Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава четиридесет и четвърта
Приятелките

Кралицата погледна с достойнство към херцогинята и каза:

— Струва ми се, че вие произнесохте думата «щастлива», говорейки за мен. А аз винаги съм мислила, че на този свят няма друго същество, толкова отминато от щастието, колкото френската кралица.

— Господарко, вие наистина сте олицетворение на всички скърби. Но заедно с тези възвишени страдания, за които ние с вас, стари приятелки, разделени от хорската злоба, току-що говорихме, заедно с тези беди има и някои неща, наистина слабо усетени от вас, но пораждащи в този свят остра завист…

— Какви са те? — попита тъжно Ана Австрийска. — Как може да се произнася думата «радост», след като вие самата току-що казахте, че тялото и духът ми се нуждаят от целебни лекарства?

Госпожа Дьо Шеврьоз се замисли за минута, след което прошепна:

— Каква пропаст отделя кралете от всички останали хора! Те са толкова далеч от грубата действителност, че забравят за несгодите, с които трябва да се борят останалите хора. Те приличат на онези обитатели на африканските планини, които от своите зелени височини, дарени с ручеи с леденостудена вода, не могат да разберат как може да се умира от жажда и глад сред изгорената от слънцето пустиня.

Кралицата едва сега разбра за какво става дума.

— Колко лошо е от моя страна, че се разделих с вас! — каза тя.

— О, господарко, казват, че кралят е наследил омразата, която изпитваше към мен покойният му баща. Кралят би ме изгонил, ако знаеше, че съм в двореца.

— Не мога да кажа, херцогиньо, че кралят изпитва към вас особено разположение — отговори Ана Австрийска. — Но аз бих могла… скришом по някакъв начин…

По лицето на херцогинята премина презрителна усмивка, която разтревожи кралицата, и тя побърза да добави:

— Много добре направихте, че дойдохте при мен.

— Благодаря ви, ваше величество.

— Дори само поради това, че ми доставихте радост с опровержението за вашата смърт.

— Нима са казвали, че съм умряла? Моите синове не са носили траур!

— Вие знаете, херцогиньо, че дворът непрекъснато пътува. Тъй че не виждаме често сред нас господин Далбер дьо Люин и вашите деца, а освен това толкова неща ни се изплъзват при безкрайните грижи, сред които постоянно живеем.

— Ваше величество не е трябвало да вярва на слуха за моята смърт.

— Защо? Всички, уви, сме смъртни. Виждате, че и аз, вашата по-малка сестра, както казвахме някога, вече съм с единия крак в гроба.

— След като сте повярвали в моята смърт, ваше величество, би трябвало да ви учуди, че, умирайки, не съм ви пратила вест за себе си.

— Но нали смъртта понякога идва съвсем неочаквано.

— О, ваше величество! Душите, обременени с тайни като тази, за която току-що говорихме, винаги изпитват нужда да се освободят от тегнещото им бреме и тази потребност трябва по отрано да се удовлетвори. Сред нещата, които трябва да се направят, когато се готвим за пътешествие към вечността, е и нуждата да приведем в ред книжата си. Кралицата трепна.

— Ваше величество — каза херцогинята — съвсем точно ще узнае деня на моята смърт, и то съвсем достоверно. Още на другия ден след последното ми издихание на ваше величество ще бъде връчен четирипластов плик и в него вие ще намерите всичко, което е останало от нашата стара тайна кореспонденция.

— Вие не сте изгорили моите писма? — възкликна с ужас Ана.

— О, моя кралице, само предателите горят кралските писма. По-точно, те се правят, че ги горят, а после или ги запазват, или ги продават за много пари. Верният човек ги пази колкото може по-надалеч. После, в един прекрасен ден, се явява при своята кралица и казва: «Ваше величество, аз старея, аз съм тежко болна, животът ми е в опасност, в опасност е и тайната, поверена ми от ваше величество. Вземете тази криеща опасност хартия и сама със собствените си ръце я изгорете.»

— Хартия, която крие опасност? Що за документ е това?

— Аз имам само един такъв, но той е много опасен.

— Кажете, херцогиньо, що за документ е това?

— Това е записка… от 2 август 1644 година, с която вие ме изпращате в Ноази льо Сек, за да видя милия и нещастен малчуган. С вашата ръка е написано: «милия и нещастен малчуган».

Възцари се пълна тишина. Кралицата мислено измерваше дълбочината на пропастта, а херцогиня Дьо Шеврьоз залагаше своите капани.

— Да, нещастен, много, много нещастен! — прошепна Ана Австрийска. — Какъв нещастен живот е живяло това сиротно дете и как трагично е завършило всичко! И сега виждам друга бедна жена да го приласкава като майка. Виждам ясно картината…

— Нима то е умряло? — възкликна херцогинята, с което успокои кралицата; тя помисли, че учудването е искрено.

— Умря в треска, умря забравено от всички като увехнало цвете, поднесено на любимата и пъхнато в шкафа, за да се запази от нескромните погледи на околните.

— Значи е умрял! — повтори херцогинята с опечален глас, който несъмнено би зарадвал кралицата, ако в него не се прокрадваха нотки на съмнение. — Умрял е в Ноази льо Сек?

— Да, в ръцете на своя гуверньор, който с малко го е надживял.

— Естествено! Не е леко да преживееш такава загуба. Кралицата не обърна внимание на иронията в тези думи.

Госпожа Дьо Шеврьоз продължи:

— Преди няколко години, господарко, аз направих справка в самия Ноази льо Сек за съдбата на това нещастно дете. Там не го считаха за умряло, ето защо не изпитах скръб, както ваше величество. О, разбира се, ако бях повярвала на този слух, никога нямаше дори да намекна за това тъжно събитие, за да не пробудя естествена тъга в сърцето ви, ваше величество.

— Казвате, че в Ноази льо Сек не смятат детето за мъртво? Какво друго говореха там?

— Казваха… но, разбира се, това е плод на заблуждение… Една вечер — било в началото на 1645 година — някаква величествена, красива жена, това е било забелязано въпреки маската и мантията й, без съмнение, знатна дама, дори много знатна дама, спряла с карета на кръстопътя, същия кръстопът, на който, както ви е известно, аз чаках вести за младия принц, когато ваше величество благоволи да ме изпрати там. Гуверньорът завел момчето при дамата, а на следващия ден заедно с момчето заминал от селцето.

— Виждате ли, историята е вярна, но бедното дете умря внезапно, което често се случва с деца до седемгодишна възраст.

— Ваше величество казва истината, никой не знае това по-добре от вас и никой не вярва толкова безгранично, както аз. Но забележете, има нещо странно… Лицето, което ми съобщи тези подробности, лицето, ходило да се интересува за здравето на детето…

— Вие сте поверявали някому подобна мисия? О, херцогиньо!

— Това лице е нямо като ваше величество, нямо като мен. Да предположим дори, че това съм била самата аз. Това лице, минавайки след известно време през Турен… е разпознало гуверньора и момчето… Извинете, но на това лице сигурно само му се е сторило. Двамата били живи, весели и здрави, и двамата били в цветущо здраве, единият — в дните на своята бодра, пълна със сили старост, а другият — в нежните дни на първата си младост. Сега кажете, може ли след всичко това да се вярва на слухове? Но аз изморявам ваше величество със своя разказ. О, съвсем не съм искала това и веднага ще се сбогувам, поднасяйки още веднъж уверенията си в най-голяма преданост, ваше величество.

— Останете! Да поговорим малко и за вас.

— За мен? О, господарко, не свеждайте толкова ниско своя поглед.

— Но защо? Нима вие не сте най-отдавнашната ми приятелка… Нима сте ми сърдита, херцогиньо?

— Аз? Боже господи! Какво основание мога да имам за това? Нима щях да се явя пред вас, ако имах причина да ви се сърдя? Вие ме обсипвате с милост, като казвате толкова ласкави думи за нашето приятелство.

— Никой не ме обичал така, никой не ми е служил така, както вие, херцогиньо.

— Аз съм ваша с цялото си същество и днес, ваше величество!

— Но къде е доказателството за приятелството ви? Поискайте нещо от мен.

— Да поискам нещо от вас?

— Знам, че сте най-безкористната, най-възвишената и най-царствената душа!

— Не ме хвалете прекалено — каза развълнувано херцогинята. — С възрастта, под влияние на нещастията, човек много се променя, ваше величество.

— Предишната херцогиня, прекрасната и обожавана Шеврьоз би ми отвърнала с черна неблагодарност, ако каже: «Нищо не ми е нужно от вас».

Погледът и усмивката на херцогинята се смекчиха. Тя беше очарована от кралицата и не го криеше.

— Кажете, скъпа моя — продължи кралицата, — какво желаете?

— Ами… ваше величество може да ми достави огромна, несравнима радост, ако ми окаже честта да ми гостува няколко дни в Дампиер.

— Това ли е всичко? — учуди се кралицата.

— Боже мой, нима не виждате, че ви моля за нечувано благодеяние? Ако не го виждате, значи съвсем не ме познавате. Ще приемете ли?

— Разбира се, на драго сърце.

— О, колко съм ви признателна!

— А аз ще бъда щастлива — продължи Ана Австрийска, все още не напълно уверена в искреността на херцогинята, — ако моето присъствие се окаже полезно за вас.

— Полезно! — извика през смях херцогинята. — О, не! — Приятно, сладостно, радостно, да, хиляди пъти да!

Тя хвана прекрасната ръка на кралицата и я покри с целувки. «Всъщност тя е добра жена — помисли си кралицата — и… за нея е типично душевното благородство.»

— Ваше величество — каза херцогинята, — моля да ми дадете две седмици. Знаейки, че съм в немилост, никой не искаше да ми даде на заем сто хиляди екю, които са ми нужни, за да приведа в ред Дампиер. Но сега, като стане известно, че тези пари ще отидат за това да приема ваше величество, парижките капитали като река ще потекат към мен.

— Значи това било — каза кралицата, кимвайки ласкаво с глава, — сто хиляди екю! Такава сума е нужна, за да се приведе в ред Дампиер, разбирам. Ако искате, аз ще ви я дам, херцогиньо.

— Наистина ли?

— Честна дума на кралица. Сто хиляди екю, това всъщност не е толкова много. Знам, че никога не сте продавали вашето мълчание за истинската му цена. Подайте ми онзи стол, херцогиньо, и аз ще ви напиша чек до господин Колбер, не, по-добре до господин Фуке, който е много по-любезен и по-приятен… В случай че не плати, ще платя аз… но това едва ли ще се случи.

Кралицата написа чека, връчи го на херцогинята и се прости с нея, целувайки я накрая.