Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава двадесет и осма
Разпоредителят

Бързайки да остане сам, за да може по-добре да разбере чувствата си, кралят се усамоти в своите стаи и при него скоро се появи господин Дьо Сент-Енян след проведения разговор с принцесата.

Читателят вече знае за този разговор.

Фаворитът, който беше горд с това, че беше ценен от две страни, и съзнавайки, че преди два часа бе станал пазител на тайната на краля, вече започваше да гледа на придворните работи от висотата, където се бе възкачил, или по-точно — където го бе възкачил случаят. Той виждаше наоколо само любов и гирлянди.

Любовта на краля към принцесата, на принцесата към краля, на Дьо Гиш към принцесата, Дьо ла Валиер и кралят, Маликорн и Монтале, госпожица Дьо Тоне-Шарант и той, Сент-Енян — нима от такова изобилие не би се завъртяла главата на придворния? А Сент-Енян беше образец за придворни, бивши, сегашни и бъдещи.

Освен това той се беше представил като прекрасен разказвач и тънък ценител. Като че ли кралят го слушаше с голям интерес, особено когато разказваше с какво любопитство принцесата го е разпитвала за всичко, което засягаше госпожица Дьо ла Валиер.

Макар че кралят беше охладнял към Хенриета, цялата страстност, с която тя се беше опитвала да научи всичко за него, приятно гъделичкаше самолюбието му. Това му доставяше удовлетворение, но само това. Сърцето му нито за миг не беше разтревожено от факта, че принцесата може да си помисли каквото и да е за това приключение.

Когато Сент-Енян завърши, кралят го попита:

— Сега знаеш какво е госпожица Дьо ла Валиер, нали?

— Знам не само това какво представлява сега, но и какво ще бъде в близко бъдеще.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тя представлява това, което би желала да бъде всяка жена, тоест предмет на любовта на ваше величество. Искам да кажа, че тя ще бъде всичко, което ваше величество пожелае да направи от нея.

— Съвсем не за това те питам… не е нужно да зная какво е днес и какво ще е утре, както ти вече каза, това зависи от мен, но аз бих искал да знам каква е била вчера. Разкажи ми всичко, което знаеш за нея.

— Казват, че е скромна.

— О — усмихна се кралят, — вероятно това са празни думи.

— Те се чуват достатъчно рядко в двора, господарю, така че може да им се вярва.

— Може би сте прав, драги мой… А какъв е произходът й?

— Достатъчно знатен: дъщеря на маркиз Дьо ла Валиер, осиновена дъщеря на господин Дьо Сен Реми.

— Ах, да, майордома на моята леля… Помня, помня, бегло съм го виждал в Блоа. Там тя беше представена на кралицата. Сега се упреквам, че не съм й отделил вниманието, което заслужава.

— Уверен съм, господарю, че вие ще успеете да наваксате пропуснатото.

— Значи казвате, че според слуховете госпожица Дьо ла Валиер няма любовник.

— Във всеки случай не мисля, че ваше величество ще има страшен съперник.

— Почакай — извика изведнъж кралят, сякаш се беше сетил нещо.

— Какво ще обичате, господарю?

— Спомних си.

— Какво?

— Ако тя няма любовник, то има годеник.

— Годеник?

— Как не знае за това, графе?

— Не зная.

— Но ти знаеш всички новини!

— Извинете, ваше величество. А вие познавате ли този годеник?

— Разбира се! Неговият баща дойде при мен с молба да подпиша брачния договор: това беше…

Кралят без съмнение се канеше да назове виконт Дьо Бражелон, но изведнъж прекъсна наполовина изречението, смръщвайки вежди.

— И това е?… — запита отново Сент-Енян.

— Не помня — отвърна Людовик XIV, опитвайки се да сподави вълнението си.

— Разрешете, ваше величество, да ви помогна да си спомните.

— Не, всъщност и сам не зная за кого се канех да говоря. Смътно си спомням само, че една от придворните дами се канеше да се омъжва, но за кого — не мога да си спомня.

— Може би госпожица Дьо Тоне-Шарант? — попита Сент-Енян.

— Може би.

— Тогава фамилията на годеника е Монтеспан, но госпожица Дьо Тоне-Шарант, както ми се струва, никога не се е държала с него така, че той да се страхува да й направи предложение.

— С една дума — каза кралят, — на мен нищо или почти нищо не ми е известно за госпожица Дьо ла Валиер и аз те моля, Сент-Енян, да събереш сведения за нея.

— Слушам, господарю. А кога ще имам честта да видя ваше величество, за да му предам тези сведения?

— Щом ги събереш.

— Ще ги събера моментално, ако те долетят при мен със същата скорост, с която аз се стремя отново да се явя пред краля.

— Добре казано! Впрочем принцесата не е ли изразявала някога недоволство от бедното момиче?

— Не, аз не съм забелязал, господарю.

— Принцесата никога ли не се е сърдила?

— Не зная, тя винаги се смее.

— Прекрасно, но аз чувам шум в преддверието, сигурно ще ми докладват за някакъв куриер.

— Наистина, господарю.

— Иди разбери, Сент-Енян.

Графът изтича до вратата и размени няколко думи със стоящия до входа камердинер.

— Господарю — съобщи той, след като се върна, — това е господин Фуке, който току-що е пристигнал по заповед на краля, както той казва. Явил се е, но тъй като е вече твърде късно, не моли за незабавна аудиенция. Достатъчно му е кралят да знае за неговото пристигане.

— Господин Фуке! Писах му в три часа да се яви във Фонтенбло утре сутринта, а той се явява в два часа през нощта, това се казва усърдие! — възкликна кралят, много доволен от такава изпълнителност. — Господин Фуке ще получи аудиенция. Аз съм го извикал и съм длъжен да го приема. Нека го въведат. А ти, графе, на разузнаване, и до утре!

Кралят сложи пръст на устните си, а зарадваният Сент-Енян изхвръкна от стаята, разпореждайки се камердинерът да въведе господин Фуке.

Последният влезе в кралските покои. Людовик стана насреща му с любезна усмивка.

— Добър вечер, господин Фуке, благодаря ви за акуратността. Изглежда, моят пратеник е пристигнал при вас доста късно.

— В десет вечерта, господарю.

— Работили сте много тези дни, господин Фуке, тъй като ме уверяваха, че последните три-четири дни никъде не сте излизали от своя кабинет в Сен-Манде.

— Действително работих тези три дни, господарю — отвърна с поклон суперинтендантът.

— Известно ли ви е, господин Фуке, че трябва да разговарям с вас за много неща? — продължи кралят с най-любезния си тон.

— Ваше величество е много милостив към мен. Разрешете ми да ви напомня за обещаната аудиенция.

— Изглежда, някой от духовенството се кани да ми благодари, не е ли така?

— Отгатнахте, господарю. Може би часът не е подходящ, но времето на човека, когото доведох, е много ценно и тъй като Фонтенбло лежи по пътя към неговата епархия…

— Кой е той?

— Новият вански епископ, когото ваше величество благоволи да назначи преди три месеца по моя препоръка.

— Възможно е — каза кралят, който беше подписал заповедта, без да я чете, — и така, той е тук?

— Да, господарю. Ван е много важна епархия. Овците на този пастир се нуждаят много от неговото божествено слово. Това са диваци, които трябва да се възпитават, като се поучават, и господин Дербле няма съперници в това отношение.

— Господин Дербле! — каза кралят, на когото се стори, че някога е чувал това име.

— На ваше величество не е известно скромното име на един от най-верните и предани негови слуги? — живо попита Фуке.

— Не, нещо не си спомням… И той се кани да тръгва?

— Да, той е получил днес писма, с които по всяка вероятност се иска незабавното му пристигане, и ето, тръгвайки за такава глуха провинция като Бретан, би желал да засвидетелства своите почитания към ваше величество.

— И той чака, така ли?

— Той е тук, господарю!

— Нека влезе.

Фуке направи знак на камердинера.

Вратата се отвори и Арамис влезе.

Изслушвайки приветствията му, кралят внимателно гледаше лицето, което, видяно веднъж, трудно можеше да бъде забравено.

— Ван! — произнесе той. — Вие ли сте ванският епископ?

— Да, господарю.

— Ван в Бретан? Арамис се поклони.

— На морето?

Арамис се поклони още веднъж.

— Това е на няколко левги от Бел-Ил.

— Да, господарю — отвърна прелатът, — около шест левги.

— Шест левги, това е нищо — каза Людовик.

— Но за нас, бедните бретонци, господарю — отвърна Арамис, — шест левги са огромно разстояние, ако се върви по сушата, а по морето това е цяла безкрайност. Имам честта да доложа на краля, че от реката до Бел-Ил има шест левги по море.

— Чул съм, че господин Фуке има там красива къща! — попита кралят.

— Да, говори се — отвърна Арамис.

— Как така… говори се? — учуди се кралят.

— Да, господарю.

— Признавам си, господин Фуке, че ме учудва едно обстоятелство.

— Какво?

— Начело на вашите приходи стои господин Дербле, а вие не сте му показали Бел-Ил?

— Ах, господарю — промълви епископът, без да дава възможност на Фуке да отговори, — ние, бедните бретонски прелати, повечето време си седим у дома.

— Ваше преосвещенство, аз ще накажа господин Фуке за неговото невнимание.

— По какъв начин, господарю?

— Ще ви преместя другаде.

Фуке прехапа устни, а Арамис се усмихна.

— Какво ви носи Ван? — продължаваше кралят.

— Шест хиляди ливри, господарю.

— Боже мой, нима толкова малко? Значи вие имате собствени средства, господин епископ?

— Аз нямам нищо, господарю. Само господин Фуке е така добър да ми дава на годината хиляда и двеста ливри.

— В такъв случай, господин Дербле, аз ви обещавам нещо по-добро.

Арамис се поклони.

От своя страна кралят му се поклони едва ли не почтително, което той имаше навик да прави, разговаряйки с жени и духовници.

Арамис разбра, че аудиенцията му свърши. За довиждане той произнесе някаква простичка фраза, напълно подходяща за устата на селски пастир.

— Какво прекрасно лице има този човек — каза кралят, изпращайки го с поглед до вратата и гледайки след него дори след като тя се затвори.

— Господарю — отвърна Фуке, — ако този епископ беше получил по-добро образование, то нито един прелат в цялото кралство нямаше да бъде по-достоен за високи почести.

— Нима не е учен?

— Той е сменил шпагата с расото и го е направил доста късно. Но това не е важно и ако ваше величество отново ми разреши да говоря за него…

— Моля ви. Но преди да говорим за него, нека поговорим за вас.

— За мен, господарю?

— Да, трябва да ви предам хиляди поздравления.

— Нямам сили да покажа на ваше величество колко съм щастлив.

— Да, господин Фуке, но аз бях настроен против вас.

— Тогава се чувствах много нещастен, господарю.

— Но всичко премина. Нима не сте забелязали?

— Забелязах, господарю. Аз покорно очаквах деня, в който ще се открие истината. Явно този ден е дошъл.

— Значи вие знаехте, че сте в немилост пред мен?

— Уви, господарю.

— А знаете ли защо?

— Разбира се. Кралят ме е сметнал за прахосник.

— Не.

— Или по-точно, посредствен администратор. С една дума, ваше величество е сметнал, че след като поданиците му нямат пари, и той няма да има.

— Мислех, но се убедих, че е било грешка. Фуке се поклони.

— Нямате ли други оплаквания или жалби?

— Нито едното, нито другото. А пари има.

— Да, последния месец просто ме засипахте с тях.

— Имам не само за най-необходимото, но и за всичките ви капризи.

— Слава богу! Не, господин Фуке, няма да ви подлагам на изпитание, от днес в течение на два месеца няма да ви поискам нито су.

— Ще се възползвам от това и ще събера за краля пет или шест милиона, които ще му послужат като фонд в случай на война.

— Пет или шест милиона?

— Разбира се, само за кралския дом.

— Значи вие мислите за война, господин Фуке?

— Мисля, че Бог е дал на орела клюн и нокти, за да ги пуска в ход като доказателство за царствения си произход.

Кралят почервеня от удоволствие.

— В последните дни изхарчихме много пари, нали няма да мърморите?

— Господарю, ваше величество има пред себе си още двадесет години младост и цял милиард, който вие може да изхарчите за това време.

— Цял милиард! Това е много, господин Фуке — усмихна се кралят.

— Ще ги събера, господарю… ваше величество има в лицето на господин Колбер и в мое лице двама ценни служители. Единият ще ви помага да харчите тези пари — това съм аз, ако услугите ми са приети от негово величество, а другият ще икономисва — това е господин Колбер.

— Господин Колбер? — с учудване попита кралят.

— Разбира се, господарю. Господин Колбер прекрасно умее да брои пари.

Чувайки такава похвала за врага, кралят почувства пълно доверие във Фуке. Всичко това беше, защото нито с гласа си, нито с погледа си суперинтендантът се издаде. Това не беше похвала, след която можеш да ругаеш.

Кралят разбра и отдаде длъжното на такъв ум и на такова великодушие:

— Вие хвалите господин Колбер?

— Да, господарю, защото той не само е достоен човек, но е много предан на интересите на ваше величество.

— Вие мислите така, защото той често се е противопоставял на вашите намерения?

— Именно, господарю.

— Обяснете ми това, моля ви.

— Това е много просто. Аз съм човекът, необходим, за да намира пари, а той трябва да им попречи да се изпарят.

— Добре, господин суперинтендант. Но може би ще ми кажете нещо, което да нанесе поправка в този похвален отзив.

— Като администратор ли, господарю?

— Да.

— Нито една дума, господарю.

— Нима?

— Кълна се в честта си, аз не познавам във Франция по-добър изпълнител от господин Колбер.

В 1661 година думата изпълнител не съдържаше в себе си този признак, който му се придава в днешно време. В устата на Фуке, когото кралят току-що нарече господин суперинтендант, то имаше оттенък на нещо унизително, така че откриваше цяла пропаст между Фуке и Колбер.

— Но — каза Людовик XIV — колкото и Колбер да е стиснат, а той се разпореждаше с моите празници във Фонтенбло, уверявам ви, никак не пречеше да се изпаряват моите пари.

Фуке се поклони и не отвърна нищо.

— Не намирате ли? — попита кралят.

— Намирам, господарю — отвърна Фуке, — че господин Колбер е проявил организаторски способности и в това отношение напълно заслужава похвалите на негово величество.

Думата организаторски се яви прекрасно допълнение към думата изпълнител. Никой не можеше да се сравни с краля по отношение чувствителността към най-малките нюанси в думите и умението да долавя и най-замаскираните намерения. Затова Людовик разбра, че от гледна точка на Фуке изпълнителят е бил прекалено честен, тоест че разкошните празници във Фонтенбло биха могли да бъдат още по-разкошни.

Оттук кралят направи извода, че присъстващите са могли да открият недостатъци в неговите увеселения. Той изпита досадата на провинциалист, който пристига в Париж облякъл най-красивите си дрехи. Такъв човек елегантните хора или прекалено внимателно го гледат, или въобще не му обръщат внимание. Тази трезва и в същото време внимателно обмислена част от разговора с Фуке внуши на краля още по-голямо уважение към ума и дипломатическите способности на министъра.

Фуке се отдалечи и кралят легна в леглото си, леко недоволен и раздразнен от току-що получения урок. Повече от половин час той се въртя, припомняйки си украсата, драпериите, менюто на угощенията, архитектурата на триумфалните арки, подробностите на илюминациите и фойерверките, устроени по разпореждане на изпълнителя — Колбер. След като преброди мислено всичко, което се бе случило през тази седмица, кралят откри няколко петна върху картината на своите празненства.

Със своята изискана вежливост и тактика Фуке току-що бе уронил силно престижа на Колбер в очите на краля. А интендантът си мислете, че никога не му се е удавало така да навреди на Фуке, колкото и да бе пускал в ход своята дребнавост, злоба и упорита омраза.