Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (143)

Глава двадесет и девета
Описът, който съставяше Планше

В отсъствие на Раул, който пребиваваше, както е известно на читателя, в Люксембургския дворец, Атос наистина се отправи към Планше, за да научи нещо за Д'Артанян.

Пристигайки на улица Ломбард, графът намери магазинчето на Планше в пълен безпорядък. Причината за него не беше оживената търговия, каквато всъщност нямаше, нито пък доставката на стоки, които също не се виждаха. Планше не беше възседнал както обикновено своите чували и бъчви. Съвсем не. Един от продавачите — с перо зад ухото, другият — с бележник в ръка, се лутаха в безкрайните редици от цифри, докато третият продавач усърдно смяташе и мереше.

Правеше се опис на стоките. Атос не разбираше нищо от търговия и се почувства в трудно положение, защото на пътя му се изпречваше планина от материално естество и защото го плашеше величието на онези, които свещенодействаха тук. Той видя, че няколко купувачи бяха върнати с празни ръце и че той, след като не се кани да прави покупки, с още по-голямо основание може да се окаже нежелан. След известно колебание учтиво попита един от продавачите къде би могъл да види господин Планше. Отвърнато му бе доста небрежно, че господин Планше приключва с подреждането на багажа си. Атос застана нащрек.

— Какво значи «подрежда си багажа» — попита той. — Нима господин Планше заминава за някъде?

— Да, господине, той заминава сега.

— В такъв случай, господа, бъдете добри да му съобщите, че граф Дьо ла Фер иска да го види.

Чувайки това, един от продавачите, който беше свикнал да произнася това име с особено уважение, се откъсна от работата си и тръгна да търси Планше. Беше по времето, когато Раул след неприятната сцена в стаята на Монтале и разговора си с Дьо Гиш, се приближаваше към бакалницата. Планше, след като узна от продавача кой го търси, остави работата си и се затича да посрещне Атос.

— Ах, господин графе, каква радост! Коя щастлива звезда ви доведе при мен?

— Мили Планше — каза Атос, стискайки ръката на Раул, който в този миг бе застанал до него и чийто опечален вид той забеляза веднага, — дошли сме да разберем… но в какви грижи сте затънали! Целият сте бял като мелничар. Къде сте се изцапали така?

— Внимавайте, господине, и не се приближавайте, преди да се изтупам както трябва. Това, което виждате по мен, е отрова за мишки. Правя си запаси от нея.

— Сигурно в заведение като вашето плъховете създават немалко грижи?

— Аз не се грижа за това заведение, господин графе. Виждате, прави се опис на моите стоки. Отстъпвам заведението на един от продавачите ми. Градът ми опротивя. Може би защото остарявам, започнеш ли да остаряваш, както каза веднъж господин Д'Артанян, по-често мислиш за своята младост. От известно време ме тегли към селото и градинарството. Нали някога бях селянин.

— Земя ли купувате?

— Вече купих, господине. Купих къщичка във Фонтенбло и малко земя наблизо, около двадесет арпана.

— Превъзходно, Планше, поздравявам ви.

— Но тук не е удобно, пък и започвате да кашляте от моя проклет прах. Дявол да го вземе, съвсем не искам да отровя най-достойния благородник във Франция.

На шегата, която пусна Планше, за да покаже светска непринуденост, Атос дори не се усмихна.

— Да — съгласи се графът, — да поговорим някъде на спокойствие, например у вас. Нали тук, отгоре, имате жилище!

Атос тръгна по стълбите. Раул бързо го изпревари и влезе. В същия момент се раздадоха викове. И най-високият бе на жена. Другият се изтръгна от устата на Раул, който бързо затвори вратата зад себе си. Третият вик, на ужас, се изтръгна от устата на Планше.

— Извинете — каза той, — госпожата се облича.

Без съмнение Раул имаше основание да потвърди, че Планше говори самата истина, и доказателството беше, че той отстъпи крачка надолу по стълбата.

— Госпожата… повтори Атос. — Ах, простете мили мой, но аз съвсем не знаех, че там горе…

— Това е Трюшен — добави почервенелият Планше.

— Който и да е бил, Планше, простете ни за нашата нетактичност.

— Не, не, влизайте, господа, сега може.

— Не, няма да влезем — решително каза Атос.

— О, ако тя знаеше за вашето идване, щеше да успее…

— Не, Планше, довиждане!

— Нали не искате да ме обидите, господа? Не може да стоите на стълбата и да си тръгнете, без дори да сте седнали за минутка.

— Ако знаехме, че у вас горе има дама — отвърна Атос с обичайното си хладнокръвие, — щяхме да поискаме разрешение от вас да я поздравим. — Той си спомни не една подобна сцена от своята младост, не едно мускетарско ухажване на приятна, макар и малко простовата дама до бъчва с хубаво вино.

Планше беше толкова смутен от тази изтънчена дързост, че бързо разтвори вратата, за да пусне графа и неговия син.

Трюшен беше завършила своя тоалет. Тя имаше вид на богата и кокетна търговка и нейните френски очи светеха с немско желание. След реверанса тя напусна стаята, за да слезе в магазина. Естествено, това не означаваше, че не е останала да подслушва зад вратата какво ще кажат на Планше за нея неговите посетители. Атос ни най-малко не се съмняваше в това и се постара да избегне тази тема. Планше, напротив, гореше от желание да изложи всички свои обяснения по темата, което Атос всякак гледаше да отклони. Но тъй като някои хора са способни да преодоляват с упоритостта си нежеланието на своите събеседници, Атос беше принуден да изслуша разказа за идилията, на която се наслаждавал Планше, разказ, предаден с език, който превъзхождаше по целомъдрие дори прославения в това отношение език на самия Лонгос.

И така, Планше разказа на Атос, че Трюшен е сладост за неговите зрели години и че тя му е донесла успех в търговията, съвсем както някога Рут на Вооз.

— Сега единствено ви липсва наследник на вашето благосъстояние — забеляза Атос.

— Ако аз имам наследник — каза Планше, — той ще получи триста хиляди ливри.

— Трябва да имате — флегматично каза Атос, — това е необходимо, за да не се разпилее вашето състоянийце.

Думата «състоянийце», сякаш между другото подхвърлена от Атос, постави Планше на мястото му, както някога го правеше гласът на сержанта от Пиемонтския полк, където Планше беше настанен като копиеносец от Рошфор. Атос разбра, че бакалинът ще се ожени за Трюшен и волю-неволю ще се наложи да има потомство. Това му се видя съвсем очевидно, тъй като разбра, че човекът, на когото Планше бе продал магазинчето, е родственик на Трюшен. Атос си припомни, че това беше един зачервен, къдрав и широкоплещест младеж. Той разбра, че красивите рокли на Трюшен не могат да компенсират напълно скуката, която й навяваха селският живот и отглеждането на плодни дръвчета в обществото на застаряващия й съпруг. И така, Атос разбра решително всичко и без всякакво предисловие попита:

— Какво прави господин Д'Артанян? В Лувъра го няма.

— Но, господин графе, господин Д'Артанян изчезна. И ние знаем какво означава това!

— Но аз не зная.

— Когато господин Д'Артанян изчезне, това винаги е заради някакво поръчение или задача.

— Той говорил ли ви е нещо за това?

— Никога.

— Но вие знаехте предварително за неговото пътуване за Англия.

— Заради спекулата — непредпазливо се обади Планше.

— Спекула?

— Искам да кажа…

— Добре, добре, вашите работи и тези на нашия приятел не ни засягат. Но след като капитана на мускетарите го няма тук и ние не можем да получим от вас никакви сведения къде да го търсим, ще си вземем довиждане с вас. Да вървим, Раул!

— Господин графе, аз бих желал…

— Мълчете, мълчете, не съм от тези, които карат слугите да стават недискретни.

Думата «слуга» подразни бъдещия милионер, но уважението и вроденото добродушие надвиха на оскърбеното тщеславие.

— Няма нищо недискретно в това да ви уведомя, че преди няколко дни господин Д'Артанян беше при мен. Прекара тук немалко часове наведен над географска карта, а ето я и самата нея. Нека тя бъде доказателство за верността на моите думи — добави Планше, като тръгна за картата, която висеше на една стена в стаята.

Той действително донесе карта на Франция, върху която опитното око на Атос откри отбелязан с карфички маршрут. Където бе паднала някоя карфичка, за ориентир служеше останалата от нея забележима дупчица.

Наблюдавайки карфичките и дупчиците, Атос забеляза, че Д'Артанян е тръгнал на юг към Средиземно море, и по-точно — към Тулон. При Кан следите се губеха. По-нататък нямаше нито карфички, нито дупчици. Атос мъчително се напряга известно време, стараеше се да разгадае защо му е трябвало на мускетаря да тръгва към Кан и какви причини са го накарали да поеме към бреговете на Вар.

Размислите на Атос не доведоха до нищо. Проницателността му изневери този път. Опитите на Раул да разгадае загадката също нямаха успех.

— Няма значение — каза младият човек, обръщайки се към баща си, който мълчаливо му показа с пръст маршрута, оставен от Д'Артанян. — С положителност може да се твърди, че Божият пръст неизменно сблъсква нашата съдба със съдбата на Д'Артанян. Ето, той се намира близо до Кан, а вие, графе, ме изпращате до Тулон. Бъдете спокоен, ние по-лесно ще го намерим по нашия път, отколкото върху тази географска карта.

След като се простиха с Планше, който строго наставляваше своите продавачи и дори братовчеда на Трюшен, своя приемник, графът и синът му тръгнаха към херцог Дьо Бофор.

Излизайки от бакалничката, те видяха колата, която трябваше да откара прелестната госпожица Трюшен и чувалчетата със злато на господин Планше.

— Всеки върви към своето щастие по път, който сам си е избрал — каза тъжно Раул.

— Към Фонтенбло! — извика Планше на своя кочияш.