Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (79)

Глава тридесет и трета
В която се говори за дърводелско изкуство и се дават подробности за устройството на стълбите

Съветът на Маликорн беше предаден на Ла Валиер, която отначало го намери за неблагоразумен, но след известни колебания, предизвикани по-скоро от плахост, отколкото от нежелание, се съгласи да го последва.

Това изобретение — плачове и оплакване на две жени в спалнята на принцесата — беше плод на гениалния Маликорн. Тъй като неправдоподобното винаги изглежда правдиво, а невероятното — естествено, тази приказка от «Хиляда и една нощ» доведе до очакваните от Маликорн резултати. Принцесата първо отстрани Монтале. А след три дни, по-точно, след три нощи, отстрани и Ла Валиер. Преместиха я в мансардата над стаите на придворните. Само един етаж, по-точно, таван, отделяше придворните дами от придворните офицери.

Към стаята на госпожицата водеше специална стълба, оставена под надзора на госпожа Дьо Навайл. Тя беше чувала за предишните опити на негово величество, затова нареди да се поставят решетки на прозорците и в отворите на камините. По такъв начин госпожица Дьо ла Валиер, по-точно, нейната чест беше защитена много добре и стаята и заприлича на клетка.

Когато Ла Валиер беше в стаята си, а това почти винаги беше така, тъй като принцесата много рядко се ползваше от услугите й, откакто тя бе поставена под наблюдението на госпожа Навайл, Луиза имаше само едно развлечение — да гледа през решетката към градината. Седейки така, веднъж тя забеляза Маликорн в стаята срещу нея. Той държеше в ръка отвес, правеше някакви изчисления и ги записваше на лист хартия. Приличаше на инженер, който измерва от изкопите ъглите на бастион или височината на крепостните стени. Ла Валиер го позна и му кимна. Маликорн отвърна с нисък поклон и се скри.

Луиза беше учудена от тази студенина, толкова нетипична за него. Но си спомни, че той беше загубил мястото си заради нея и следователно не можеше да се държи добре с нея, още повече че едва ли би могла да му върне предишното положение. Ла Валиер умееше да прощава обиди и да съчувства на нещастието. Щеше да поиска съвет от Монтале, но я нямаше. В същото време Ора пишете писмо.

Изведнъж видя някакъв предмет да лети към нея, хвърлен от прозореца, където току-що се намираше Маликорн. Предметът прелетя през двора, мина между пръчките на решетката и падна на пода в нейната стая. Тя се наведе и с любопитство го вдигна. Беше макара, но вместо копринени конци на нея беше намотана хартийка. Ла Валиер я изглади с ръка и прочете:

Госпожице,

искам да узная две неща.

Първо, какъв е подът в стаята ви — дървен или тухлен?

Второ, на какво разстояние от прозореца е креватът ви?

Извинете за безпокойството и ми върнете макарата по същия начин, както я получихте. Тъй като ще ви бъде трудно да я хвърлите в моята стая, просто я пуснете долу.

Главното е да ме считате и занапред ваш предан слуга.

Маликорн

П. П. Отговорете на същия лист.

— Клетият човек — каза си Ла Валиер, — сигурно се е побъркал.

Тя погледна съжалително отсреща и в полумрака съзря Маликорн. Той сякаш прочете мислите й и поклати глава: «Не, не, умът ми е на място. Успокойте се.»

Нямаше никакви причини да не изпълни молбата му дори да беше полудял. Тя взе молив и написа: «Дървен.» След това премери разстоянието между прозореца и кревата и написа: «Десет крачки.»

След като свърши, погледна към него. Той се поклони и направи знак, че слиза в двора. Ла Валиер разбра, че слиза за макарата. Тя се приближи до прозореца и съгласно наставленията пусна макарата. Маликорн веднага я грабна и побягна към стаята на Сент-Енян.

Той беше избрал стая близо до покоите на краля, защото приличаше на онези растения, които се стремят към слънцето, за да дадат повече листа и плодове. Двете му стаи бяха разположени в крилото, където живееше Людовик XIV.

Господин Дьо Сент-Енян беше горд със съседството си, което му осигуряваше лесен достъп до негово величество и увеличаваше шансовете за случайни срещи с краля. Той беше обзавел разкошно стаите си с надежда, че негово величество ще го посети някога. А кралят беше избрал Сент-Енян за свой довереник при контактите с Ла Валиер и не можеше без него нито денем, нито нощем.

Маликорн беше приет незабавно, тъй като се ползваше с доверието на краля. Дьо Сент-Енян запита посетителя дали носи някакви добри новини.

— Има. И то доста интересни! — отвърна Маликорн. — Госпожица Ла Валиер е преместена в друга стая.

— Но нали живееше при принцесата? — облещи се Сент-Енян.

— Да. Но на принцесата й е омръзнало това съжителство и е преместила госпожицата в стаята, която се намира точно над вашето бъдещо жилище.

— Защо над моето жилище? — извика Дьо Сент-Енян, показвайки с пръст към горния етаж.

— Не — отвърна Маликорн, — не тук, а там.

Той посочи срещуположното крило на двореца.

— Убеден съм, че вие трябва да се настаните под стаята на Ла Валиер.

При тези думи графът погледна Маликорн по същия начин, както го бе погледнала Ла Валиер преди половин час. С други думи, той го взе за побъркан.

— Господине — каза Маликорн, — на вас ви е известно, че на етажа под придворните дами и принцесата живеят придворните на краля и принца.

— Да, там живеят Маникан, Дьо Вард и други.

— Представете си, господине, какво странно съвпадение — двете стаи на Дьо Гиш са разположени точно под тези на Ла Валиер и Монтале.

— Какво от това?

— Тези стаи са свободни, защото раненият Дьо Гиш лежи във Фонтенбло.

— Ей Богу, нищо не разбирам!

— Ако аз имах щастието да се наричам Дьо Сент-Енян, щях да разбера веднага.

— Какво щяхте да направите?

— Щях да сменя тези стаи със стаите на Дьо Гиш.

— Що за измислица! — възнегодува графът. — Да се откажа от привилегията да живея близо до краля, привилегия, която се дава само на херцози, принцове по кръв и перове?… Драги Маликорн, позволете ми да отбележа, че вие сте се побъркали.

— Господине — със сериозен вид каза младият човек, — вие правите две грешки… Първо, аз съм си просто Маликорн и, второ, не съм се побъркал.

Той извади от джоба си бележка и добави:

— Сега чуйте, а след това прочетете тази записка.

— Слушам ви.

— Нали знаете, че принцесата охранява Ла Валиер, както Аргус — нимфата Йо?

— Зная.

— Как ви се струва, какво очаква този, който би помогнал да се съединят двете любещи сърца?

— Кралят би го обсипал с почести.

— Нима не ви се иска да опитате кралската благодарност?

— Разбирам ви — отвърна Дьо Сент-Енян, — благодарността на моя повелител за умелото изпълнение на задълженията ми ще е много скъпоценна за мен.

— Тогава погледнете това листче.

— Какво е това? План?

— План на стаите на господин Дьо Гиш, които по всяка вероятност ще станат ваши.

— Никога!

— Защо?

— Защото двете ми стаи са непостижима мечта за много придворни и аз няма да ги отстъпя. За тях си точат зъбите господин Дьо Роклор, господин Дьо ла Ферте, господин Данжо.

— Тогава прощавайте, графе, аз ще предложа на някой от тези господа моя план и ще му разясня изгодите от него.

— Защо вие сам не заемете тази стаи?

— Защото кралят никога няма да ме удостои с посещение, за разлика от тези господа.

— Какво! Кралят ще посети тези господа!

— Дали ще ги посети? Вие ме питате дали кралят ще посети апартаменти, разположени толкова близко до стаята на госпожица Ла Валиер!

— Добро съседство… през един етаж… Маликорн разгъна хартийката, намотана на макарата.

— Обърнете внимание, че подът в стаята на госпожицата е дървен.

— Какво от това?

— Ами ето какво — ще извикате дърводелец, ще му завържете очите, за да не знае къде го водят, и после ще го накарате да направи отвор в пода или в тавана, все едно как ще го наречем.

— Ах, Боже мой! Но това е гениална идея!

— На краля тя ще се стори съвсем обикновена, уверявам ви.

— Влюбените не мислят за опасностите.

— От каква опасност се боите, графе?

— Това е много шумна работа и ще се чува в целия дворец.

— Гарантирам ви, графе, че изпратеният от мен дърводелец ще работи безшумно. Ще изпили със специална пила четириъгълник шест фута и дори близките съседи няма да чуят нищо.

— Драги Маликорн, като ви слушам, главата ми се замайва.

— Да продължим — спокойно отвърна Маликорн, — в стаята с пробития таван ще поставите стълба, по която или госпожица Ла Валиер ще слезе, или кралят ще се качи.

— Но стълбата ще се вижда!

— Не. Вие ще я скриете с преграда, облепена със същите тапети като стените. Отвърстието в пода на госпожицата ще се прикрива от леглото.

— Наистина… — започна със светнали очи Сент-Енян.

— Сега, графе, мисля, че не е нужно да ви обяснявам защо кралят често ще влиза в стаята. Мисля, че господин Данжо достойно ще оцени идеята, която смятам да развия пред него.

— Драги Маликорн, вие забравяте, че аз пръв научих за нея, значи първенството по право се пада на мен.

— Значи искате да ви бъде оказано предпочитание?

— И още как!

— Работата е там, господин Дьо Сент-Енян, че при първото раздаване на наградите аз ви осигурявам по този начин орденска лента, а може би нелошо херцогство.

— Във всеки случай — каза почервенелият от удоволствие Сент-Енян — това ще послужи за доказателство, че кралят ненапразно ме нарича приятел, и затова аз ще ви бъда задължен, мой скъпи Маликорн.

— Няма да се окажете с къса памет, нали? — усмихна се младият човек.

— Такива неща не се забравят, господине.

— Аз, графе, нямам честта да бъда приятел на краля, аз съм само негов слуга.

— Щом смятате, че на тази стълба ще намеря синята лента, мисля, че върху нея и за вас ще се намери грамота за дворянска титла.

Маликорн се поклони.

— Сега остава да се заемем с преселението — предложи Сент-Енян.

— Не мисля, че кралят ще се възпротиви. Поискайте разрешение от него.

— Веднага отивам.

— Аз пък отивам за дърводелеца.

— Кога ще дойде при мен?

— Тази вечер.

— Не забравяйте за предпазните мерки.

— Ще го доведа с вързани очи.

— Ще ви дам една от моите карети.

— Без гербове.

— Един лакей също. Без ливрея.

— Отлично, графе.

— А Ла Валиер?

— Какво ви безпокои?

— Какво ще каже, като види нашето творение?

— Уверявам ви, това ще й достави голямо развлечение.

— Съвсем естествено.

— Уверявам ви, че ако на краля не достигне смелост да се изкачи, любопитството ще я накара тя да слезе при нас.

— В колко часа ще дойде дърводелецът?

— В осем часа.

— Според вас колко време ще му отнеме работата?

— Около два часа, но ще се забави с окончателното оформяне. Нощта и част от другия ден, с една дума — за цялата работа ще отидат около два дни.

— Два дни! Това е много.

— Какво искате? Когато се открива пролука към рая, трябва да й се даде приличен вид.

— Прав сте, скъпи Маликорн. Довиждане. Вдругиден вечерта ще съм в новото жилище.