Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (157)

Глава четиридесет и трета
Обясненията на Арамис

— Аз трябва да ви разкажа, приятелю Портос, нещо, което ще ви учуди, но заедно с това ще ви разясни всичко.

— О, на мен ми харесва, когато нещо ме учудва — благосклонно каза Портос, — моля ви, не се притеснявайте заради мен. Не съм чак толкова чувствителен. Говорете направо.

— Много трудно е, Портос… много трудно, защото, предупреждавам ви още веднъж, трябва да ви разкажа странни, много странни неща…

— Вие говорите толкова хубаво, приятелю, че съм готов да ви слушам по цели дни. И така, говорете, моля ви… или ето какво ми дойде наум: за да облекча вашата задача и да ви помогна да разкажете тези странни неща, ще ви задавам въпроси. За какво се каним да воюваме?

— Ако вие ми задавате въпроси от този род, Портос, ни най-малко няма да облекчите моята задача и питайки ме по този начин, няма да помогнете да ви разкрия всичко. Точно в това е тук гордиевият възел. Трябва да се разсече с един замах. Знаете ли, приятелю мой, аз ви измамих. В крайна сметка за ваше добро, както ми се струва, Портос. Искрено вярвах в това.

— В такъв случай — усмихна се славният владетел на замъка Брасие, — в такъв случай вие сте ми оказали голяма услуга и аз ви поднасям благодарности. Ако не бяхте ме измамили, можех сам да сбъркам. Но в какво всъщност сте ме излъгали?

— Аз служех на узурпатора, против когото Людовик XIV в настоящия момент хвърля своите сили.

— Узурпатора? — Портос се почеса в недоумение по врата. — Това е… Не, не разбирам много добре.

— Това е единият от двамата крале, които си оспорват короната на Франция.

— Много добре… значи вие служехте на този, който не е Людовик XIV?

— Веднага разбрахте истинското състояние на нещата. От което следва, че ние с вас сме метежници, скъпи ми, бедни ми приятелю.

— По дяволите!… — възкликна поразен Портос.

— О, бъдете спокоен, Портос, ние ще намерим начин да се спасим, повярвайте.

— Това не ме безпокои. Вълнува ме, че думата метежник не е хубава дума.

— Уви!…

— Значи и херцогската титла, която ми обещаха…

— Тя щеше да ви бъде дадена от узурпатора.

— Но това не е едно и също, Арамис — величествено каза Портос.

— Приятелю мой, ако зависеше от мен, вие бихте станали и принц.

Портос започна механично да гризе ноктите си.

— Като сте ме измамили — отвърна той, — не сте постъпили добре, Арамис, защото на това херцогство аз много разчитах. О, сериозно разчитах на него, познавайки ви като човек, който си държи на думата.

— Бедният Портос! Простете ми, умолявам ви!

— Значи — настойчиво продължаваше Портос, без да отвърне на смирените молби на ванския епископ, — значи аз съм се скарал с Людовик XIV?

— Всичко ще изгладя, скъпи приятелю. Всичко ще взема върху себе си. Заклевам ви, позволете ми да действам. Няма нужда от неуместни самопожертвувания и безсмислено великодушие! Вие не знаехте нищо за моите планове. Вие нищо не сте правили за самия себе си. Аз съм организатор на този заговор. Беше ми нужен моя неразделен приятел и ви повиках. Вие се явихте на моя зов, като си спомнихте за нашия стар девиз: «Един за всички, всички за един». Моето престъпление, Портос, се състоеше в това, че постъпих като пълен егоист.

— Ето една дума, която ми е по сърце — прекъсна го Портос, — и след като сте действали изключително в свой интерес, аз никак не мога да ви се сърдя. Та това е напълно естествено!

С тези думи Портос стисна ръката на стария си приятел. Сблъсквайки се с такова безхитростно душевно величие, Арамис се почувства като нищожен пигмей. За втори път му се случваше да отстъпва пред непреодолимата сила на това сърце, много по-могъщо от най-блестящия ум. С безмълвно и здраво ръкостискане той отвърна на своя верен приятел:

— А сега, когато изяснихме всичко, когато аз окончателно си дадох сметка за нашето положение спрямо крал Людовик, мисля, че трябва да ми обясните политическата интрига, жертва на която станахме, защото виждам, че зад всичко това се крие някаква политическа интрига.

— Всичко ще ви разясни Д'Артанян, който сега ще дойде тук. Простете ми, но аз съм толкова измъчен, толкова съм угрижен, че имам нужда от цялото си самообладание, от целия си разум, за да поправя лъжливата крачка, която толкова необмислено ви накарах да направите. Сега нашето положение е съвършено ясно. От днес крал Людовик XIV има един-единствен враг и този враг съм аз. Направих ви пленник и вие ме следвахте по петите. Днес ви пускам на свобода и вие летите към своя властелин. Както виждате, Портос, във всичко това няма нищо трудно.

— Мислите ли?

— Дълбоко съм убеден.

— Но в такъв случай — каза Портос, воден от своя поразително здрав разум, — ако нашето положение е толкова ясно, както вие казвате, защо приготвяме оръдия, мускети и всичко останало? Струва ми се, че много по-просто е да кажем на Д'Артанян: «Мили приятелю, ние допуснахме грешка. Трябва да я поправим. Дайте ни изход, за да излезем, и бъдете здрав»!

— Има една трудност — Д'Артанян може да дойде с такива заповеди, че да се наложи да пуснем в ход оръжието.

— Какво говорите! Оръжие против Д'Артанян? Безумие! Против нашия любим Д'Артанян?!

— Портос — Арамис още веднъж поклати глава, — ако аз наредих да се запалят фитилите и да се насочат оръдията, ако аз наредих да се бие тревога и ако повиках всички върху стените, тези превъзходни стени на Бел-Ил, които вие толкова прекрасно сте укрепили, и поставих защитниците по местата им, всичко това съм направил с известен умисъл. Почакайте, не ме осъждайте, или не, по-добре да не чакаме. На пристанището викат някаква лодка.

— Това навярно е Д'Артанян — Портос се приближи до парапета.

— Той самият — отвърна капитанът на мускетарите и като скочи от лодката, започна бързо да се изкачва по стълбата към неголяма площадка, където се намираха двамата му приятели. Докато Д'Артанян вървеше към тях, Арамис и Портос забелязаха някакъв офицер, който неотстъпно го следваше. Д'Артанян се спря на половината път. Същото направи и неговият спътник.

— Отдалечете вашите хора! — извика мускетарят на Портос и на Арамис. — Да не чуват това, което се говори.

След това Д'Артанян се обърна към своя спътник и каза рязко:

— Господине, това не ви е корабът от кралския флот, където вие разговаряхте толкова високомерно с мен.

— Господине — отвърна офицерът, — аз не съм разговарял с вас високомерно, а просто съм изпълнявал — наистина, буквално — заповедта, която получих при заминаването си. Заповядаха ми да ви следвам навсякъде. Аз ви следвам. Заповядаха ми да не ви допускам до преговори с когото и да е било, ако не съм осведомен за тяхното съдържание, и аз го правя.

Д'Артанян се разтрепери от гняв. Портос и Арамис също трепнаха, разговорът изпълни душите им с тревога и опасения. Д'Артанян хапеше яростно мустаците си, което издаваше негодувание, предвещаващо взрив. Той се приближи до офицера:

— Господине, когато изпратих тук лодка, вие пожелахте да узнаете какво пиша на защитниците на Бел-Ил. Показахте ми някаква заповед, аз също ви показах писмото, което бях написал. Когато се върна старшият на изпратената от мен лодка и получих отговор от тези господа — той посочи Портос и Арамис, — вие чухте разказа му от първата до последната дума. Всичко това беше предвидено във вашата заповед и изпълнено от мен без никакво противодействие. Така ли е или не?

— Така е, господине — промълви офицерът, — разбира се, че е така, но…

— Господине — Д'Артанян се разгорещяваше все повече, — когато обявих намерението си да сляза от кораба, за да се прехвърля на Бел-Ил, вие поискахте да ви взема със себе си. Аз не се колебах нито минута и ви доведох тук. Нали се намирате на Бел-Ил? Така ли е или не?

— Така е, господине, но…

— Но… мен въобще не ме интересува господин Колбер, от когото вие сте получили тази заповед, нито който и да е друг, чиито указания неотклонно изпълнявате. Мен ме интересува човекът, който ме притеснява на тази стълба, в чието подножие се плиска солена вода, при това дълбочината тук е най-малко тридесет фута.

— Но, господине, ако аз ви притеснявам — смутено и почти стеснително каза офицерът, — разберете, за това е виновна службата ми.

— Господине, вие или тези които са ви изпратили, имахте нещастието да ми нанесете оскърбление. Така или иначе, аз съм оскърбен. Не мога да отмъстя на тези, които са ви казали какво да правите, не ги познавам, а и те са доста далеч. Вие обаче сте пред мен и, кълна се в Господа, ако направите още една крачка напред, за да подслушвате какво ще кажат тези господа, ще ви смачкам главата и ще ви хвърля във водата. О! Да става каквото ще! През целия си живот само шест пъти съм изпадал в гняв, в пет от тези случаи нещата завършиха със смъртта на оня, който ме беше разгневил.

Офицерът не се помръдна. Изслуша заплахата и побледня:

— Господине, вие не сте прав, пречите ми да изпълня получената заповед.

Портос и Арамис, развълнувани от сцената, която наблюдаваха от горе, застанали до парапета на своята площадка, извикаха на капитана:

— Скъпи Д'Артанян, пазете се!

Д'Артанян им махна да мълчат. С ужасяващо спокойствие той вдигна крак да стъпи на следващото стъпало и с шпага в ръка се огледа, за да разбере дали офицерът го следва.

Офицерът се прекръсти и тръгна след капитана. Портос и Арамис, познаваха добре Д'Артанян и се хвърлиха надолу, за да спрат удара, защото вече им се струваше, че чуват звън. Но Д'Артанян премести шпагата си в лявата ръка и каза на офицера трогателно:

— Господине, вие сте порядъчен човек, навярно по-добре ще разберете това, което сега ще ви кажа.

— Говорете, господин Д'Артанян, говорете — отвърна храбрият офицер.

— Тези господа, които имаме удоволствието да виждаме пред нас и против които са насочени вашите заповеди, са мои приятели.

— Знам това, господине.

— Тогава как мислите, мога ли да постъпя с тях в съответствие с дадените ви инструкции?

— Разбирам сложността на вашето положение.

— В такъв случай позволете ни да поговорим без свидетели.

— Господин Д'Артанян, ако аз отстъпя пред вашата молба, ако направя това, което искате, ще наруша думата, с която съм обвързан, в противен случай ще ви се изпреча на пътя. Предпочитам първото пред второто. Разговаряйте, господине, със своите приятели и не ме презирайте, че от уважение и обич към вас… извършвам безчестна постъпка.

Трогнатият Д'Артанян стремително прегърна младия човек и веднага тръгна към своите приятели. Офицерът се загърна в плаща си и седна на стъпалата, покрити с влажни водорасли.

— Ето, скъпи приятели, ето моето положение. Сами видяхте — каза Д'Артанян, обърнат към Портос и Арамис.

Тримата се прегърнаха, както в дните на тяхната младост.

— Какво означава тази строгост? — попита Портос.

— Би трябвало, драги Портос, все пак да се досетите за някои неща.

— Не съвсем, драги капитане. В края на краищата нищо лошо не съм направил. Арамис също — побърза да добави добрият Портос.

Д'Артанян хвърли към прелата укоряващ поглед, който прониза дори неговото закалено сърце.

— Милият Портос! — възкликна ванският епископ.

— Виждате докъде сме я докарали. Да се прихваща всичко, което излиза от Бел-Ил или отива към него. Вашите лодки са задържани. Ако се опитате да бягате, ще ви заловят корабите, които браздят морето, за да ви дебнат. Кралят иска да ви залови и той ще постигне своето!

Д'Артанян дръпна яростно сивите си мустаци и отскубна няколко косъмчета. Арамис стана още по-мрачен, а Портос — сърдит.

— Имах такъв план — продължи Д'Артанян, — исках да ви взема двамата при себе си на кораба, да сте близо до мен и да ви върна свободата. Но кой може да ми гарантира сега, че връщайки се там, няма да намеря някакъв нов началник и тайна заповед, с която да ми отнемат командването! Тайна заповед, чрез която да се разправят с мен и с вас без ни най-малка възможност за спасение!

— Трябва да останем тук, на Бел-Ил — решително заяви Арамис. — И аз гарантирам, че ще се предам само ако разбера твърдо на какво мога да разчитам.

Портос не каза нищо. Това направи впечатление на Д'Артанян.

— Ще се опитам да разпитам този офицер, този храбрец, който ме придружава и чиято мъжествена съпротива ме зарадва много. Той явно е честен човек, макар и наш враг, но струва хиляди пъти повече от някой подъл угодник. Да се опитаме да узнаем какви права има той и какво разрешава или забранява неговата заповед.

— Да опитаме — съгласи се Арамис.

Д'Артанян се наведе от парапета и повика офицера, който веднага се качи при тях. След като размениха изискани любезности, както е естествено между порядъчни и изпълнени с взаимно уважение хора, Д'Артанян попита:

— Господине, ако поискам да отведа от тук тези господа, какво бихте направили?

— Не бих се възпротивил, но след като имам пряка и недопускаща тълкуване заповед, аз…

— А-а! — прекъсна го Д'Артанян.

— Вземете поне Портос — каза ванският епископ, — той ще съумее да докаже на краля и аз ще му помогна за това, а и вие също Д'Артанян, че няма нищо общо с тази работа.

— Хм! — изръмжа Д'Артанян. — Искате ли да заминете? Искате ли да ме последвате, Портос? Кралят е милостив!

— Бих искал да помисля — отвърна Портос.

— Значи оставате?

— До нова заповед! — възкликна Арамис.

— Дотогава, докато не ни осени някоя по-умна идея — отново каза Д'Артанян, — и ми се струва, че няма да чакаме дълго, защото тази идея вече се е родила.

— Ами в такъв случай да се сбогуваме — въздъхна Арамис, — но наистина, Портос, по-добре ще бъде да заминете.

— Не — лаконично отвърна Портос.

— Ваша воля — каза Арамис, обезпокоен от суровия тон на своя приятел. — Все пак се успокоявам с идеята, за която намекна Д'Артанян, и ми се струва, че вече я отгатвам.

— Я да видим — мускетарят наведе ухото си към Арамис. Прелатът прошепна няколко думи, на които Д'Артанян отвърна:

— Точно така!

— Значи няма грешка! — радостно извика ванският епископ.

— Използвайте суматохата, която ще предизвика осъществяването на този план, и уредете работите си, Арамис.

— За това бъдете спокоен.

— А сега, господине — каза Д'Артанян на офицера, — приемете от нас хиляди благодарности. Вие спечелихте трима приятели, които са готови да ви служат до гроб.

Като целуна нежно приятелите си на раздяла, Д'Артанян, заедно с придадения му от Колбер спътник, напусна Бел-Ил. Така освен обяснението, с което бе пожелал да се задоволи достойният Портос, сякаш нищо не се беше намесило в съдбата на тримата стари приятели, озовали се във враждуващи лагери. «Впрочем — каза си Арамис — съществува още и идеята на Д'Артанян.»

Капитанът, връщайки се на кораба, всестранно обмисляше тази идея, която неотдавна му беше дошла наум. Що се отнася до офицера, той пазеше мълчание, но не пречеше на Д'Артанян да размишлява. Като се качи на борда на кораба, който стоеше на котва на разстояние един топовен изстрел от бастиона на Бел-Ил, капитанът на мускетарите тегли черта под своите размисли и взе да прехвърля в ума си какви средства за нападение и защита има на разположение. Незабавно след пристигането си той свика военен съвет, в който влизаха офицерите, намиращи се в негово подчинение. Бяха осем: началникът на морските сили, един майор, командващ артилерията, един инженер, познатият ни вече офицер и четирима лейтенанти.

Д'Артанян събра всички в каютата на кърмата, изправи се, свали шапката си и започна своята реч:

— Господа, аз бях на Бел-Ил и видях там добре обучен и многообразен гарнизон, готов за отбрана, която може да ни затрудни. Затова имам намерение да встъпя в преговори с двамата главни офицери на тази крепост. Като ги откъснем от войските и от оръдията, лесно ще можем да намерим приемливо за двете страни решение, особено ако си поставим за задача да им въздействаме с разумни доводи. Съгласни ли сте с това, господа?

Артилерийският майор се обади с уважение:

— Господине, от вашето съобщение разбрах, че крепостта се готви за продължителна отбрана. Това означава, че вие с положителност знаете, че тази крепост решава да започне метеж.

Д'Артанян се раздразни, но той не беше от тези, които лесно могат да бъдат смутени от подобни дреболии, затова отвърна:

— Господине, вашата забележка съответства на истината. Но сигурно ви е известно, че Бел-Ил е васално владение на господин Фуке и че кралете на Франция в отколешни времена са предоставяли на това владение право да се въоръжават.

Майорът искаше да възрази.

— Не ме прекъсвайте — спря го Д'Артанян, — вие, разбира се, ще кажете, че това е право на въоръжаване против англичаните, а не против собствения крал. Но ние нямаме работа с господин Фуке и не той в дадения момент се е затворил в Бел-Ил, тъй като преди два дни той беше арестуван от мен. Жителите и защитниците на острова нищо не знаят за този арест. Да им се съобщава за това е съвсем безполезно. Това е толкова нечувано, неочаквано и необикновено, че изобщо няма да ни повярват. Бретонецът служи на своя господар, докато не го види мъртъв. Доколкото знам, никой бретонец не е виждал трупа на господин Фуке. Затова никак не е чудно, че те се съпротивляват на всички, които не представляват господин Фуке или не носят заповед с неговия подпис.

Майорът се поклони в знак на съгласие.

— Ето защо продължи Д'Артанян — аз искам да поканя на кораба си двама старши офицери от Белилския гарнизон. Те ще разговарят с вас, ще видят силите, които се намират в наше разпореждане, следователно ще разберат каква участ ги очаква в случай на съпротива. Ще се закълнем в честта си, че господин Фуке действително е арестуван и че всяка съпротива от тяхна страна може да му навреди. Ще им кажем също така, че ако дадат дори един-единствен топовен изстрел, те не ще могат да разчитат на милосърдието на краля. Тогава, в крайна сметка — аз горещо се надявам на това — те няма да се съпротивляват, ще се предадат без бой и ние по мирен път ще овладеем крепостта, щурмуването на която може да ни струва доста скъпо.

Офицерът, който съпровождаше Д'Артанян при посещението на Бел-Ил, се опита да каже нещо, но Д'Артанян го прекъсна:

— Знам какво искате да кажете, господине. Знам, че има заповед на краля, която забранява тайните преговори със защитниците на Бел-Ил, и имайки това предвид, ви предлагам да водим с тях преговори в присъствие на целия ми щаб.

Офицерите се спогледаха, сякаш взаимно да си прочетат мислите и при съвпадение на мненията мълчаливо да се договорят помежду си, а после да постъпят съгласно желанието на Д'Артанян. Зарадван, той вече мислеше, че благодарение на тяхното съгласие ще може да изпрати кораб за Портос и Арамис, когато офицерът на краля извади от пазвата си запечатан плик и го връчи на Д'Артанян:

— Прочетете господине.

На плика, под адреса, пишеше номер едно. Д'Артанян недоверчиво разгъна и прочете следното:

«Забранява се на господин Д'Артанян да свиква съвет и да води каквито и да било преговори, докато Бел-Ил не се предаде и всички пленници не бъдат разстреляни.

Подпис: Людовик»

Д'Артанян сдържа негодуванието си и каза любезно:

— Добре, господине. Ще постъпим в съответствие със заповедта на негово величество.