Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (72)

Глава двадесет и шеста
Бягство

Ла Валиер се измъкна заедно с патрула.

Войниците тръгнаха по улица Сент-Оноре надясно, а тя машинално зави наляво. Взе решение и намеренията й станаха ясни. Тя се канеше да постъпи в манастира на кармелитките в Шайо, чиято игуменка беше известна със своята строгост.

Ла Валиер съвсем не познаваше Париж. Тя никога не беше излизала пеш и не би могла да намери пътя дори и ако беше по-спокойна. Затова никак не беше чудно, че веднага зави в погрешна посока. Искаше й се да се отдалечи колкото може повече от двореца, все едно накъде. Беше чула, че Шайо се намира на брега на Сена, и затова тръгна нататък. Зави по улица Кок и тъй като не можеше да мине през Лувъра, се насочи към църквата Сен Жермен л'Озероа, към празното място, където по-късно Перо щеше да построи знаменитата колонада.

Скоро излезе на крайбрежната улица. Беше възбудена и вървеше бързо, едва чувствайки слабостта, която от време на време я караше да накуцва, напомняйки й за навяхването от детските години.

В друго време външността й би предизвикала подозрение у най-проницателните хора, би привлякла погледите и на най-нелюбопитните минувачи. Но в два и половина сутринта парижките улици са почти безлюдни. По тях се срещат само трудолюбиви занаятчии, отиващи на работа, или безделници, връщащи се у дома след пиянска нощ. За първите денят започва, а за вторите свършва.

Ла Валиер се страхуваше от всеки срещнат, тъй като беше неопитна и не можеше да отличи честния човек от негодника. Нищетата беше за нея плашило и всички хора, които срещаше, й се струваха бедняци. Въпреки безпорядъка в тоалета си беше облечена изящно, в роклята, с която се беше явила пред кралицата майка. Освен това бледното лице и красивите очи, виждащи се под наметалото, което тя повдигаше за да оглежда пътя, предизвикваха различни чувства у минувачите: нездраво любопитство у едни, съжаление у други.

Така Ла Валиер, вълнувайки се, бързайки и спъвайки се, стигна до площад Грев. От време на време се спираше, притиснала ръка към сърцето си, облягаше се на някоя стена, за да си отдъхне, и после още по-бързо се устремяваше напред.

На площада Ла Валиер се сблъска с трима дрипльовци, които слизаха от закотвена на кея лодка: тя беше натоварена с вино и явно се виждаше, че тези хора му бяха оказали чест. С нестройни гласове те възпяваха Бакхус и слизайки на брега, заобиколиха младата девойка.

Ла Валиер направи няколко неуспешни опита да се отскубне от тях. Краката й се подкосиха. Разбра, че ще припадне, и отчаяно завика. В същия миг пръстенът около нея се разкъса под мощен натиск. Единият от оскърбителите се претърколи през глава, друг полетя към реката, а третият падна.

Пред девойката стоеше офицер мускетар с намръщени вежди, заплашително свити устни и вдигната ръка. При вида на униформата и особено на човека, който я носеше, брегът за миг опустя.

— Ето ти на! — учудено извика офицерът. — Но това е госпожица Ла Валиер!

Зашеметена от станалото и поразена от звука на името си, тя повдигна очи и видя Д'Артанян.

— Нали ще ме защитите, господине? — произнесе с умоляващ глас.

— Разбира се, но къде отивате в този ранен час?

— В Шайо.

— В Шайо? През Рене? Но вие се отдалечавате!

— В такъв случай, господине, бъдете така добър да ми покажете пътя и да ме изпратите.

— С голямо удоволствие!

— Но как се оказахте тук? По каква милост на небето успяхте да ми се притечете на помощ? Имам чувството, че сънувам или полудявам.

— Оказах се тук, госпожице, защото имам къща на площад Грев. Вчера дойдох за наема и пренощувах тук. Сега ми се иска по-рано да стигна до двореца, за да проверя постовете.

Ла Валиер се облегна на ръката му и тръгна бързо. Все пак се чувстваше, че силите не й стигат, затова Д'Артанян й предложи да си почине. Тя отказа.

— Вие сигурно не знаете къде се намира Шайо? — заинтересува се Д'Артанян.

— Не зная.

— Доста е далеч.

— Все ми едно!

— Има поне една левга.

— Нищо, ще стигна до там.

Д'Артанян повече не възрази. По тона на гласа той винаги разбираше кога едно решение е сериозно.

Той по-скоро носеше, отколкото придружаваше Ла Валиер. Най-после се показаха хълмовете.

— При кого отивате, госпожице? — попита Д'Артанян.

— При кармелитките, господине.

— При кармелитките?! — с учудване повтори той.

— Да. И след като господ ви е изпратил на моя път, приемете благодарността ми. Сбогом.

— При кармелитките! Вие се сбогувате? Значи искате да останете при тях?… — извика Д'Артанян.

— Да, господине.

— Вие!!!

В това вие, след което ние поставихме три удивителни, за да му придадем колкото може повече изразителност, се криеше цяла поема. То възкресяваше у Ла Валиер старите спомени за Блоа и съвсем прясното минало във Фонтенбло, то й казваше: «Вие можехте да бъдете щастлива с Раул и да станете толкова могъща с Людовик, а вие отивате в манастир!»

— Да, господине — отвърна тя, — аз. Искам да стана божия служителка и се отказвам от света.

Вече се виждаше в бяло и черно, с библия в ръка, на свещи, пред последна изповед. С променено лице, сякаш не беше вече тя, сякаш беше съвършено друго същество, завинаги отдадено на Бога.

— Но не грешите ли относно призванието си? Не се ли мамите относно божията воля?

— Не, защото Бог ви изпрати при мен. Без вас сигурно не бих стигнала до тук. Значи Бог е искал да стигна до целта.

— Съмнявам се — каза в отговор Д'Артанян, — вашето разсъждение ми се струва твърде неубедително.

— Във всеки случай — продължи Ла Валиер — вие сте посветен в плановете ми. Остава само да ви помоля за едно последно внимание, като предварително ви благодаря.

— Говорете, госпожице.

— Кралят не знае за моето бягство от двореца. Д'Артанян отстъпи крачка назад от учудване.

— Кралят — продължи Ла Валиер — не знае, че се каня да постъпя в манастир.

— Кралят не знае!… — извика Д'Артанян. — Внимавайте, госпожице, вие не сте предвидили всички последствия от вашата постъпка. Без негово знание нищо не трябва да се предприема, това се отнася особено до придворните.

— Аз повече не съм придворна, господине.

Д'Артанян гледаше към девойката с нарастващо учудване.

— Господине, умолявам ви да се закълнете — от жалост, от великодушие и от чувство за чест.

— За какво?

— Закълнете ми се, господин Д'Артанян, че няма да разкажете на краля за срещата си с мен и за това, че аз съм в манастира на кармелитките.

Д'Артанян поклати глава:

— Няма да ви дам такава клетва.

— Защо?

— Защото познавам краля, познавам вас, познавам себе си, както и човешката природа въобще. Не, такава клетва аз няма да ви дам.

— В такъв случай — произнесе Ла Валиер с неочаквана за нея сила — вместо да ви благославям до края на дните си, ще ви кажа — бъдете проклет! Вие ме правите най-нещастната от всички жени!

Ние вече сме казвали, че Д'Артанян умееше да различава гласа на сърцето. Последните думи на Ла Валиер го развълнуваха. Той видя, че лицето й се промени, по тялото й премина тръпка, и разбра, че отказът му ще я убие.

— Нека бъде по вашему — съгласи се той. — Бъдете спокойна, госпожице, нищо няма да кажа на краля.

В радостен порив тя хвана ръката на Д'Артанян и силно я стисна. Мускетарят беше трогнат.

Ла Валиер бавно тръгна към манастира, чиито очертания се виждаха върху бледнеещото небе. Д'Артанян наблюдаваше отдалеч девойката. Вратата на манастирската приемна беше полуотворена. Ла Валиер се промъкна като сянка през нея и като благодари на Д'Артанян с леко кимване, се скри.

Останал сам, Д'Артанян се замисли над станалото, после се отправи към близкия мускетарски пост, избра най-добрия кон и след десет минути беше в двореца. Дворцовата кула удари пет часа.

Д'Артанян се осведоми за краля. Негово величество беше легнал в обичайния си час след аудиенцията, дадена на Колбер, и вероятно още спеше.

— Да — каза мускетарят, — тя не ме е лъгала. Кралят нищо не знае. Ако му беше известно и половината от това, което аз знам, в двореца всички щяха да са на крак!