Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (100)

Глава петдесет и четвърта
Методът на Портос

Изобилието от действащи лица, които въведохме в тази дълга повест, води до това, че всеки от тях е принуден да се появява само тогава, когато му дойде редът и в зависимост от хода на разказа ни. По тази причина читателят нямаше възможност да се срещне с нашия стар приятел Портос още при завръщането му във Фонтенбло.

Кралските почести не бяха променили спокойния и добродушен нрав на достойния благородник. Той само държеше главата си малко по-високо отпреди и откакто му беше оказана честта да обядва на кралската маса, в маниерите му бе започнало да прозира нещо величествено.

Залата за хранене на негово величество краля остави у Портос незабравимо впечатление. Владетелят на Брасие и Пиер фон обичаше да си спомня как по време на този паметен обяд цяла тълпа слуги и голям брой офицери стояха зад поканените, като придаваха на обяда изключително тържествен вид и запълваха с присъствието си залата.

Портос реши да награди Мускетон с някакво подходящо за положението му звание, да установи йерархия сред останалите слуги и да си направи нещо като малък двор. Подобна постъпка не беше чужда на големите пълководци и в миналия век подобен разкош си бяха позволили господата Дьо Тревил, Дьо Шомберг, Дьо ла Вьовил, а да не говорим за Ришельо, Конде и Буйон-Тюрен.

Защо Портос, приятел на негово величество краля и на господин Фуке, барон и кралски инженер, да не се наслади на всички тези удоволствия, свързани с богатство и големи заслуги?

Портос започна да забравя Арамис, който беше зает, както знаем, с работите на господин Фуке. До известна степен го беше забравил и Д'Артанян, погълнат от своята служба. Трюшен и Планше успяха да му станат скучни и се улавяше на моменти в някакви неясни и за самия него мечти. Всеки, който би го попитал дали усеща, че нещо му липсва, той, без да се замисли, би отговорил твърдо: «да».

Един следобед, когато Портос, малко развеселен от добрите вина, но измъчван от честолюбиви мисли, се мъчеше да си припомни всичките подробности от кралския обед и се канеше да си подремне, камердинерът му докладва, че с него иска да разговаря виконт Дьо Бражелон.

В съседната зала Раул стисна ръката на Портос, който се учуди от мрачния му вид, но все пак му предложи да седне.

— Скъпи господин Дьо Валон, искам да ви помоля за една услуга — каза Раул.

— Чудесно — отвърна Портос, — днес получих от Пиерфон осем хиляди ливри и ако са ви нужни пари…

— Не, не става дума за пари, благодаря ви, приятелю.

— Много жалко! Неведнъж съм слушал, че това е най-рядко срещаната услуга, но заедно с това тя най-лесно се оказва. Това ме учуди, а аз обичам да си повтарям думите, които ме учудват.

— Вие имате толкова добро сърце, колкото и здрав ум.

— А вие сте твърде добър към мен. Може би ще желаете да обядвате?

— Благодаря, не съм гладен.

— Така ли? Каква ужасна страна е Англия…

— Не много, но…

— Ако там нямаше превъзходна риба и хубаво месо, щеше да е съвсем нетърпимо.

— Да… Аз съм дошъл…

— Слушам ви. Позволете ми само да утоля жаждата си. В Париж ядат много солено. Пфу!

Портос се разпореди да донесат бутилка шампанско. Той напълни чашата на Раул, след това своята, отпи голяма глътка и възобнови разговора:

— Това ми беше необходимо, за да мога по-внимателно да ви слушам. Сега целият съм на вашите услуги. Какво ще желаете, мили мой Раул? Кажете!

— Какво е мнението ви за кавгите? Портос прокара пръсти по челото си.

— Искам да кажа: как се чувствате, когато стане кавга между някой от вашите приятели и трето лице?

— О, прекрасно както винаги.

— Много добре. Но какво правите тогава?

— Когато моите приятели се карат, аз се придържам към своя основен принцип: загубеното време не може да се върне и всяко нещо бързо се заглажда, докато хората още не са изстинали.

— О, такъв ли е вашият принцип?

— Да. Затова бързам да свържа противниците един с друг.

— Мислех — каза учудено Раул, — че напротив…

— В никакъв случай. Представете си, през целия си живот съм имал някъде около сто и осемдесет или сто и деветдесет истински дуела, без да броим случайните сблъсквания.

— Това се казва цифра! — каза Раул, като неволно се усмихна.

— О, това е нищо, аз съм дяволски спокоен човек. Друго нещо е Д'Артанян — неговите дуели наброяват стотици. Наистина, той е суров и взискателен и аз нерядко съм го укорявал за това.

— Значи като правило, вие се стремите да изглаждате недоразуменията на приятелите си?

— Не е имало случай да не ги изгладя — отвърна Портос толкова уверено и добродушно, че Раул едва не скочи от креслото.

— Но в крайна сметка помиряването сигурно е имало достоен завършек?

— О, гарантирам това. Почакайте минута и ще ви обясня в какво се състои вторият принцип, към който се придържам. Щом моят приятел ми разкаже за кавгата, аз действам по следния начин: въоръжен с изключителна любезност и хладнокръвие, което безусловно е необходимо за това, незабавно отивам при неговия противник и му казвам: «Господине, невъзможно е да не си давате сметка до каква степен сте оскърбили моя приятел.»

«Никак не ми върви — помисли си Раул. — Дьо Гиш ме възпря със своята студенина, Д'Артанян се подиграва с мен, а Портос е твърде мек — никой не иска да уреди нещата. А аз се обърнах към Портос с надежда да срещна най-после шпага вместо разсъждения и увещания… колко не ми върви!»

Портос си пое дъх и продължи:

— Та казвам: «Господине, сега, когато сте убеден, че сте нанесли оскърбление, ние можем да бъдем уверени, че няма да откажете да отговаряте за вашите действия. От днес между моя приятел и вас са възможни само безупречно любезни отношения. Предвид на това аз съм упълномощен да ви съобщя размерите на шпагата на моя приятел.»

— Какво?

— Почакайте, това не е всичко. «Размерите на шпагата на моя приятел… долу ме чака резервен кон. Моят приятел ви очаква там и там. Ще ви заведа, а по пътя ще вземем и вашия секундант. Така работата е уредена.»

— Значи вие помирявате противниците на мястото на дуела? — попита Раул, бледен от досада.

— Как? — учуди се Портос. — Да ги помирявам? Това пък защо?

— Но нали казвате, че нещата са уредени!

— Разбира се, след като моят приятел чака.

— А щом той чака…

— Той чака, за да може предварително да загрее тялото и краката си. А неговият противник е напрегнат след ездата. Те заемат позиция и моят приятел убива своя враг. Това е всичко.

— Ах, той го убива — възкликна Раул.

— Естествено! Нима ще избирам за приятели такива, които ще се оставят да ги убият! Аз имам сто и един приятели, начело на които са вашият почтен баща, Арамис и Д'Артанян, а за тях, както ми се струва, не може да се каже, че са покойници.

— О, мили бароне! — възкликна възторжено Раул и разцелува Портос.

— Значи вие одобрявате този метод? — попита великанът.

— Одобрявам го, толкова го одобрявам, че ще се обърна към вас за помощ веднага, още тази минута. Вие сте точно човекът, който ми трябва.

— Много добре! Аз съм на вашите услуги. Вие желаете да се биете?

— На всяка цена.

— Това е напълно естествено… с кого?

— С господин Дьо Сент-Енян.

— Познавам го… Той е очарователен млад човек и беше много любезен с мен, когато имах честта да обядвам с краля. Естествено, аз също ще му отвърна с любезност дори това да не влиза в моите навици. Значи той ви е оскърбил?

— Смъртоносно.

— Дявол да го вземе! Мога ли да употребя думата смъртоносно?

— Дори нещо по-силно. Значи нещата са уредени? — усмихвайки се, каза Раул.

— Разбира се… къде имате намерение да го чакате?

— О, простете, това е сложно. Граф Дьо Сент-Енян е близък приятел на краля.

— Чувал съм за това.

— И ако се наложи да го убия…

— Вие несъмнено ще го убиете. Но трябва да се погрижите и за своята безопасност.

— Мили приятелю, вие не ме разбрахте. Искам да кажа, че този дуел няма лесно да се уреди. Дьо Сент-Енян е приятел на краля и кралят може да узнае предварително.

— О, не! Нали знаете моя метод: «Господине, вие сте оскърбили приятеля ми…»

— Да, зная.

— А после: «Господине, конят е долу». И аз го извеждам, без да му дам възможност да размени с когото и да е дори една дума.

— Но той ще се съгласи ли толкова лесно да бъде отведен?

— Дявол да го вземе! Бих искал да го видя! Той ще бъде първият. Наистина, съвременните млади хора… но пък, ако трябва, ще го отнеса на ръце.

Портос реши да покаже как и вдигна Раул заедно със стола.

— Много добре — каза със смях младият човек. — Сега остава да изясним последния въпрос.

— Какъв въпрос?

— Въпросът за обидата, която ми е нанесъл Дьо Сент-Енян.

— Но тук повече няма за какво да се говори.

— Не, драги господин Дьо Валон, между съвременните хора, както вие се изразявате, съществува правило, съгласно което причините за поканата трябва да бъдат обяснени.

— В такъв случай разкажете ми някои подробности.

— Ще ми направите голяма услуга, ако предадете на граф Дьо Сент-Енян — той ще разбере — само това, че ме е оскърбил първо със своето преместване.

— Преместване… добре — каза Портос и сгъна един пръст на ръката си. — По-нататък?

— По-нататък, че е направил отвор в новото си жилище.

— Разбирам, отвор… Дявол! Това е съществено! Разбира се, че това ще предизвика ярост у вас. Как е могъл този безделник да прави отвори, без да вземе съгласието ви! Хиляди дяволи! Дори аз нямам нищо подобно, ако не смятате подземния ми затвор в Брасие.

— Ще добавите, че последното основание да се смятам за оскърбен, е портретът, който е добре познат на Сент-Енян.

— И портрет ли имало? И таз добра! Преместване, отвор и портрет. Но, приятелю, само едно от тези основания е достатъчно половината благородници на Франция и Испания да си прережат гърлата!

— Значи, мили мой, вече сте осведомен за подробностите.

— Взимам със себе си втори кон. Избирайте място за двубоя и докато чакате, се поупражнявайте в плие и атаки, това придава гъвкавост на тялото.

— Благодаря ви. Ще чакам във Венсанската гора до манастира на Малките братя.

— Прекрасно… Но къде да търся този граф Дьо Сент-Енян?

— В кралския дворец.

Портос звънна с гигантски звънец. Появи се слуга.

— Придворната ми дреха — заповяда той — и конят ми… и още един кон.

Слугата се поклони и излезе.

— Баща ви знае ли за това?

— Не, но ще му пиша.

— А Д'Артанян?

— Господин Д'Артанян също не знае. Той е много предпазлив и щеше да ме уговаря да се откажа от дуела.

— Но Д'Артанян е умен съветник — каза Портос, учуден поради благородната си скромност, че могат да се обръщат към него, когато на света съществува Д'Артанян.

— Скъпи господин Дьо Валон — продължи Раул, — умолявам ви, не ме разпитвайте повече. Аз казах всичко, което можех. Жадувам за действия и искам те да са сурови и решителни, такива, каквито вие умеете да ги направите благодарение на предварителната подготовка. Ето защо се обърнах към вас.

— Ще бъдете доволен от мен — каза Портос.

— Помнете, приятелю, че освен нас двамата никой друг не трябва да знае за дуела.

— За това не се мисли, докато не намерят мъртвеца в гората. Ах, мили приятелю, обещавам ви всичко на света, само не това, че ще крия покойника. Той ще бъде тук, ще го видят, това няма да се скрие. Имам принцип да не го заравям в земята. Да не мирише на убийство. Всеки риск трябва да е премерен, както казват нормандците.

— Храбри и скъпи приятелю, на работа!

— Доверете ми се — каза великанът, довършвайки бутилката, докато лакеят слагаше на креслото елегантния костюм с дантели.

Раул си излезе от Портос с тайна радост в сърцето.

«О, коварен крал! О, предател! Не мога да те накажа — кралете са свещени. Но твоят съучастник и сводник, който те представлява, той ще заплати за твоето престъпление. В негово лице ще убия теб, а после ще помислим и за Луиза.»