Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (101)

Глава петдесет и пета
Преместване, отвор и портрет

Портос, изключително доволен от възложеното му поръчение, което до известна степен го подмладяваше, се облече в придворния си тоалет, като загуби за това половин час по-малко от обикновено.

Като човек, движил се из големия свят, той първо изпрати лакея си да разбере дали граф Дьо Сент-Енян си е у дома. Отговориха му, че графът е имал честта да съпровожда краля в Сен-Жермен заедно с целия двор и че току-що се е върнал. Портос завари Сент-Енян точно когато му смъкваха ботушите.

Разходката беше превъзходна. Кралят, все по-влюбен, все по-щастлив, беше очарователно любезен с всички. Той раздаваше наоколо несравними милости, както се изразяваха по-късно поетите.

Нашите читатели не са забравили, че граф Дьо Сент-Енян беше стихотворец, който намираше, че е доказал това при достатъчно паметни обстоятелства, осигуряващи му това звание. През целия път като неуморим любител на римата той засипваше с двустишия, четиристишия и мадригали краля, а по-късно и Ла Валиер.

Кралят също беше във форма и съчини дистих. Що се касае до Ла Валиер, тя като всяка влюбена жена съчини два мили сонета.

Както вижда читателят, денят за Аполон не беше лош.

Връщайки се в Париж, Сент-Енян, който знаеше, че стиховете му ще се разпространят из целия град, се зае вече с по-голяма взискателност със съдържанието и формата на своите творения.

Затова като нежен баща, на когото му предстои да покаже рожбите си на бял свят, през цялото време си задаваше един и същ въпрос: ще види ли публиката в неговите произведения стройни, изящни и гладки плодовете на въображението му.

За да свали от душата си това тежко бреме, Сент-Енян каза на глас мадригала, който по памет бе рецитирал на краля и който беше обещал да му даде преписан:

Ирис, аз видях лукавия ви поглед, от сърцето той не дава отговор подсказан, от съдбата тъжна аз жестоко съм наказан — туй, което ме измамва, да обичам само.

Този мадригал, макар и много изящен за устна рецитация, сега не удовлетворяваше напълно Сент-Енян.

— Не, последният стих все още не е добър. Над мен ще издевателстват моите събратя драскачи. Ще ги нарекат стихове на велможа и ако кралят чуе, че съм слаб поет, може да му хрумне сам да се увери в това.

Унесен в подобни мисли, Сент-Енян се събличаше. Той току-що бе свалил ризата и се канеше да надене халата, когато му съобщиха, че го търси барон Дьо Валон дьо Брасие дьо Пиерфон.

— Що за букет от имена. Не познавам такъв.

— Това е благородникът, който има честта да обядва с краля и господин графа по време на пребиваването на негово величество във Фонтенбло — каза лакеят.

— При краля във Фонтенбло? — извика Сент-Енян. — По-скоро извикайте този благородник.

Лакеят побърза да изпълни заповедта. Портос влезе.

Сент-Енян имаше дворцова памет. Той веднага позна провинциалния благородник с малко смешна репутация, който независимо от усмивките на офицерите около масата беше приет добре от краля. Дьо Сент-Енян помнеше това и посрещна Портос с израз на дълбоко уважение, което той прие като нещо съвсем естествено.

Графът заповяда на лакея да донесе стол за посетителя. Портос не видя нищо лошо в това и седна. После се изкашля. Размениха обичайните приветствия, след което графът като домакин попита:

— Господин барон, на каква щастлива случайност дължа вашето посещение?

— Именно това исках да обясня, господин графе, но простете…

— Какво има?

— Чувствам, че столът ми започва да се разпада.

— Съвсем не, бароне, съвсем не — каза Сент-Енян.

— Все пак усещам, че се чупи, господин графе, и ако не стана, ще падна и ще се окажа в положение, несъответстващо на поръчението, с което съм дошъл.

Портос се изправи съвсем навреме, защото краката на стола се бяха подвили и седалката бе хлътнала с няколко дюйма. Сент-Енян потърси с поглед някое здраво кресло, за да настани госта си.

— Съвременната мебел — каза Портос, докато графът търсеше кресло, — стана смешно неустойчива. В моята младост сядах далеч по-енергично, отколкото сега, но не си спомням да съм чупил някога стол, ако не се броят онези случаи в пивниците, когато ги чупех с ръце, за да ги използвам в ръкопашен бой.

Дьо Сент-Енян му отвърна с усмивка.

— Но за нещастие — продължи Портос, сядайки на кушетката, която застрашително изскърца, но издържа, — работата не е в това.

— Как така, за нещастие? Нима, бароне, идвате с лоша вест?

— Лоша вест за благородник? О, не, господин графе! — вежливо отвърна Портос. — Явих се тук, за да ви кажа, че вие жестоко сте оскърбили един мой приятел.

— Аз ли, господине? — възкликна Сент-Енян. — Аз съм оскърбил ваш приятел? Но кой, кажете ми!

— Виконт Раул дьо Бражелон.

— Аз съм оскърбил господин Дьо Бражелон! Наистина, господине, не съм могъл да направя това, тъй като господин Бражелон, когото аз познавам съвсем слабо, дори съвсем не го познавам, се намира в Англия. Не съм го виждал отдавна и не съм му нанасял оскърбление.

— Господин Бражелон е в Париж, господине — каза невъзмутимо Портос, — а що се отнася до оскърблението, аз гарантирам, че сте го оскърбили… щом той ми каза това. Да, графе, вие сте го оскърбили жестоко, смъртоносно, повтарям: смъртоносно.

— Но това е невъзможно, бароне, кълна ви се, това е напълно невъзможно!

— Впрочем — добави Портос — вие не може да не знаете, тъй като Бражелон ви е предупредил с бележка.

— Не съм получавал никаква бележка. Давам ви дума.

— Учудващо! А Раул казва…

— Сега ще се убедите, че действително не съм получавал никаква бележка.

Дьо Сент-Енян позвъни.

— Баск, колко бележки са донесени в мое отсъствие?

— Три, господин графе.

— От кого са?

— От господин Дьо Фиеск, от госпожа Дьо ла Фер и от господин Де лас Фуентес.

— Това ли е всичко?

— Всичко, господин графе.

— Пред господин барона трябва да казваш истината, цялата истина! Заради теб аз ще отговарям…

— Имаше още записка от…

— От кого? Казвай по-скоро!

— От госпожица Ла Ва…

— Достатъчно — прекъсна го Портос, воден от деликатност. — Вярвам ви, графе.

Дьо Сент-Енян сам изпрати лакея и сам затвори вратата след него. Връщайки се при своя гост, като гледаше право пред себе си, той изведнъж забеляза, че от ключалката на съседната врата стърчи бележка — същата, която беше сложена там от Бражелон.

— Това пък какво е? — учудено възкликна той.

— О, о — присъедини се към него Портос.

— Бележка в ключалката!

— Може би това е нашата бележка, господин графе — каза Портос. — Вижте я.

Сент-Енян измъкна хартийката.

— Бележка от господин Дьо Бражелон!

— Виждате ли! Аз се оказах прав. Като твърдя нещо…

— Донесена тук от самия виконт Дьо Бражелон — промълви, пребледнявайки, графът. — Но това е възмутително! Как е проникнал тук?

Сент-Енян позвъни отново. Появи се Баск.

— Кой е идвал тук, докато аз бях на разходка с негово величество краля?

— Никой, господин графе.

— Това е невъзможно. Някой е идвал.

— Не, господин графе, никой не е могъл да влезе, тъй като ключовете са в джоба ми.

— Въпреки това в ключалката намерих тази бележка. Някой я е сложил. Не е могла сама да попадне там.

Баск вдигна ръце недоумяващо.

Дьо Сент-Енян прочете бележката и я смачка.

— Тук се крие нещо — замислено каза той.

— Не желаете ли да се върнем към нашия разговор? — попита Портос, когато лакеят си тръгна.

— Виконт Дьо Бражелон пише, че ще бъда посетен от един негов приятел.

— Този приятел съм аз. Излиза, че той ви е предупредил за моето посещение.

— За да ми предадете поканата.

— Именно.

— Той твърди, че аз съм го оскърбил?

— Жестоко, смъртно!

— Но по какъв начин, обяснете ми, моля ви. Неговите действия са толкова тайнствени, че трудно мога да намеря в тях някакъв смисъл.

— Господине — започна Портос, — моят приятел сигурно има достатъчно причини. Що се касае до действията му, които наричате тайнствени, то обвинявайте за това само себе си.

Последните думи Портос произнесе с такъв уверен тон, че ако човек не го познаваше, щеше да помисли, че са пълни с дълбок смисъл.

— Тайна! Да допуснем. Нека се ориентираме в нея — предложи Сент-Енян.

— Преди всичко — започна Портос — вие сте се преместили от старата си квартира.

— Вярно е. Преместих се.

— Значи признавате това? — попита Портос с видимо удоволствие.

— Дали признавам? Разбира се, че признавам. Защо ще отричам?

— Значи признавате. Много добре — Портос сгъна един пръст.

— Вижте, господине, по какъв начин моето преместване може да нанесе обида на виконт Дьо Бражелон? Отговорете ми! Нищо не разбирам от вашите тълкувания. Портос го спря и каза важно:

— Господине, това е първото обвинение на господин Дьо Бражелон. Щом го предявява, значи се чувства оскърбен.

Сент-Енян нетърпеливо тропна с крак по паркета.

— Това прилича на неприлична кавга — каза той.

— Не може една кавга да е неприлична, когато имате работа с такъв порядъчен човек като виконт Дьо Бражелон. Нищо ли няма да добавите за преместването?

— Нищо. По-нататък?

— По-нататък? Но забележете, господине, че вече има едно обвинение, на което вие не отговорихте, а по-точно, отговорихте зле. Как така, господине? Вие се премествате, това обижда господин Дьо Бражелон, а вие не му поднасяте извиненията си. Много добре!

— Как! — възкликна Сент-Енян, раздразнен от флегматичността на събеседника си. — Аз трябва да се съветвам с господин Дьо Бражелон дали да се местя или не? Какво говорите, господине?

— Непременно, господине, непременно! Но ще видите, че това е нищо в сравнение с второто обвинение — Портос си придаде суров вид на лицето. — А за отвора какво ще кажете? За капака, господине?

Сент-Енян побледня. Той така рязко отблъсна стола си, че Портос, колкото и да беше по детски наивен, разбра силата на удара си.

— За капака? — промълви графът.

— Да, господине — каза Портос, тръскайки глава, — обяснете, ако можете.

Дьо Сент-Енян наведе глава и прошепна:

— О, аз съм предаден! Всичко е известно. Абсолютно всичко!

— В края на краищата всичко се разкрива — каза Портос, който всъщност не знаеше нищо.

— Вие виждате, че съм поразен. Толкова съм поразен, че губя ума си!

— Нечиста съвест, господине, нечиста съвест! Това не е хубаво.

— Милостиви господине!

— Когато светът узнае и тръгнат приказки…

— Господине, такава тайна не се казва дори пред духовник.

— Ще вземем мерки и тайната няма да отиде далеч.

— Но, господине — продължи Сент-Енян, — узнавайки тази тайна, господин Дьо Бражелон дава ли си сметка за опасността, която го заплашва, както заплашва и другите?

— Господин Дьо Бражелон не се излага на опасност, господине, не се бои от нищо и с божия помощ ще се убедите в това.

«Той е луд! — помисли си Сент-Енян. — Какво иска от мен?» После продължи на глас:

— Хайде да забравим за всичко това, бароне.

— Вие забравяте за портрета — обяви гръмко Портос, от чийто глас кръвта на графа се смрази.

Тъй като ставаше въпрос за портрета на Ла Валиер и в това нямаше никакво съмнение, Сент-Енян почувства, че започва да му се прояснява.

— А-а! — извика той. — Спомням си, господин Дьо Бражелон беше неин годеник!

Портос се направи на важен. Любимото прикритие на незнанието.

— Нито вас, нито мен ни засяга — каза той — дали моят приятел е бил годеник на тази особа. Освен това аз съм изненадан, че си позволихте непредпазлива дума. Това може, господине, доста да ви навреди.

— Господине, вие сте самият разум, самата деликатност, самото благородство, събрани в едно лице. Най-после разбрах за какво става дума.

— Толкова по-добре.

— Вие ми дадохте да разбера това по най-точния начин. Благодаря ви, бароне, благодаря ви.

Портос се наду като пуяк.

— Но сега — продължи Сент-Енян, — когато всичко ми стана ясно, позволете ми да ви обясня…

Портос поклати глава като човек, който не желае да слуша, но графът продължи:

— Аз съм отчаян, напълно отчаян от случилото се, но какво бихте направили на мое място? Между нас казано, какво бихте направили?

Портос вдигна глава.

— Работата не е в това, млади човече, какво бих и какво не бих направил. Вие сте осведомен за трите обвинения, нали?

— Що се касае до първото, господине, аз се обръщам към вас като към човек на разума и честта. След като беше изказано кралско пожелание да сменя стаята си, какво можех да направя?

Портос отвори уста, но Сент-Енян не му даде да проговори.

— Значи моята откровеност ви трогва — каза той, обяснявайки си посвоему жеста на Портос. — Вие сте съгласен, че съм прав?

Портос мълчеше.

— Минавам към този проклет отвор — продължи Сент-Енян. — Към този отвор, причина за всички злини, направен за… Вие знаете за какво. Нима мислите, че аз по собствена воля и желание ще разпоредя да направят отвор, предназначен за… О, вие също не вярвате в това, защото чувствате и отгатвате. Виждате волята, стояща над мен. Разбирате, че тук има увлечение, не говоря за това непреодолимо безумие — любовта. Боже мой! За щастие, имам работа със сърдечен човек, с чувствителен човек, иначе… Какво нещастие и позор за бедното момиче!… И за този, когото не искам да назова…

Портос, объркан и проглушен от красноречието и жестикулациите на Сент-Енян, беше застинал на мястото си и правеше нечовешки усилия да се ориентира в този поток от думи, от които той не разбираше нищо.

Дьо Сент-Енян се беше увлякъл в думите си, като придаваше все нова сила на гласа си и жестикулираше все по-отсечено и стремително.

— Що се отнася до портрета — разбирам, че той е главното обвинение — помислете, нима аз съм виновен? Кой поиска да има този портрет? Аз ли? Кой я обича? Аз ли? Кой я желае? Аз ли? Кой я овладя? Аз ли? Не, хиляди пъти не! Аз зная, че господин Дьо Бражелон е отчаян, знам, че такива нещастия се преживяват много мъчително. Аз също страдам. Но съпротивата е невъзможна. Той ще се бори? Но те ще му се изсмеят. Ако упорства, ще се погуби. Ще ми кажете, че това е отчаяние, че е безумие, но вие, вие сте благоразумен и ме разбрахте! Виждам по вашето съсредоточено, по вашето замислено, дори бих казал, загрижено лице, че сериозността на положението ви е обезпокоила. Върнете се при виконт Дьо Бражелон, благодарете му от мое име, благодарете му, че е избрал за посредник човек с вашите достойнства. Повярвайте, от своя страна аз ще съхраня вечна признателност към човека, който така тънко, с такова разбиране е уредил спора ни. Ако злата съдба е решила тайната да стане известна не на три, а на четири същества, тайната, която може да направи щастлив и най-честолюбивия човек, радвам се, че вие сте един от тези пазители, радвам се от цялото си сърце. От тази минута аз съм изцяло на ваше разположение, разполагайте с мен. Какво мога да направя за вас?

Фамилиарно-приятелски, по обичая на придворните от онези времена, Сент-Енян прегърна Портос и го притисна до себе си. Портос, невъзмутимо спокоен, го остави да прави каквото иска.

— Кажете — повтори Сент-Енян, — какво ще искате?

— Господине — каза Портос, — долу ме чака кон за вас. Благоволете да го възседнете, той е чудесно животно и няма да ви причини никакво безпокойство.

— Да възседна кон! Защо?

— За да отидем там, където ни чака виконт Дьо Бражелон.

— Да, той иска да говори с мен. Разбирам. За да узнае подробности. Уви, това е деликатна тема! Но сега не мога, чака ме кралят.

— Кралят ще почака — невъзмутимо каза Портос.

— Но къде ни чака господин Дьо Бражелон?

— При «Малките братя», във Венсанската гора.

— Вие се шегувате, нали?

— Не, не се шегувам. — Придавайки на лицето си суров израз, Портос добави: — «Малките братя» — това е място, където се срещат, за да се бият.

— Но какво ще правя аз там?

Портос, без да бърза, извади шпагата си.

— Това е дължината на шпагата на моя приятел.

— Дявол го взел! Този човек е луд! — възкликна Сент-Енян. Лицето на Портос стана пурпурночервено.

— Господине — каза той, — ако нямах честта да съм на гости у вас и да изпълнявам поръчение на виконт Дьо Бражелон, щях да ви изхвърля през собствения ви прозорец. Но този въпрос ние ще отложим за в бъдеще. Вие няма да загубите от това. Тръгвате ли за Венсанската гора, господине?

— Е, е…

— Ще тръгнете ли с добро?

— Но…

— Ще ви завлека насила, щом не искате с добро. Пазете се!

— Баск!!! — завика Сент-Енян. Баск влезе и съобщи:

— Кралят вика при себе си господин графа.

— Това е друга работа — каза Портос. — Кралската служба е преди всичко. Ще ви чакаме до вечерта, господине.

Той се поклони вежливо на Сент-Енян. След което си тръгна доволен, че е свършил всичко както си му е редът.

Сент-Енян го изгледа как си тръгва и бързо облече парадните си дрехи. Той хукна към краля, като си повтаряше:

— Във Венсанската гора, във Венсанската гора!… Ще видим как кралят ще се отнесе към това предизвикателство. То е отправено към самия него! Дявол да го вземе!…