Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава единадесета
Монтале и Маликорн

Монтале казваше истината. Господин Дьо Гиш го търсеха навсякъде и да остава повече при принцесата беше рисковано. Затова принцесата, независимо от наранената гордост и прикрития гняв, в нищо не можеше да упрекне Монтале, така дръзко нарушила усамотението на влюбените.

Дьо Гиш също беше загубил ума си, но преди идването на Монтале, затова, като чу гласа на придворната дама, без да се прости с принцесата, побърза да изчезне, не спазвайки дори елементарната етика между равни. Принцесата остана с вдигната ръка.

Всъщност Дьо Гиш можеше да каже, както след сто години Керубино, че отнася на устните си щастие за цяла една вечност.

Монтале завари влюбените в голямо объркване. «Този път, мисля, ще узная толкова, че и най-любопитната жена ще ми завиди.»

Принцесата беше толкова смутена, че се прибра в спалнята си. Монтале се втурна да намери Маликорн. Той внимателно оглеждаше потъналия в прах куриер, излизащ от стаята на Дьо Гиш.

Виждайки, че Маликорн е зает, тя реши да не го безпокои и едва когато той спря да напряга зрението си и да проточва шия, тя го потупа по рамото.

— Е — попита Монтале, — какво ново има?

— Господин Дьо Гиш обича принцесата.

— Това е много старо! Аз ще ви кажа една новина, която не знаете. Принцесата обича Дьо Гиш.

— Едното произтича от другото.

— Не винаги, мили мой.

— Това по мой адрес ли е?

— Присъстващите винаги се изключват.

— Благодаря — поклони се Маликорн. — А как стоят нещата с краля?

— Кралят е поискал да види Ла Валиер вечерта, след лотарията.

— И какво, видял ли я е?

— Не. Вратата е била заключена. Кралят си е тръгнал като крадец, забравил инструмента си. А при вас какво ново?

— Господин Бражелон е изпратил куриер до господин Дьо Гиш. Трябва да си разделим задълженията — добави Маликорн, — за да не се объркаме.

— Няма нищо по-просто — отвърна Монтале. — Три свежи интриги, ако се обработят както трябва, ще ни донесат поне по три любовни писма на ден.

— Какво говорите, скъпа — възкликна Маликорн, свивайки рамене. — Три писма! Това е типично за еснафските чувства. Мускетарят на стража и девойката в манастира си разменят по едно всеки ден през процепа в стената. В едно писмо се събира цялата поезия на тези бедни сърца. А у нас… Колко зле познавате дълбочината на кралските чувства!

— Хайде, свършвайте по-бързо — нетърпеливо го прекъсна Монтале. — Тук всеки момент ще дойде някой!

— Да свършвам? Та аз току-що започнах. Имам още три важни точки.

— Ти ще ме умориш с твоята фламандска флегматичност.

— А вие ще ме объркате с италианския си темперамент. Значи аз ви казах, че нашите влюбени ще разменят по цели томове всеки ден. Но какво следва от това?

— Следва, че нито една от нашите дами не може да пази получаваните писма. Значи аз ще пазя цялата кореспонденция при мен.

— Това е невъзможно — каза Маликорн.

— Защо?

— Защото не сте у дома си. Защото имате обща стая с Ла Валиер и защото стаята ви често се оглежда и претърсва. Защото кралицата е ревнива като испанка и кралицата майка — също. Накрая, принцесата е ревнива като десет испанки.

— Забравяте някого.

— Кого?

— Принца.

— Досега говорех само за жените. Нека ги обозначим. Номер едно е принцът.

— Номер две е Дьо Гиш.

— Номер три — виконт Дьо Бражелон.

— Номер четири е кралят.

— Кралят?

— Разбира се, кралят. Той не само е най-ревнивият, но и най-могъщият между тях.

— О, скъпа!

— По-нататък.

— В какво гнездо на оси сме попаднали!

— Мисля, че е по-благоразумно да завладеем всички тези любовни интриги.

— Вие няма да се справите.

— С ваша помощ ще се справя и с десет интриги. Това е стихията ми, скъпи приятелю. Аз съм създадена за дворцов живот, както саламандърът е създаден да живее в огъня.

— Вашето сравнение не ме успокоява, скъпа. Чул съм от доста учени хора, че, първо, саламандърът не съществува в природата и, второ, че ако съществуваше, щеше да излиза от огъня напълно опечен.

— Вашите учени може би знаят всичко, което засяга саламандъра, но те не могат да ви кажат това, което аз ще ви кажа: Ора дьо Монтале само след месец ще бъде първият дипломат при френския двор.

— Може, но при условие че аз ще бъда вторият.

— Става. Ще сключим нападателен и отбранителен съюз.

— Само внимавайте с писмата.

— Ще ви ги давам веднага щом ги получа.

— Какво ще кажем на краля за принцесата?

— Че принцесата все още обича краля.

— Какво ще кажем на принцесата за краля?

— Че тя ще постъпи доста лекомислено, ако не го щади.

— Какво ще кажем на Ла Валиер за принцесата?

— Каквото решим. Ла Валиер е наша.

— Наша?

— От две страни. Първо, благодарение на виконт Дьо Бражелон. Надявам се, не сте забравили, че господин Дьо Бражелон е писал много писма до госпожица Дьо Ла Валиер.

— Нищо не съм забравил.

— Тези писма ги получих аз и те са скрити — в Блоа, в познатата ви стая.

— Милата стаичка, пълна с любов, преддверие на палат, в който някога ще ви настаня! Но, простете ми, вие казвате, че всички тези писма са в стаичката?

— Да.

— Не сте ли ги скрили в ковчеже?

— Да, разбира се, в същото ковчеже, където съм скрила вашите писма и моите собствени писма, когато работата или развлеченията ви пречеха да дойдете на среща.

— Отлично! — възкликна Маликорн. — Няма да се наложи да ходя до Блоа за писмата. Те са тук при мен.

— Донесли сте ковчежето?

— Да, то ми е много скъпо, защото е ваше.

— Тогава пазете го добре. В него има документи, които след време ще струват доста скъпо.

— Знам. Но какво става при господин Дьо Гиш?

— Нищо. Той отваря прозореца.

— Да бягаме по-скоро!

Действително, в стаята на Дьо Гиш се отваряше прозорец. Но той го правеше не за да се помъчи да види сянката на принцесата през пердетата, както биха си помислили някои неосведомени хора. Не само любовни чувства вълнуваха графа. Както вече казахме, при него беше пристигнал куриер, изпратен от Бражелон. Той донесе писмо. Дьо Гиш два пъти прочете писмото от Раул, което му направи дълбоко впечатление.

— Колко странно! Странно! — шепнеше той. — По какъв непреодолим начин съдбата приближава хората до тяхната цел.

Заставайки до прозореца, по-близо до светлината, той за трети път прочете писмото, което разпалваше мозъка и очите му.

Кале

Скъпи графе!

Срещнах в Кале господин Дьо Вард, който беше тежко ранен на дуел с херцог Бъкингам. Дьо Вард, както знаете, е храбър, но отмъстителен и злобен човек. Той много ми говори за вас, уверявайки ме, че е добре разположен към вашата особа. Също така ми разказва за принцесата, която намира за красива и любезна. Той се досеща за вашата любов към известната ви особа.

Също така той ми говори за тази, която аз обичам, и ми изрази голямо съчувствие, съпровождайки го с такива неясни намеци, че отначало се изплаших, но след това го отдадох на навика му да се държи тайнствено.

Ето за какво става дума. Той получил известие от Фонтенбло. Вие разбирате, че то може да бъде единствено от господин Дьо Лорен.

В това съобщение се казва, ЧЕ В СЪРЦЕТО НА КРАЛЯ Е СТАНАЛА ПРОМЯНА Знаете за какво става дума. Освен това в съобщението СЕ ГОВОРИ ЗА ЕДНА ПРИДВОРНА ДАМА, КОЯТО ДАВАЛА ПОВОД ЗА КЛЮКИ.

Тези неясни изречения ме лишиха от сън. Съжалих, че моят прям и слаб характер, независимо от известната доза упорство, ми попречи да отговоря на тези твърдения. Тъй като господин Дьо Вард тръгна за Париж, аз не се опитах да го задържа за обяснения. Признавам откровено, че ми се стори неделикатно да подлагам на разпит човек с току-що заздравяла рана.

Накратко казано, той замина — по неговите думи заради това — да види любопитното зрелище, каквото навярно в скоро време ще представлява дворът. Взимайки си сбогом, той ме поздрави и ми изрази съболезнования. Не разбрах нито едното, нито другото. Бях разстроен от мислите си и недоверието си към този човек, недоверие, което — както ви е известно — не можах да преодолея досега.

Но едва бе тръгнал, и мислите ми станаха съвсем ясни. Невъзможно е да се предположи, че човек с характера на Дю Вард ще се въздържи да тури няколко капки отрова в разговорите си с мен. Затова в тайнствените думи на господин Дьо Вард навярно няма никакъв тайнствен смисъл, който бих могъл да отнеса към себе си или към известната ви особа.

Принуден по заповед на краля да тръгна за Англия, аз нямам никакво намерение да тичам след него, за да получа обяснение за недомлъвките му. Затова ви изпращам този куриер и ви пиша писмо, от което ще узнаете за всички мои съмнения. Аз размишлявах дълго, а вие действайте.

Господин Дьо Вард скоро ще пристигне във Фонтенбло. Узнайте какво означават намеците му, ако за вас те са неизвестни. Господин Дьо Вард твърдеше също, че херцог Бъкингам си тръгнал от Париж ощастливен от принцесата. В отговор на тези думи аз незабавно бих извадил шпагата си, ако не намирах, че службата при краля ме кара да пренебрегна личните сметки.

Изгорете това писмо, което ще ви донесе Оливен.

Той е самата преданост.

Много ви моля, скъпи графе, да напомните за мен на госпожица Дьо ла Валиер, чиито ръце целувам с уважение.

Прегръщам ви.

Виконт Дьо Бражелон

«И ако се случи нещо сериозно — трябва да предвидим всичко, скъпи приятелю — изпратете в Лондон куриера с една-единствена дума: «Елате» — и аз ще бъда в Париж тридесет и шест часа след получаване на вашето писмо.»

Дьо Гиш въздъхна, сгъна писмото за трети път, но вместо да го изгори, както му беше написал Раул, го прибра в джоба си.

Искаше му се още много пъти да чете тези редове.

— Колко тревога и заедно с нея какво доверие! — прошепна графът. — В това писмо е цялата душа на Раул. В него той е забравил за граф Дьо ла Фер, а говори за своето уважение към Луиза. Ах — продължи Дьо Гиш със заплаха в гласа, — значи вие се бъркате в моите работи, господин Дьо Вард? Тогава аз ще се заема с вашите! Бедни ми Раул, твоето сърце ми поверява за съхранение съкровище, аз ще го пазя, не се страхувай!

След като си даде това обещание, Дьо Гиш прати за Маликорн с молба да дойде при него колкото може по-бързо.

Маликорн веднага се появи. Тази бързина беше първото следствие от разговора с Монтале.

Колкото повече Дьо Гиш го разпитваше, толкова повече Маликорн отгатваше намеренията му. В резултат след двадесет минути разговор, от който разчиташе да узнае цялата истина за Ла Валиер и краля, Дьо Гиш узна само това, което беше видял със собствените си очи. Докато Маликорн узна или отгатна, разбирайте го както искате, че у Раул се зараждат подозрения и че Дьо Гиш се кани да пази съкровището на Хесперидите.

Маликорн се съгласи да играе ролята на дракона.

На другия ден вечерта стана известно за завръщането на Дьо Вард и за посещението му при краля. След тази визита оздравяващият трябваше да посети принца. Дьо Гиш побърза нататък.