Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (172)

Глава петдесет и осма
Ангелът на смъртта

На това място страшното видение на Атос беше прекъснато от силен шум от вън. След него се чу тропот на коне, които препускаха по алеята към къщата. Тропотът утихна и до стаята, в която се намираше графът, долетяха необичайно гръмки възклицания. Атос не се помръдна. С мъка обърна глава към вратата, за да може по-ясно да чува какво става навън. Някой се изкачваше тежко по стълбите. Вратата се отвори и Атос едва чуто попита:

— Африканската поща ли е?

— Не, господин графе — чу се глас, който накара Атос да трепне.

— Гримо! — прошепна той, облян в студена пот.

Гримо застана на прага. Но това не беше предишният Гримо, подмладен от своето мъжество и преданост, не беше онзи Гримо, който пръв бе скочил в лодката, закотвена на пристана, за да откара Раул до кралския кораб. Това беше суров и бледен старец с прашни дрехи и оредели, побелели коси. Той трепереше, облегнат на рамката на вратата, и едва се удържа на крака, виждайки отдалеч, при мъждукащата светлина на лампата, лицето на своя господар. Живели заедно толкова години, те бяха свикнали да се разбират с един поглед, скъпернически да изразяват мислите си и безмълвно да си казват много; тези двама стари войници, в еднаква степен благородни, макар и неравни само по произход и положение, впериха един в друг очи и за един миг успяха да прочетат това, което се таеше дълбоко в сърцата им. Върху лицето на Гримо беше застинал отпечатък на дълбока скръб. Атос веднага разбра какво значи това. Със същия тон, с който бе разговарял в съня си със своя син, попита:

— Гримо, Раул е мъртъв, нали?

Зад гърба на Гримо се бяха събрали слугите. Те жадно ловяха всяка дума и не сваляха очи от болния. Всички те чуха този страшен въпрос, след който последва тягостно мълчание.

— Да! — отвърна старецът, успявайки да изтръгне от себе си този кратък отговор заедно с една глуха въздишка.

Жални стонове избухнаха сред слугите и стаята се изпълни с молитви, а умиращият баща в това време търсеше с очи портрета на загиналия син: за него това беше желано завръщане към прекъснатите сънища. Без стон, без да пролее нито сълза, търпелив и пълен със смирение, като свят мъченик той вдигна очи към небето, за да види още веднъж възнасящата се над планините на Джиджели толкова скъпа за него сянка, с която се беше разделил в момента на пристигането на Гримо. Гледайки упорито нагоре, той без съмнение отново се беше върнал към своите видения, беше изминал целия път, по който го водеха тези страшни и заедно с това сладки сънища, защото върху лицето му, когато за минута отвори очите си, светеше усмивка. Слагайки ръце на гърдите си, Атос се обърна с лице към прозореца, откъдето идваше нощна прохлада, носеща към неговото легло аромат на цветя и гора. Той потъна, за да не се върне никога към действителността, в съзерцание на този рай, скрит за погледите на живите. По пътя го водеше чистата и светла душа на неговия син.

След около час, потънал в този екстаз, той едва-едва повдигна своите бледни като восък, отслабнали ръце. Усмивката не напускаше лицето му и той прошепна тихо, толкова тихо, че едва можеше да се чуят последните му две думи, обърнати към Бога или към Раул:

— Аз идвам.

След това ръцете му бавно се отпуснаха върху леглото.

Смъртта беше милостива и ласкава към този благороден човек. Тя му спести мъките на агонията и последните конвулсии. Тя беше отворила с благосклонна ръка вратите на вечността и беше пуснала да влезе през тях тази велика душа, достойна дори в нейните очи за дълбоко уважение.

И след като заспа вечния си сън, Атос запази своята спокойна усмивка. Безметежността на неговата смърт заблуди слугите и те още дълго време се надяваха, че макар и в унес той все пак е жив. Хората искаха да отведат Гримо, който не сваляше очи от своя господар. Въпреки чене можеше да се държи на крака от умора, той отказа да тръгне и седна на прага като бдителен часовой.

В къщата всичко беше утихнало. Всеки пазеше мнимия сън на своя господар. Едва след като се ослуша, Гримо забеляза, че графът вече не диша. Той се изправи, за да види дали няма да трепне тялото на Атос. Нищо, ни най-малък признак на живот. Обхванат от ужас, Гримо чу в същия миг стъпки откъм стълбата. Разнесе се звън на шпори, подрънкване на шпага и един войнствен, познат нему звук го спря, когато той се канеше да тръгне към леглото на Атос. Чу се звънлив и силен глас на няколко крачки от него.

— Атос! Атос! Приятелю мой! — викаше гласът през сълзи.

— Господин Д'Артанян! — промълви Гримо.

— Къде е той? — попита мускетарят.

Гримо хвана ръката му със своите костеливи пръсти и му посочи леглото. На бялата възглавница се открояваше лицето на заспалия навеки граф. Д'Артанян не изрази мъката си нито с ридания, нито с въздишки. Виждаше се, че не му стига въздух. Стараейки се да стъпва безшумно, с болка в сърцето той се приближи на пръсти до леглото, сложи ухо до гърдите му, после доближи лице до устата му. Сърцето беше безмълвно, дишането беше спряло. Д'Артанян се изправи.

Гримо, който напрегнато следеше с очи всяко движение на Д'Артанян, неуверено се приближи до леглото на покойния, наведе се над него и целуна чаршафа, който покриваше изстиналите крака на господаря. От очите на верния слуга потекоха едри сълзи. Д'Артанян, който беше преживял живот, пълен със сътресения, никога не беше виждал по-трогателна картина. Наблюдаваше неподвижно усмихващия се покойник, който сякаш продължаваше да мисли как от отвъдната страна на живота да приеме ласкаво своя най-обичан след Раул приятел.

Д'Артанян затвори очите му с трепереща ръка и го целуна по челото. После седна до възглавницата. Тяхното приятелство беше продължило тридесет и пет години и през цялото това време Д'Артанян не беше видял от него нищо друго освен нежност и искрена благожелателност. Д'Артанян потъна в спомени, които на вълни нахлуваха в душата му. Едни бяха безгрижни, пълни с очарование като усмивката върху благородното лице на покойния граф, други — мрачни, потискащи и студени като тези затворени навеки очи.

Внезапно потокът от преживявания, който всяка минута нарастваше, сякаш го задави. Останал без сили да сдържа вълнението си, той стана и се насили да излезе от стаята. Избухна в сърцераздирателни ридания и слугите, сякаш само това бяха чакали, започнаха да му пригласят с плач и нареждане, а кучетата започнаха жално да вият.

Единствено Гримо беше останал ням както преди. Дори в безкрайното си отчаяние той се боеше да не оскверни със своя глас смъртта, боеше се да не разтревожи съня на своя господар.

На разсъмване Д'Артанян, който цяла нощ измерва с крачки залата на долния етаж, още веднъж се изкачи в спалнята на Атос и като изчака Гримо да обърне глава към него, му направи знак да излезе. Верният слуга се подчини безмълвно като сянка. Отвън Д'Артанян взе ръката на стареца и каза:

— Гримо, аз видях как умря бащата, сега ми разкажи как загина синът.

Гримо извади от пазвата си дебело писмо, върху което беше написано името на Атос. Познал почерка на херцог Дьо Бофор, капитанът счупи печата и при светлината на изгряващия ден, крачейки назад-напред по засадената със стари липи сенчеста алея, се задълбочи в четене на писмото.