Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава петнадесета
Съветниците

Кралят си тръгна от принцесата възбуден по неизвестна за самия него причина. Наистина, необяснимо е как понякога се запалва тайната игра на симпатия между две същества без всякаква причина, как се залюбват сърцата, останали много години равнодушни едно към друго.

Защо Людовик по-рано почти мразеше принцесата? Защо сега той намираше същата тази жена толкова красива, толкова желана? Защо принцесата, увлечена по друг цяла седмица, сега оказваше такова внимание на краля?

Людовик нямаше намерение да прелъстява принцесата. Възлите, свързващи я с брат му, бяха или му се виждаха непреодолима преграда. Той беше твърде далеч от тази преграда, за да забележи нейното съществуване. Намирайки се във властта на страстите, които си играят с нас, никой не може да каже къде ще спре, дори този, който предварително е пресметнал всички вероятности за успех или падение. Що се касае до принцесата, не беше трудно да се разбере нейното влечение към краля. Тя беше млада, кокетна и трескаво търсеше поклонници. Беше една от онези страстни, неудържими натури, които на сцената са готови да минат по разпалени въглени, само и само да предизвикат аплодисменти и възторг сред публиката.

Следователно нямаше нищо чудно, че в своето движение напред тя премина последователно от Бъкингам към Дьо Гиш, превъзхождащ херцога по достойнство, което така ценят жените. Нямаше нищо особено в това, че тя жадуваше за възхищението на краля, който беше не само пръв по положение в своето кралство, но и действително беше един от най-умните и обаятелни хора.

За обяснение на внезапно избухналите чувства на Людовик към снаха му психологията би привела вместо доводи някакви баналности, а биологията би се насочила към тайното влечение на телата. Принцесата имаше прелестни черни очи. Людовик имаше сини. Тя беше весела и експанзивна, той — скришен и подвластен на меланхолия. На случая беше угодно те да се сблъскат за първи път на почвата на общата заинтересованост в разрешението на семеен конфликт. При своето съприкосновение тези две противоположни натури избухнаха. Людовик се прибра при себе си убеден, че принцесата е най-обаятелната жена на света. Принцесата, останала сама, мислеше с възторг за неотразимото впечатление, което беше направила на краля.

Но докато нейното чувство оставаше пасивно, при него то се проявяваше бурно. Людовик беше млад и лесно се възпламеняваше. Освен това той не се съобразяваше с никакви прегради, когато искаше да осъществи желанието си.

Кралят съобщи на принца, че всичко е уредено, принцесата изпитва към него пълно уважение и най-искрена привързаност, но има горд и недоверчив характер и би трябвало да се щади нейното самолюбие. Принцът му възрази със своя обичаен кисело-сладникав тон, че той не може да си обясни самолюбието на жена, която не постъпва съвсем безупречно, и че въобще най-пострадалият човек в този спор е безспорно той, принцът.

Кралят му отвърна с твърде рязък тон колко близко до сърцето си е приел интересите на своята снаха:

— Принцесата, слава богу, е вън от подозрение.

— От страна на другите, да, съгласен съм — каза принцът, — но аз говоря за себе си.

— И на вас, брате мой, ще кажа — продължи кралят, — че поведението на принцесата не заслужава вашето порицание. Да, разбира се, тя е млада жена, може би разсеяна и дори странна, но дълбоко в душата си е благородна. Английският характер невинаги добре е бил разбиран във Франция. Свободата на английските нрави нерядко учудва тези, които не знаят каква душевна чистота лежи в тяхната основа.

— Какво пък — каза принцът, започвайки да се дразни все повече и повече, — след като ваше величество опрощава греховете на моята съпруга, която аз обвинявам, то е съвсем естествено тя да е невинна и на мен ми остава само да си замълча.

— Послушайте, братко — горещо възрази кралят, чиято съвест му нашепваше, че принцът не греши напълно, — послушайте, братко, всичко, което правя и говоря, е в името на вашето щастие. Узнах, че сте се оплаквали от липса на доверие и внимание от страна на принцесата, и не бих искал това безпокойство да продължава. Мой дълг е да охранявам щастието на вашето семейство, както и това на най-нищожния от моите поданици. С голямо удоволствие се убедих, че се тревожите напразно.

— Значи ваше величество се е убедил в невинността на принцесата — продължи принцът сякаш водеше разпит. Той упорито гледаше брат си. — Аз се прекланям пред кралската мъдрост, но убеден ли сте в невинността на предизвикалите скандала, от който се оплаквам?

— Вие сте прав, братко — каза кралят. — Ще помисля върху това.

Тези думи съдържаха в себе си утешение и заповед. Принцът разбра и се отдалечи.

Людовик отново отиде при майка си. Разговорът с неговия брат не го удовлетвори и той чувстваше необходимост да получи по-пълно оправдание на своята постъпка.

Ана Австрийска не беше толкова снизходителна към господин Дьо Гиш, както към херцог Бъкингам. Още от първите думи тя видя, че Людовик не е склонен към осъждане. Тогава тя сама заговори със суров тон. Това беше една от обичайните клопки на кралицата, когато искаше да узнае истината. Людовик обаче отдавна беше излязъл от детската възраст. Почти година откак бе станал крал и вече се беше научил да се преструва.

Слушайки внимателно Ана Австрийска, по някои нейни изразителни погледи и ловки намеци той се убеди, че тя ако не отгатва, то поне подозира слабостта му към принцесата. От всичките му помощници Ана Австрийска беше най-полезният, а от всички врагове — най-опасният.

Тогава Людовик смени тактиката. Той обвини принцесата, оправда принца и спокойно изслуша всичко, което майка му говореше за Дьо Гиш, както изслушваше преди речите й за Бъкингам. Той си тръгна от нея, когато тя напълно се увери, че е удържала пълна победа над него.

Вечерта всички придворни се събраха на репетицията на балета.

В това време бедният Дьо Гиш имаше няколко посетители. От един той се боеше. Това беше кавалерът Дьо Лорен. Видът му беше съвсем успокояващ. По неговите думи принцът се намирал в прекрасно настроение, така че можело да се мисли, че на съпружеския хоризонт няма ни най-малко облаче. И въобще принцът съвсем не е злопаметен. Както каза с лека ръка кавалерът Дьо Лорен, от едно време се е считало, че от двамата синове на Людовик XIII принцът е този, който е наследил характера на баща си — нерешителен, колебаещ се, с пориви на доброта от време на време, лош в основата си, но безвреден за приятелите си.

Дьо Лорен ободряваше Дьо Гиш, като се опитваше да му докаже, че принцесата скоро ще надделее над съпруга си, а който има влияние върху нея, ще може да влияе и върху принца.

Дьо Гиш, който беше предпазлив и недоверчив човек, отвърна:

— Възможно е, кавалере, но аз считам принцесата за много опасна.

— С какво?

— Тя е забелязала, че принцът не се увлича много по жените…

— Това е вярно — смеейки се, каза кавалерът Дьо Лорен.

— Затова принцесата може да избере първия срещнат, за да възбуди ревност у мъжа си и да си го възвърне.

— Каква дълбока мисъл! — възкликна кавалерът.

— Но колко е вярна! — каза Дьо Гиш.

И единият, и другият не казваха това, което мислеха. Дьо Гиш, обвинявайки принцесата, мислено й искаше прошка. Кавалерът се учудваше от дълбочината на мисълта на Дьо Гиш и го влечеше към пропастта.

Тогава Дьо Гиш направо го запита какви последствия е имало от сцената сутринта и особено от сцената по време на обеда.

— Вече ви казах, всички се смяха, а принцът най-много.

— Но на мене ми казаха, че принцесата е била посетена от краля.

— Какво чудно има? Само принцесата не се смееше и кралят отиде да я развесели.

— И какво?

— Нищо не се е променило, всичко е както обикновено.

— Ще има ли репетиция на балета тази вечер?

— Разбира се.

— Уверен ли сте в това?

— Напълно.

В този момент в стаята със загрижен вид влезе Раул. Виждайки го, кавалерът, който изпитваше към него, както към всеки благороден човек, тайна омраза, стана от мястото си.

— И така, значи ме съветвате?… — обърна се Дьо Гиш към кавалера.

— Съветвам ви да спите спокойно, скъпи графе.

— А аз ще ви дам съвсем противоположен съвет, Дьо Гиш каза Раул.

— Какъв, приятелю?

— Да възседнете коня и да заминете в едно от вашите имения. А там можете да последвате съвета на кавалера и да спите колкото искате.

— Как да замине? — възкликна Дьо Лорен, преструвайки се на учуден. — Защо му е на Дьо Гиш да заминава?

— Защото вие не може да не знаете, че всички само за това говорят, за сцената, която се е разиграла между принца и Дьо Гиш.

Графът побледня.

— Никой нищо не говори — отвърна кавалерът, — никой. Вие лошо сте осведомен, господин Дьо Бражелон.

— Напротив, уважаеми господине, много добре съм осведомен и давам на Дьо Гиш приятелски съвет.

По време на този спор обърканият до известна степен граф поглеждаше ту единия, ту другия си съветник. Той инстинктивно чувстваше, че в този момент се разиграва нещо, което ще окаже влияние върху него за цял живот.

— Не е ли истина — обърна се кавалерът към Дьо Гиш, — не е ли истина, че сцената не беше чак толкова бурна, колкото си мисли господин Дьо Бражелон, който впрочем не присъстваше?

— Работата не е в това — настоя Раул, — дали е била бурна или не, тъй като аз не говоря за самата сцена, а за последствията от нея. Знам, че принцът е заплашвал, и знам, че принцесата е плакала.

— Принцесата е плакала? — извика Дьо Гиш, пляскайки с ръце.

— Така ли! — смеейки се, подхвана кавалерът. — Такива подробности не са ми известни. Явно вие по-добре от мен сте информиран, господин Дьо Бражелон.

— Именно защото съм по-добре информиран, кавалере, настоявам Дьо Гиш да замине.

— Извинете, че ви противореча, господин виконт, но още веднъж ви повтарям, че от това заминаване няма никаква нужда.

— Заминаването е необходимо.

— Почакай! Защо пък изведнъж да заминавам?

— А кралят? Кралят?

— Кралят? — възкликна Дьо Гиш.

— Предупреждавам те, че кралят е взел присърце тази работа.

— Стига! — успокояващо каза кавалерът. — Кралят обича Дьо Гиш и особено неговия баща. Помислете, ако графът замине, това ще изглежда като признание, че действително е заслужил порицание. Ако човек се крие, значи е виновен или се страхува.

— Не се страхува, а му е неприятно като на всеки човек, когото напразно обвиняват — каза Бражелон. — Да придадем именно такъв вид на неговото заминаване. Това много лесно може да се направи. Ще разказваме, че двамата сме положили всички усилия, за да го задържим, а и вие, кавалере, всъщност го задържате. Да, Дьо Гиш, вие в нищо не сте виновен. Днешната сцена ви е засегнала. Това е всичко. Наистина, тръгвайте.

— Не, Дьо Гиш, останете — убеждаваше го кавалерът, — останете именно защото не сте виновен, както казва виконтът. Извинете ме, господин Дьо Бражелон, че не съм съгласен с вас.

— Няма защо, уважаеми господине, но забележете, че изгнанието, на което господин Дьо Гиш ще се подложи, няма да трае дълго. Той ще се върне, когато реши, и ще бъде посрещнат с усмивки, а гневът на краля може да предизвика такава буря, че краят е трудно да се предвиди.

Дьо Лорен се усмихна.

— Нали това искам — прошепна той, свивайки рамене.

Последното движение не се изплъзна от графа. Той се опасяваше, че ако напусне двора, другите могат да го сметнат за страхливост.

— Не, не! — викна той. — Решено е. Оставам, Бражелон.

— Обръщам се към теб като пророк! — тъжно каза Раул. — Тежко ти, Дьо Гиш, тежко ти!

— Аз също съм пророк, но не на нещастие. Напротив, настойчиво ви повтарям, графе, останете!

— Значи вие сте уверен, че днешната репетиция на балета не е отменена? — попита графът.

— Напълно съм уверен.

— Виждаш ли, Раул — каза Дьо Гиш, стараейки се да се усмихне, — виждаш сам, че нашият двор не е готов за война, след като с такова усърдие се готви за танци. Признай си, че е така, Раул.

Той тъжно поклати глава.

— Няма какво повече да кажа.

— Но в края на краищата — попита кавалерът, мъчейки се да узнае от какви източници черпи Раул сведенията, чиято точност вътрешно си признаваше дори самият той, — казвате, че сте добре информиран, господин виконт, дори по-добре от мен, най-близкия човек до принца. Как е станало това?

— Ваша милост — отвърна Раул, — прекланям се пред това заявление. Да, вие трябва да сте великолепно информиран и като човек на честта да сте неспособен да кажете нещо друго освен това, което знаете. Вие не можете да говорите иначе, освен каквото мислите. Аз млъквам, признавам се за победен и ви отстъпвам бойното поле.

С вид на човек, който иска да си почине, той седна в широкото кресло, докато графът викаше прислугата, за да се облече.

Дьо Лорен трябваше да си тръгва, но се боеше Раул, след като остане насаме с Дьо Гиш, да не го разубеди. Затова той хвърли в боя последното си оръжие:

— Принцесата днес ще бъде ослепителна. За първи път ще се покаже в костюма на Помона.

— Ах, наистина! — възкликна графът.

— Да, да — продължи Дьо Лорен, — тя вече се разпореди. А знаете ли, господин Дьо Бражелон, че ролята на Пролетта е взел за себе си самият крал?

— Ще бъде възхитително — зарадва се Дьо Гиш — и това струва ми се, е най-важната причина да остана. Аз изпълнявам ролята на Вертумен и танцувам с принцесата, така че без разрешението на краля не бих могъл да тръгна. Моето заминаване ще разстрои балета.

— Аз изпълнявам ролята на обикновен фавън — каза кавалерът. — Лош танцьор съм и краката ми са криви. Довиждане, господа. Не забравяйте, графе, кошницата с плодове, които трябва да поднесете на Помона.

— Няма да забравя, бъдете спокоен — увери го възхитеният граф.

— Сега мога да съм сигурен, че няма да замине — каза на себе си кавалерът, излизайки от стаята.

Когато Дьо Лорен си тръгна, Раул дори не се опита да разубеждава приятеля си, чувствайки, че всичко е напразно.

— Графе — промълви той с печален, мелодичен глас, — поддавате се на опасна страст. Познавам ви. Вие сте човек на крайностите, а и тази, която обичате, също… Добре, да предположим за минута, че тя ви залюби…

— О, никога! — възкликна Дьо Гиш.

— Защо никога?

— Защото би било ужасно нещастие за двама ни.

— Тогава, приятелю мой, вместо да ви считам за непредпазлив, позволете ми да мисля, че сте просто безумец.

— Защо?

— Уверен ли сте, че нищо няма да търсите от тази, която обичате?

— О, да, напълно съм уверен!

— Тогава обичайте я отдалеч.

— Как отдалеч?

— Така. Не е ли все едно дали е тук или не, след като нищо не искате от нея? Обичайте портрета и или някаква вещ, дадена за спомен.

— Раул!

— Обичайте сянката, мечтата, химерата, обичайте любовта… защо се обръщате?… Аз млъквам, идват лакеите ви. В щастие и нещастие винаги можете да разчитате на мен, Дьо Гиш.

— О, аз съм уверен в това!

— Това е всичко, което исках да ви кажа. Наконтете се добре, Дьо Гиш, бъдете красавец. Прощавайте!

— Нима няма да дойдете на репетицията на балета, виконт?

— Не, трябва да направя още едно посещение. Е, прегърнете ме и довиждане.

Събирането беше определено да се състои в покоите на краля.

Явиха се двете кралици, принцесата, няколко придворни дами и кавалери. Цялото това общество в очакване на танците беше заето с разговор, както беше прието в тези времена.

Въпреки твърдението на кавалера Дьо Лорен, нито една от дамите не беше в празничен костюм, но всички имаха богати облекла, рисувани от различни художници за балета на полубоговете. Така наричаха кралете и кралиците, чийто пантеон беше Фонтенбло.

Принцът донесе рисунка, на която беше изобразен в своята роля. Лицето му все още беше загрижено. Той учтиво и почтително поздрави младата кралица и майка си. Със съпругата си размени поклони доста небрежно и отдалечавайки се от нея, се завъртя рязко на токове. Този жест и студенината му бяха забелязани.

Господин Дьо Гиш възнагради принцесата за тази студенина с поглед, пълен с огън, и трябва да си признаем, принцесата му върна погледа с лихвите. Ще отбележим още, че Дьо Гиш никога не е бил толкова красив. Погледът на принцесата сякаш озари със светлина лицето на сина на маршал Дьо Грамон. Снахата на краля почувства, че над главата й се събират облаци. Тя също усещаше, че в течение на този ден, при това изобилие на материал за бъдещи събития, беше несправедлива и може би дори бе предала човека, който я обичаше с такава страст и жар.

Струваше й се, че беше настъпил моментът да възнагради бедния човек, с когото така жестоко се бе отнесла тази сутрин. В сърцето й всичко говореше в полза на Дьо Гиш. Тя искрено го съжаляваше и това му даваше преимущество пред всички други. В сърцето й не оставаше място нито за съпруга, нито за краля, нито за Бъкингам, там властваше единствено Дьо Гиш.

Наистина, принцът също изглеждаше красив, но беше невъзможно да се сравнява с графа. Всяка жена може да каже, че между красотата на любовника и красотата на съпруга има огромна разлика.

И така, след появата на принца, след това галантно и сърдечно приветствие, адресирано до младата кралица и кралицата майка, след лекия небрежен поклон към принцесата, който бе забелязан от придворните, всичко ставаше така, че любовникът имаше предимство пред съпруга.

Принцът беше твърде знатна особа, за да забелязва такива дреболии. Твърдо усвоената мисъл за собственото превъзходство много лесно доказва непълноценността на човека, съставил си такова мнение за себе си.

Кралят влезе. Всички се опитваха да прочетат бъдещите събития по погледа на този човек, който вече започваше да властва над света.

В противовес на своя мрачен брат Людовиг целият сияеше. Поглеждаше към рисунките, които му протягаха от всички страни, хвалеше едни, отхвърляше други, с една дума — създаваше около себе си щастливци и нещастници.

Изведнъж с крайчеца на окото си той улови немия разговор с погледи между принцесата и графа.

Прехапа устна и се приближи до двете кралици.

— Ваши величества, току-що ми известиха, че във Фонтенбло всичко е готово съгласно разпорежданията ми.

По залата премина шепот, изразяващ удовлетворение. Кралят прочете по лицата на всички желание да бъдат поканени на празника.

— Аз тръгвам утре — добави той. Възцари се дълбоко мълчание.

— Моля всички присъстващи да ме придружат.

По лицата цъфнаха радостни усмивки. Само принцът остана в предишното си лошо настроение.

Един след друг към краля се приближаваха благородници, бързащи да му благодарят за поканата.

Приближи се и Дьо Гиш.

— Ах, графе — каза кралят, — не ви забелязах. Графът се поклони, а принцесата побледня.

Дьо Гиш отвори уста, за да произнесе своята благодарност.

— Графе — спря го кралят, — сега е време тъкмо за есенните посеви. Уверен съм, че вашите нормандски фермери ще се зарадвам много на пристигането ви във вашето имение.

След този жесток удар кралят обърна гръб на нещастния граф.

Сега дойде ред на Дьо Гиш да побледнее. Той направи две крачки към краля, забравяйки, че може само да отговаря на въпроси, а не да пита.

— Струва ми се, че не разбрах добре — смънка той.

Кралят обърна леко глава и му хвърли един от онези студени и пронизващи погледи, които се забиват като нож в сърцето на изпадналите в немилост хора. После произнесе бавно и разчленено:

— Казах, в имението ви.

По челото на графа изби студена пот. Пръстите му се разтвориха и изтърваха шапката.

Людовиг хвърли поглед към майка си, за да подчертае пред нея пълнотата на своята власт. Потърси с поглед брат си, за да разбере дали той е доволен от отмъщението. Накрая спря очи върху принцесата. Тя се усмихваше и разговаряше с госпожа Дьо Ноайл: или не беше чула нищо, или се правеше на незасегната.

Кавалерът Дьо Лорен също гледаше с враждебен, подобен на таран поглед.

В кабинета на краля остана само Дьо Гиш. Постепенно всички бяха излезли.

Пред очите на нещастника се мяркаха някакви сенки.

Със страшно усилие на волята той се овладя и побърза към къщи, където го очакваше Раул, овладян от мрачни предчувствия.

— Е, какво стана? — прошепна той, виждайки приятеля си да влиза с олюляваща се походка, без шапка, с блуждаещ поглед.

— Да… да… прав си… да… — едва успя да каже той. После, загубил всичките си сили, падна в креслото.

— А тя?

— Тя?! — извика нещастният младеж, вдигайки юмрук към небето. — Тя?

— А тя? — попита пак Раул.

— Смееше се.

Нещастният изгнаник се засмя и падна безчувствен на пода. Беше унищожен.