Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (105)

Глава петдесет и девета
Бурята продължава

Без съмнение, нашите читатели се питат как стана така, че Атос, за когото отдавна не бяхме чували, се озова при краля, и то точно навреме. Но занаятът на писателя според нас се състои главно в това: като ниже събитията едно след друго, да го прави с желязна логика, ето защо сме готови да разсеем недоумението.

Верен на дълга си на «разпоредител», Портос напусна кралския дворец, след което се срещна с Раул, както беше уговорено, близо до «Малките братя» във Венсанската гора. Предаде на Раул разговора си с граф Дьо Сент-Енян с всички подробности и завърши с предположението, че кралят по всяка вероятност скоро ще освободи своя любимец и той няма да се забави за срещата.

Раул не беше толкова лековерен, колкото старият му предан приятел, и от разказа на Портос направи извода, че ако Дьо Сент-Енян е тръгнал към краля, той ще му съобщи за случилото се, а ако това действително стане, кралят ще му забрани да отиде на мястото за дуела. С тези съображения той остави Портос във Венсанската гора: ако случайно, макар и малко вероятно, Дьо Сент-Енян пристигне там, да го посрещне. Разделяйки се с Портос, Раул го убеждаваше да чака на тази поляна не повече от час и половина — два, но Портос решително отхвърли този съвет, разположи се на мястото на предполагаемия дуел така, сякаш се канеше да пусне корен. Освен това той накара Раул да обещае, че след като се види с баща си, незабавно ще се прибере, за да може лакеят на Портос да знае къде да търси виконта, в случай че Дьо Сент Енян се появи на мястото за дуела.

Бражелон тръгна право към Атос, който от два дни се намираше в Париж. Графът беше осведомен за всичко от писмото на Д'Артанян.

Най-после Раул застана пред баща си. Като му протегна ръка и го прегърна, графът му предложи да седне и каза:

— Знам, виконте, че сте дошли при мен, както се отива при приятел, когато човек страда и плаче. Кажете, какво ви доведе тук?

Младежът се поклони и започна своя тъжен разказ. На няколко пъти гласът му пресекваше от сълзи, а сподавените ридания му пречеха да говори. Но все пак той разказа всичко, което искаше да разкаже.

— Раул, аз не вярвам на това, което говорят — каза графът. — Не вярвам на това, от което вие се опасявате, защото душата и съвестта ми говорят, че е невъзможно кралят да оскърби благородник. Гарантирам за краля и ще ви донеса доказателство за своите думи!

Раул, който беше раздвоен между това, което бе видял със собствените си очи, и непоколебимата си вяра в човека, който никога не беше лъгал, се преклони пред него и се задоволи със следния отговор:

— Вървете, графе, аз ще почакам.

Той седна и закри лицето си с ръце. Атос се облече и тръгна към двореца.

Какво стана при краля ние току-що разказахме. Читателят видя как Атос влезе при краля и как излезе. Когато се върна у дома, той завари Раул в същата отчаяна поза. Шумът на отварящата се врата и бащините стъпки накараха младежа да вдигне глава. Атос беше бледен, сериозен, гологлав. Той даде плаща и шапката си на лакея и седна до Раул.

— Е, графе? Уверихте ли се сега?

— Да, Раул. Кралят обича госпожица Дьо ла Валиер. И признава това.

— Но кралят говори ли за нея? Какво каза?

— Каза, че и тя го обича.

Бражелон направи жест, пълен с отчаяние.

— Раул — отново заговори графът, — повярвайте ми, аз казах на краля абсолютно всичко, което сам бихте могъл да му кажете, и ми се струва, че го изложих в проста, но достатъчно категорична форма. Казах му, че между нас и него разривът е пълен, казах, че от днес вие няма да му служите. Казах, че и аз ще се отдръпна в сянка. Остава да ви попитам само едно — взехте ли някакво решение относно вашата любов и… отмъщение, защото се страхувам, че жадувате за отмъщение.

— О, любов!… Може би по-късно ще ми се удаде да я изтръгна от сърцето си. Надявам се да го направя с божията помощ, опирайки се на вашите мъдри съвети. Що се отнася до отмъщението, то аз го жадувах само под влияние на лоши мисли, лоши и глупави, и тъй като не мога да отмъстя на истинския виновник, аз се отказах от мисълта за мъст.

— Значи повече не търсите спречкване с господин Дьо Сент-Енян?

— Не, графе. Изпратих му покана. Ако господин Дьо Сент-Енян я приеме, дуелът ще се състои, ако ли не, аз няма да я подновя.

— А Ла Валиер?

— Нима можете сериозно да предположите, графе, че ще мисля да отмъщавам на жена? — каза Раул с такава печална усмивка, че Атос, който толкова бе преживял и беше свидетел на толкова чужди страдания, почувства, че очите му парят.

Той протегна ръка на Раул. Младежът бързо я хвана и попита:

— Значи вие сте уверен, графе, че положението е безнадеждно?

— Мое бедно момче! — поклати глава Атос.

Мислите, че все още изпитвам надежда и ме пожалихте. Най-ужасното за мен е да презирам тази, която толкова обожавах и която сега заслужава презрение! Ако бях виновен в нещо пред нея, щях да бъда щастлив и щях да й простя.

Атос тъжно погледна сина си. Думите, които той току-що изрече, сякаш се бяха изтръгнали от собственото сърце на стария мускетар… В същия момент съобщиха за пристигането на Д'Артанян. Неговото име прозвуча по различен начин за Раул и за Атос.

Мускетарят влезе с тайнствена усмивка на уста. Раул млъкна. Атос се приближи до своя приятел.

— Изглежда, утешаваме момченцето?

— А вие, неизменно отзивчивият, сте дошли да ми окажете помощ в тази нелека задача?

Атос с две ръце стисна ръката на Д'Артанян. На Раул се стори, че това ръкостискане крие някакъв особен смисъл, който няма пряка връзка с думите на баща му.

— Да — отвърна капитанът на мускетарите, засуквайки мустак с лявата ръка, тъй като дясната беше в ръката на Атос, — да, аз пристигнах тук и за това…

— Безкрайно се радвам, кавалере, безкрайно се радвам не само на утешението, което ни носите, но и на вас самия. О, аз вече съм утешен! — възкликна Раул.

Той се усмихна с такава тъжна усмивка, че тя беше по-печална от най-горестните сълзи, които някога бе виждал гасконецът.

— Много добре — одобри Д'Артанян.

— Вие пристигнахте в момента, когато графът ми разказваше подробности за срещата си с краля. Нали ще позволите да продължи своя разказ?

Очите на младежа сякаш се стремяха да проникнат в душата на мускетаря.

— Среща с краля? — попита Д'Артанян с най-искрено учудване.

— Вие сте видели краля, Атос?

— Да, видях се с краля — усмихна се Атос.

— Не знаехте ли, че графът се е срещал с негово величество? — попита успокоилият се наполовина Раул.

— Разбира се, че не знаех.

— Сега ще бъда по-спокоен — каза Раул. — Знаейки привързаността ви към мен, аз се опасявах, че може би твърде рязко сте представили пред негово величество моите нещастия и вашето негодувание и че кралят…

— И че кралят… — повтори Д'Артанян. — Довършете, Раул.

— Простете ми и вие, господин Д'Артанян. За част от секундата ме завладя страх, признавам си, че сте дошли тук не като наш приятел, а като капитан на мускетарите.

— Вие сте полудял, мой бедни Раул! — извика Д'Артанян и започна да се смее, но в този смях внимателният наблюдател можеше да търси и по-голяма искреност. — Знаете ли какво ще ви посъветвам? След вашето пътешествие, след посещенията ви при господин Дьо Гиш, при принцесата и при Портос, след вашата разходка във Венсанската гора ще ви посъветвам малко да си починете. Легнете, спете дванадесет часа и като се събудите, изпотете хубаво един жребец.

Той привлече Раул към себе си и го целуна с такова чувство, както би целунал собствения си син. Атос също прегърна Раул. Лесно беше да се забележи, че целувката на бащата е по-нежна и прегръдката му по-силна, отколкото на приятеля.

Младежът отново погледна към двамата, мъчейки се с всички сили да проникне в душите им. Но той видя само усмихнатото лице на Д'Артанян и спокойното и ласкаво лице на граф Дьо ла Фер. Долови във всеки жест на двамата приятели пълно спокойствие и невъзмутимост, затова каза къде да бъде търсен при нужда, и излезе, понесъл само личната си мъка, без никаква друга тревога.

«Слава богу! — каза си той. — Сега мога да мисля само за своите неща.» Загърна се с наметалото си, за да скрие от минувачите тъжното си лице и тръгна към дома си.

Двамата приятели с еднакво съчувствие изпроводиха нещастния младеж.

— Бедният Раул! — въздъхна Атос.

— Бедният Раул! — повтори Д'Артанян, свивайки рамене.