Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (136)

Глава двадесет и втора
Как в Бастилията се изпълняваха заповеди

Фуке летеше с нечувана бързина. По пътя потръпваше от ужас, припомняйки си за онова, което току-що му бе станало известно.

«Какви ли са били — мислеше си той — тези необикновени хора в своята младост, след като дори сега ги бива да кроят подобни планове и да ги изпълняват, без да им мигне окото?»

От време на време се питаше дали не е сън всичко това, което му бе разказал Арамис, дали не е басня или клопка и дали в Бастилията няма да завари заповед за своето арестуване. Ето защо по пътя изпрати няколко тайни разпореждания, като се възползва от кратките спирки за смяна на конете. Тези разпореждания бяха адресирани до Д'Артанян и до онези войскови командири, чиято вярност беше извън подозрение.

«По такъв начин — реши Фуке, — дали ще бъда затворен в Бастилията или не, аз ще окажа на краля услугата, която честта ми изисква от мен. Ако се върна свободен, разпорежданията ще пристигнат след мен и тогава никой няма да успее да ги разпечата. Ще мога да ги взема обратно, но ако се забавя, всички, до които са изпратени, ще знаят, че се е случило нещо лошо. Тогава мога да очаквам да се притекат на помощ на мен и на краля.» Подготвяйки се по такъв начин за всякакви изненади, Фуке прелетя край Сена и най-сетне се приближи до вратите на Бастилията. Това, което никога не се беше случвало с Арамис, се случи с Фуке. Колкото и да повтаряше името си, колкото и да ги уверяваше, упорито отказваха да го пуснат в крепостта. Фуке седеше в каретата пред вратите, ядосваше се и проклинаше непредвидената пречка и очакваше завръщането на сержанта, който беше отишъл при майора. Накрая той се появи, мрачен и зъл.

— Е — каза нетърпеливо Фуке, — какво заповяда майорът?

— Господине — отвърна сержантът, — майорът ми се изсмя в очите и каза, че господин Фуке е във Во. А дори да е в Париж, той не би станал толкова рано.

— Дявол до го вземе! Вие сте стадо глупаци! — извика министърът.

Преди сержантът да затвори вратата, Фуке се промъкна в двора през пролуката и се устреми напред въпреки виковете на сержанта. Но той го настигна и викна на часовоя:

— На оръжие, часовой, на оръжие!

Часовоят посрещна министъра с насочена пика, но Фуке, който беше силен и ловък, а освен това и разгневен, измъкна пиката от ръката на войника и го удари с нея по рамото. Сержантът, който се беше приближил повече, отколкото трябва, също получи своята порция. Двамата започнаха да викат за помощ и на виковете им се притече караулът в пълен състав. Най-после между тези хора се намери един, който познаваше суперинтенданта по лице. Той завика:

— Монсеньор!… Ах, монсеньор!… Господа, какво правите? Удържа онези, които се канеха да отмъстят за приятелите си.

Фуке нареди да го пуснат във вътрешния двор, но в отговор чу, че това е забранено. Поиска да извикат коменданта, който беше чул целия този шум при вратите и тичаше заедно със своя помощник майора начело на отряд от двадесет души, убеден, че Бастилията е нападната.

Безмо веднага позна Фуке и изтърва извадената шпага, която дотогава размахваше смело:

— Ах, монсеньор! Хиляди извинения!

— Господине — каза почервенял и запотен суперинтендантът, — поздравявам ви, вашата охрана служи безупречно.

Безмо прие тези думи като ирония и побледня. Фуке си пое въздух и кимна на часовоя и сержанта, които търкаха усилено натъртените си рамена.

— Двадесет пистола на часовоя — каза той — и петдесет пистола на сержанта. Поздравявам ви, господа. Ще кажа за вас добра дума пред негово величество. А сега да си поговорим с вас, господин Безмо.

Сред одобрителния шепот на войниците той последва коменданта на Бастилията. Безмо вече трепереше от срам и тревога. Последствията от утринната визита на Арамис изглежда започваха, и то така, че това ужасяваше този човек на държавна служба. Стана още по-зле, когато Фуке, гледайки коменданта от упор, го запита рязко:

— Не се ли ужасявате от престъплението, в което участвате с господин Дербле?

«Ето, започва се!» — помисли си Безмо. И попита смирено:

— Какво престъпление, монсеньор?

— Престъпление, за което вас, господине, трябва да ви разчекнат. Помислете си добре. Впрочем сега не е време да изливам гнева си върху вас. Веднага ме заведете при вашия затворник.

— При кой затворник?

— Преструвате се, че не знаете. Превъзходно, това е най-доброто, което можете да направите. Ако си бяхте признали, че съзнателно сте участвали в този заговор, за вас това щеше да е краят. Но аз ще се направя, че вярвам във вашето незнание.

— Умолявам ви, монсеньор…

— Добре, водете ме при вашия затворник.

— При Марчиали?

— Кой е този Марчиали?

— Това е арестантът, доведен тази сутрин от господин Дербле.

— Марчиали ли се казва? — попита суперинтендантът, смутен от наивната увереност на Безмо.

— Да, монсеньор, тук е записан под това име.

Фуке проникна с поглед в душата на коменданта, на знаменитата кралска тъмница. С проницателност, типична за хората, които от много години са облечени с власт, той прочете в тази душа искрено недоумение.

— Същия затворник ли господин Дербле взе със себе си преди два дни и сутринта го докара обратно? — живо попита Фуке, долавяйки същината на плана на епископа.

— Да, да, монсеньор. Ако монсеньорът е пристигнал, за да го вземе от мен, аз ще бъда безкрайно благодарен. И без това се канех да пиша по повод на този Марчиали. От сутринта съм изключително недоволен от него. Има такива припадъци на ярост, та ми се струва, че Бастилията няма да издържи и ще се срути.

— Аз действително ще ви избавя от него — заяви Фуке. — Водете ме в килията му.

— Ще ми дадете ли заповед?

— Каква заповед?

— Заповед от краля.

— Почакайте да я напиша.

— Това за мен не е достатъчно, монсеньор, нужна ми е заповед от краля.

Фуке се направи на много сърдит:

— Толкова предпазни мерки, когато става въпрос за освобождаването на този затворник! Я ми покажете заповедта, на основание на която вече сте го пускали от тук!

Безмо показа заповедта за освобождаването на Селдон.

— Селдон не е Марчиали — каза Фуке.

— Но Марчиали не е освободен, монсеньор, той е тук.

— Нали казахте, че господин Дербле го взел, а после го докарал отново?

— Не съм казвал това.

— Казахте го толкова ясно, че още чувам думите ви.

— Грешка на езика.

— Господин Дьо Безмо, внимавайте!

— Не ме е страх, монсеньор, отчетността ми е в пълен ред.

— Как смеете да ми говорите така?

— Бих казал това и пред Бога. Господин Дербле ми донесе заповед за освобождаването на шотландеца Селдон и той е свободен вече.

— Аз ви казвам, че Марчиали също е бил пуснат от Бастилията.

— Това трябва да се докаже, монсеньор.

— Дайте да го видя.

— Монсеньор, който управлява кралството, знае, че посещаването на затворници без съгласието на краля не се разрешава.

— Но господин Дербле… е влизал при затворника!

— Това също трябва да се докаже, монсеньор.

— Господин Дьо Безмо, подбирайте си думите. С господин Дербле е свършено.

— Свършено! С господин Дербле! Невероятно!

— Нали не отричате, че сте се подчинили на влиянието му?

— Аз се подчинявам, монсеньор, само на правилата на кралската служба. Аз изпълнявам дълга си. Покажете ми заповед от краля и ще влезете в килията на Марчиали.

— Послушайте, господин комендант, давам ви честната си дума, че ако ме пуснете при затворника, в същата минута ще ви връча кралска заповед.

— Покажете ми я преди това, монсеньор.

— Вижте какво, господин Дьо Безмо, ако сега не изпълните моето искане, ще наредя да арестуват вас и всички офицери под ваше командване.

— Преди да извършите това насилие, монсеньор, благоволете да си припомните — каза побледнял Безмо, — че ние се подчиняваме само на краля. Защо не искате да представите заповед от краля, за да видите този Марчиали, след като ще трябва и без друго да донесете кралска заповед? За да причините само неприятности ли на един невинен човек, какъвто е вашият покорен слуга? Обърнете милостиво внимание на това, че ме плашите до смърт, монсеньор, аз треперя и още малко ще припадна.

— Ще затреперите още повече, господин Дьо Безмо, когато се върна тук с тридесет оръдия и десет хиляди войници.

— Боже мой, сега вече монсеньорът си губи ума!

— Когато събера против вас и вашите проклети кули целият парижки народ, ще разбия вратите и ще накарам да ви обесят на ъгловата кула!

— Монсеньор, монсеньор, за Бога!

— Давам ви за размисъл десет минути — каза Фуке със спокоен глас. — Ето, аз сядам в това кресло и чакам. Ако след десет минути продължавате да упорствате, ще изляза от тук. Можете колкото си искате да ме смятате за луд, но ще видите докъде ще ви докара вашият инат.

Безмо тропна в отчаяние с крак, но не отвърна нищо. Виждайки това, Фуке грабна перо и хартия от масата и написа:

«Заповед до господин старея на търговското съсловие да събере гражданското опълчение и да тръгне към Бастилията, за да се постави в услуга на Негово величество краля.»

Безмо сви рамене и Фуке отново взе перото. Този път написа: «Заповед до принц Конде и херцог Дьо Бульон — да застанат начело на швейцарците и гвардията и да тръгнат към Бастилията, за да се поставят в услуга на Негово величество краля…». Безмо започна да размишлява. Фуке продължи да пише: «Заповед до всички войници, граждани и благородници да заловят и да задържат, където и да се намират, кавалера Дербле, вански епископ, и неговите съучастници, към които принадлежи на първо място господин Дьо Безмо, комендант на Бастилията, заподозрян в измяна, метеж и оскърбление на Негово величество…»

— Спрете, монсеньор! — извика Безмо. — Нищо не разбирам, но през следващите два часа могат да се случат толкова нещастия, че дори безумието да е причина за тях, нека кралят ме съди дали съм виновен, като съм нарушил установения от него ред, за да предотвратя катастрофата. Да вървим към кулата, монсеньор, ще видите Марчиали.

Фуке изхвръкна от стаята, а Безмо го последва, като бършеше студената пот, която струеше по челото му.

— Каква ужасна сутрин! — каза. — Каква напаст!

— Да вървим по-скоро! — Фуке пришпори коменданта. Безмо направи знак на надзирателя да върви напред. Той се боеше от своя спътник. Фуке забеляза това и каза сурово:

— Стига детинщини! Оставете този човек, вземете ключовете и ми показвайте пътя. Никой, разбирате ли, никой не трябва да бъде свидетел на сцената, която ще се разиграе в килията на Марчиали. Ако кажете още веднъж «не», ще си тръгна. И сам ще доставя по предназначение съставените от мен заповеди.

Безмо наведе глава, взе ключовете и започна да се изкачва с министъра по стълбата, която водеше към горните етажи на кулата. По тази извиваща се в безкрайна спирала стълба приглушените стонове ставаха все по-силни, чуваха се викове и ужасяващи проклятия.

— Какво е това? — попита Фуке.

— Това е вашият Марчиали, ето как крещят лудите.

Фуке изтръпна. Той позна гласа на краля във виковете, които бяха по-страшни от всички останали. Спря се и изтръгна връзката ключове от ръцете на окончателно объркания Безмо. Той вече се страхуваше да не би този нов безумец да му пробие главата с някой от ключовете.

— Ах! — възкликна той. — Господин Дербле нищо не ми е казвал за това.

— Ключа! — извика Фуке. — Къде е ключът от вратата?

— Ето го.

Ужасен вик, съпроводен от бесни удари по вратата, предизвика още по-ужасно ехо по стълбата.

— Вървете си! — каза Фуке със заплаха в гласа.

— Нямам нищо против — измърмори Безмо. — Двама побеснели ще останат очи в очи и аз съм убеден, че единият ще довърши другия.

— Вървете си! — повтори още веднъж Фуке. — Ако стъпите на тази стълба, преди да съм ви извикал, запомнете: ще заемете мястото на последния от затворените в Бастилията.

— Сигурно ще умра, в това няма съмнение — мърмореше комендантът, като се отдалечаваше с олюляваща се походка.

Воплите на затворника се чуваха все по-силно. Фуке се убеди, че Безмо е стигнал до последните стъпала. Той пъхна ключа в ключалката на първата врата. Тогава ясно чу пресипналия вик на Людовик:

— Помощ! Аз съм кралят! Помощ!

Ключът от първата врата не ставаше за втората. Наложи се Фуке да търси нужния ключ във връзката. В това време кралят, изпаднал в бяс, викаше с див, нечовешки глас:

— Фуке ме затвори в тази клетка! Помогнете ми против Фуке! Аз съм кралят! Елате на помощ на краля против Фуке!

Тези викове разкъсваха сърцето на министъра. Те се съпровождаха от ужасни удари по вратата с парчетата от стола, които кралят използваше като таран. Накрая Фуке намери нужния ключ. Останал без сили, кралят вече не можеше да произнася членоразделни звуци, а само ръмжеше:

— Смърт на Фуке! Смърт на негодника Фуке! Вратата се отвори.