам.

— Право да ви кажа, не очаквах да чуя подобно решение.

— Слушайте, приятелю мой, идете при нея и й дайте това писмо, което ще й обясни какво става в сърцето ми. Прочетете писмото, написах го миналата нощ. Нещо ми подсказваше, че ние ще се срещнем. Д'Артанян взе писмото и прочете следното:

Госпожице, Вие ни най-малко не сте виновна, че не ме обичате. Вие сте виновна само за това, че ми позволихте да повярвам във Вашата любов. Тази заблуда ще ми струва живота. Аз Ви прощавам вината, но не прощавам на себе си своята заблуда. Казват, че щастливите влюбени са глухи към стоновете на тези, които някога са били обичани и отхвърлени от тях. Но с Вас това едва ли е възможно, защото Вие не сте ме обичали и дори да сте изпитвали към мен някакво чувство, то се е придружавало от съмнения и душевна тревога. Аз съм уверен, че ако се стремях да превърна нашето приятелство в любов, Вие бихте отстъпили от страх да не ме убиете или да не загубите моето уважение. С радост ще умра, след като знам, че сте свободна и щастлива. Вие ще ме обикнете с истинска любов тогава, когато няма да се боите от моя поглед или упрек. Вие ще ме обичате, защото, колкото и упоителна да е за Вас сегашната Ви любов, Бог ме е създал не по-дребен от този, когото сте избрали, а моята преданост, моята жертва, моят тъжен край ще ме поставят във Вашите очи по-високо от него. Със своята наивна доверчивост аз загубих съкровище, което притежавах. Мнозина казват, че Вие сте ме обичали достатъчно, за да ме обикнете безрезервно. Тази мисъл разсейва у мен всяка горест от обидата име кара да считам за свой враг единствено себе си. Приемете моята последна прошка и ме благословете, че се скрих в такова недостижимо убежище, където угасва всяка ненавист и има само любов.

Сбогом, госпожице. Ако момеех със скръбта си да купя Вашето щастие, с радост бих я отдал. Все пак аз се принасям в жертва на своето страдание.

Раул, виконт Дьо Бражелон

— Писмото е написано добре — каза капитанът, — но едно нещо не ми харесва в него. Говори за всичко, освен за това, което прелива като смъртоносна отрова от очите и сърцето ви: за безумната любов, която все още ви изгаря. Защо да не напишете просто така:

Госпожице!

Вместо да Ви изпратя своето проклятие, аз Ви обичам и умирам.

— Така е по-добре — отвърна с мрачно задоволство Раул. Разкъса писмото и написа върху лист от бележника си:

«За да имам щастието да Ви кажа още веднъж, че Ви обичам, аз малодушно Ви пиша и за да се накажа за своето малодушие, умирам.»

Подписа се и го даде на Д'Артанян:

— Ще й предадете този лист, капитане, нали? В деня, когато вие поставите дата под тези думи.

Той стремително се затича към Атос, който с бавни крачки се приближаваше към тях. Излязоха вълни, които с бързината, типична за Средиземно море, се превърнаха в истинска буря. Вниманието им бе привлечено от тъмен предмет с неопределена форма, който забелязаха на брега.

— Това е лодка, която бърза към пристанището — каза Раул.

— В залива действително се вижда лодка, която правилно търси убежище тук, но това, което показва Д'Артанян там, на пясъка… разбитото…

— … е каретата, която аз изхвърлих в морето, когато слязох на сушата със своя затворник.

— Позволете ми да ви дам един съвет, Д'Артанян — каза Атос, — изгорете тази карета, за да не остане от нея нито следа. Иначе антибските рибари, решили, че имат работа с дявола, ще докажат, че вашият затворник просто е бил човек.

— Благодаря за съвета, Атос. Още днес ще заповядам да се приведе в изпълнение, или по-точно, сам ще се заема с това. Да се подслоним, заваля и святка.

Когато минаваха по вала, за да се скрият в галерията, от която Д'Артанян имаше ключ, те видяха Сен Мар да отива към килията на затворника. По даден от Д'Артанян знак се скриха зад чупката на стълбата.

— Вижте, затворникът се връща от параклиса — каза той. При светлината на мълнията, на фона на виолетовото бурно небе, те видяха бавно крачещ на шест крачки след губернатора човек, облечен изцяло в черно; на главата му имаше шлем, на лицето — стоманено забрало. Небесният огън хвърляше червеникави отблясъци върху полираната повърхност на забралото и те приличаха на гневните погледи, които хвърляше този нещастник, вместо да изригне проклятия. Сред галерията затворникът за минута се спря. Той се загледа в далечния хоризонт, вдишваше аромата на бурята и жадно пиеше топлия дъжд. Внезапно от гърдите му се изтръгна стон.

— Хайде, господине — каза рязко Сен Мар, обезпокоен от това, че затворникът прекалено дълго гледа зад пределите на крепостните стени. — Хайде, вървете, господине!

— Наричайте го, монсеньор! — извика от своя ъгъл граф Дьо ла Фер с такъв страшен и тържествен глас, че губернаторът трепна.

Атос както винаги искаше уважение за поваленото величие.

Затворникът се обърна.

— Кой каза това? — попита губернаторът.

— Аз — каза Д'Артанян, появявайки се пред губернатора. — Вие добре знаете заповедта.

— Не ме наричайте нито господин, нито монсеньор — каза затворникът с глас, който проникна в самото сърце на Раул, — наричайте ме прокълнатия.

Той ги отмина. След него изскърца желязната врата.

— Той наистина е нещастен човек — глухо прошепна мускетарят, сочейки на Раул килията на принца.