Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (147)

Глава тридесет и трета
Обещание

Д'Артанян едва беше влязъл с приятелите си в стаята, която заемаше, когато един от гарнизонните войници се яви с известие, че губернаторът иска да се срещне с него. Лодката, която Раул беше видял в морето и която бързаше да се укрие в залива, беше донесла бърза вест за мускетаря от Людовик: «Предполагам — пишеше кралят, — че Вие сте изпълнили моите заповеди, затова незабавно се върнете в Париж. Ще ме намерите в моя Лувър.»

— Ето че заточението ми свърши! — радостно извика мускетарят. — Слава Богу, вече няма да съм надзирател. Раул отлично може да се справи със задачата на херцог Дьо Бофор. Той ще предпочете баща му да се върне в компанията на Д'Артанян, вместо да пътува сам двеста левги до Ла Фер. Нали така, Раул?

— Разбира се — каза Раул с израз на нежно съжаление.

— Не, приятелю — прекъсна го Атос. — Аз ще напусна Раул само когато корабът му изчезне зад хоризонта. Докато е тук, няма да го изоставя.

— Както искате, скъпи мой, но ние ще заминем заедно от Сент-Маргьорит. Използвайте моята лодка, тя ще закара и вас, и мен до Антиб.

— С най-голямо удоволствие. Иска ми се колкото е възможно по-скоро да съм по-далеч от тази крепост и от тази тъжна гледка.

Тримата приятели се сбогуваха с губернатора и напуснаха малкия остров след последните отблясъци на отдалечаващата се буря. За последен път погледнаха към белите стени на крепостта.

Д'Артанян се раздели със своите приятели същата нощ. Той успя да види на брега на Сент-Маргьорит ярък пламък. Гореше запалената по негово нареждане карета. Прегърна на прощаване Атос, но преди да възседне коня, Д'Артанян каза:

— Приятели мои, вие много приличате на двама войници, всеки от които е напуснал своя пост. Нещо ми подсказва, че Раул ще се нуждае и по-нататък от вашата поддръжка, Атос. Искате ли да помоля краля да ме изпрати в Африка със стотина мускетари? Негово величество няма да ми откаже и аз ще ви взема със себе си.

— Господин Д'Артанян — отвърна Раул, горещо стискайки ръката на капитана, — благодаря ви за предложението, което надхвърля и най-смелите очаквания на графа, както и моите. Аз трябва да се откъсна от своите мисли и физически да се уморявам, тъй като съм млад. На графа пък е нужен пълен покой. Вие сте най-добрият му приятел и аз го оставям на вас. Пазете го!

— Трябва да тръгваме, виждате, че конят ми вече е нетърпелив — забеляза Д'Артанян, при когото бързата смяна на мислите и темите в разговора винаги е била признак на душевно вълнение. — Кажете, графе, колко дни Раул ще остане тук?

— Най-много три.

— А за колко дни смятате, че ще се върнете?

— О, не зная точно — отвърна Атос. — Не искам да се откъсвам толкова скоро от моя скъп Раул. Времето и без това достатъчно бързо ще ми го отнеме. Защо да се прибавя и разстоянието.

— Не сте прав, приятелю. Бавната езда увеличава скръбта, а вие вече не сте на възраст, когато човек може да си губи времето в крайпътни странноприемници.

— Пристигнах тук с пощенски коне, но сега искам да купя два хубави коня. За да бъдат свежи до дома, трябва да препускам не повече от седем-осем левги на денонощие.

— Къде е Гримо?

— Той пристигна вчера, рано сутринта, и аз му разреших да се наспи хубавичко.

— Е, добре — каза Д'Артанян. — Довиждане, Атос, и ако побързате, ще имам удоволствието скоро да ви прегърна.

Той сложи крак в стремето, придържано от Раул.

— Сбогом каза Д'Артанян, настанявайки се на седлото. Конят дръпна от място и отнесе със себе си мускетаря. Тази сцена ставаше в предградието на Антиб, пред къщата, в която беше отседнал Атос. От тук започваше белият и разлят в нощната мъгла път. Конят с пълни гърди вдишваше острия, солен въздух, идващ от солниците, каквито често се срещаха по тези места. Д'Артанян пусна коня си в галоп. Атос и Раул тъжно и бавно се отправиха към своя дом. Изведнъж те чуха приближаващ се тропот на конски копита. Отначало решиха, че е просто заблуда на човешкия слух. Но това наистина беше Д'Артанян, който се връщаше в галоп при тях. Те извикаха от радост и почуда, а капитанът скочи на земята с юношеска пъргавина, спусна се към приятелите и ги прегърна наведнъж. Държа ги дълго в обятията си, без нито една въздишка да се отрони от гърдите му. После, със същата внезапност, с каквато се бе върнал, замина, пришпорвайки разгорещения си кон.

— Уви… — съвсем тихо каза графът. — Уви! «Това е лошо предзнаменование! — помисли си Д'Артанян, като наваксваше загубеното време. — Не можах да им се усмихна. Лош признак!»

На сутринта Гримо беше вече на крак. Задачите на херцог Дьо Бофор се изпълняваха успешно. Флотилията, събрана със старанието на Раул за изпращане в Тулон, тръгна по своя път. След нея почти в невидими над водата лодки следваха жените и приятелите на рибарите и контрабандистите, които бяха мобилизирани за обслужване на флота. Малкото време, което баща и син щяха да прекарат заедно, летеше с невиждана бързина, както ускорява своето движение всичко, което се стреми да изчезне в бездната на вечността. Атос и Раул се върнаха в Тулон, целия изпълнен вече с громолящи коли, дрънкащо оръжие и цвилещи коне. Гърмяха тръби и барабани. Улиците бяха задръстени от войници, слуги и търговци. Херцог Дьо Бофор се намираше едновременно навсякъде, подтиквайки качването на войските на корабите, както и тяхното товарене със старанието и грижите на добър военачалник. Той беше мил и грижовен дори с най-нисшите си подчинени и безпощадно ругаеше дори най-важните от тях. Артилерията, продоволствието и другите припаси бяха натоварени и прегледани лично от него. Той проверяваше екипировката на всеки отплаващ войник, както и доброто състояние на всеки заминаващ кон. Чувстваше се, че този лекомислен, егоистичен и нелишен от известна доза самовлюбеност благородник се превръща във взискателен военачалник и истински войник пред лицето на отговорността, която беше поел. Трябва да се признае, че колкото и старателна да беше работата по отплаването, в нея все пак се усещаше бързината и безгрижието, която прави от французина най-добрия войник в света, тъй като надали има друг войник, който да разчита в такава степен изключително на себе си, на своите физически и душевни сили. Адмиралът беше доволен или поне изглеждаше така. След като похвали Раул, той даде последните си разпореждания за излизането в открито море. Заповяда да вдигнат котва заранта на другия ден. Но преди това покани графа и Раул на обяд. Те обаче отказаха под предлог, че имат неотложни служебни дела. Връщайки се в странноприемницата, която беше разположена в сянката на дърветата около големия площад, те, без да се заседават на масата, набързо погълнаха обяда си и Атос заведе сина си на скалите, които господстваха над града. Това бяха високи каменни грамади, от които се откриваше безкраен изглед към морето, с толкова далечна линия на хоризонта, че сякаш се намираше на една височина със скалите. Нощта, както винаги в тези щастливи краища, беше изключително красива. Луната се издигна над зъберите на скалите и заля със сребърна светлина синия килим на морето. На рейда, заели полагаемото се по диспозиция място, маневрираха в пълно безмълвие корабите от ескадрата. Морето, наситено с фосфор, отстъпваше пред гемиите, които превозваха снаряжение и припаси. Дори най-малкото поклащане на кърмата запалваше дълбочините с белезникави пламъци и всеки размах на веслата разсипваше милиони искрящи брилянти. От време на време се чуваха гласове на моряци, които радостно посрещаха щедростта на своя адмирал или запяваха своите страстни, протяжни песни. Тази гледка и тези хармонични звуци караха сърцето ту да се свива, като от страх, ту да се разтваря и издува, препълнено с надежда. От целия този кипящ живот се носеше диханието на смъртта. Атос и Раул седнаха на висок скалист нос, обрасъл в мъх и храсталаци. Над главите им напред-назад прелитаха големи прилепи в бесен хоровод, тласкани от неизтощима жажда за ловуване. Краката на Раул висяха в бездната, от която главата му се замайваше, дъхът спираше и която го канеше в небитието. Съзнанието му се изпълни с образа на [???], то цялото сякаш полетя с нея от скалите към морето, то, което означаваше самото му мечтание. Когато пълната луна се издигна на небето, галеща със своето сияние съседните върхове, когато водното огледало беше осветено в цялата си ширина, когато малките червени огънчета, пронизвайки черните грамади на корабите се замяркаха насам-нататък в нощния полумрак, Атос събра мислите си, въоръжи се с цялото си мъжество и каза на Раул:

— Бог е създал всичко, което виждаме Раул. Той е създал и нас. Ние сме нищожни атоми, хвърлени от него в просторите на великата вселена. Ние блестим като тези огньове и звезди, ние въздишаме като вълните, страдаме като тези огромни кораби, които стареят, порейки вълните и подчинявайки се на вятъра, който ги носи към набелязаната цел, както Божието дихание ни носи към мечтаното тихо пристанище. Всички обичат живота, Раул, и всичко на този свят наистина е прекрасно.

— Гледката пред нас действително е прекрасна — отвърна Раул.

— Колко е добър Д'Артанян — каза Атос — и какво щастие е цял живот да разчиташ на такъв приятел! Ето какво ви липсваше, Раул.

— Приятел? Аз ли не съм имал приятел? — възкликна синът.

— Господин Дьо Гиш е чудесен приятел — продължи хладно графът, — но ми се струва, че във ваше време, Раул, хората са заети със своите лични работи и удоволствия значително повече, отколкото в мое време. Вие се стремите към уединен живот и това е щастие, но вие разпилявате в това силата си. Ние, четиримата неразделни, може да не сме познали тази изтънченост, която ви доставя радост, но бяхме по-способни за съпротива, когато ни заплашваше опасност.

— Прекъсвам ви, графе, не за да ви кажа, че съм имал приятел като Дьо Гиш. Разбира се, той е добър и благороден и ме обича. Но аз живях под покровителството на друго приятелство също толкова здраво като това, за което говорите, и то е приятелството ми с вас, татко.

— Аз не бях за вас, приятел, Раул, защото ви показах само едната страна на живота. Аз бях тъжен и строг. Уви! Без да искам отрязах животворните клонки, които израстваха непрестанно от ствола на вашата младост. Накратко казано, аз се разкайвам, че не направих от вас емоционален, светски и шумен човек.

— Знам защо говорите така, графе. Не, вие не сте прав. Не сте ме направили вие такъв, а любовта, която ме завладя в такава възраст, когато у децата съществува само симпатия. Това е постоянство по рождение, постоянство, което у другите е единствено навик. Мислех си, че винаги ще бъда такъв, какъвто съм бил! Мислех си, че Бог ме е насочил по изпитан, прав път, от двете страни на който ще намирам само плодове и цветя. Постоянно ме закриляха вашата бдителност и сила и си мислех, че съм зорък и силен. Не бях подготвен за трудностите, затова паднах и това падане ми отне цялото мъжество в живота. Аз пропаднах. Това е точното определение на случилото се с мен. О, не, графе, вие бяхте моето щастие в миналото и ще бъдете надеждата на моето бъдеще. Аз няма в какво да упрекна живота, който сте ми създали. Благославям ви и ви обичам с целия жар на моята душа.

— Мили Раул, вашите думи ми носят облекчение. Те показват, че в крайна сметка, поне в близко бъдеще, вие ще се съобразявате с мен.

— Ще се съобразявам само с вас и с никого другиго.

— Раул, преди никога не съм правил това за вас, но сега ще го направя. Ще стана ваш приятел, от днес няма да бъда само баща. Ще заживеем с вас открито и няма да бъдем повече отшелници. И това ще стане, когато се върнете. Скоро, нали?

— Разбира се, графе, подобни експедиции са кратки.

— Значи скоро, Раул, вместо да живеем от нашите доходи, аз ще ви дам капитал, като продам моите земи. Това ще стигне за светски живот до смъртта ми и се надявам, че ще ме утешите, като обещаете, че няма да позволите нашият род да угасне.

— Ще направя както кажете — отвърна с чувство Раул.

— Не бива вашата адютантска служба да ви увлича в твърде опасни авантюри. Вие сте доказали своята храброст в сраженията, виждали са ви под огъня на неприятеля. Помнете, че войната с арабите е война на клопки, засади и коварни убийства. Да паднеш в клопка не е за завиждане и не носи слава. Случва се тези, които попаднат в нея, да не предизвикват състрадание. А за такива хора казват, че са паднали напразно. Разбирате ли мисълта ми? Опазил ме Бог да ви предпазвам от среща с неприятеля!

— Аз съм благоразумен, а и много ми върви. Не забравяйте, че съм участвал в повече от двадесет сражения. И нямам дори драскотина.

— После — продължи Атос, — трябва да се пазите от климата. Смърт от треска е нещо ужасно. Свети Людовик е молил Бога да го порази стрела или да заболее от чума, само да не е треска.

— О, графе, при разумен начин на живот и физически упражнения…

— От херцог Дьо Бофор разбрах, че донесенията той ще изпраща два пъти седмично до Франция. Вероятно като негов личен адютант вие ще се занимавате с изпращането им. Обещайте ми, че ако нещо се случи с вас, веднага ще ме уведомите.

— Добре, графе. Няма да забравя.

— Най-после, Раул, вие и аз сме християни и сме длъжни да се доверяваме на Христос и на нашите ангели хранители. Но ако нещо се случи, ще ме извикате! Сънувате ли ме понякога?

— Често, графе. В ранното ми детство ви сънувах спокоен и ласкав и вие слагахте ръка на главата ми, затова спях толкова безметежно.

— Ние прекалено се обичаме, за да не останат заедно душите ни сега, когато се разделяме. Когато сте печален, Раул, аз го чувствам и моето сърце потъва в мъка, а когато се усмихнете, мислейки за мен, все едно че ми изпращате лъч радост.

— Обещавам ви да бъда винаги радостен, но бъдете уверен, че няма да прекарам нито час, без да си спомня за вас. Кълна се!

Атос не можа да се въздържи и прегърна сина си. Лунната светлина отстъпи място на сумрака преди разсъмване и на хоризонта, предвещавайки зората, се появи златиста ивица.

Атос метна върху рамената на Раул своето наметало и го поведе към приличащия на мравуняк град, в който вече се мяркаха носачи с товар на раменете. В края на равнината видяха тъмна сянка, която ту се отдалечаваше, ту се приближаваше към тях, сякаш се страхуваше да не бъде забелязана. Това беше верният Гримо, който, обезпокоен, бе тръгнал по следите на своите господари и чакаше тяхното връщане. Като приближи, веднага изяви желание да тръгне с Раул.

— Готов съм! — каза той, показвайки ключа от своя сандък и този на своя млад господар.

— Но ти не можеш да оставиш графа — опита се да възрази младежът, — графа, с когото никога не си се разделял!

Гримо погледна към Атос, сякаш преценяваше възможностите на своите господари:

— Господинът предпочита аз да тръгна с вас, господин Раул.

— Да — потвърди Атос с кимване.

В този момент се чуха барабани и запяха роговете. От града излизаха полковете, които щяха да участват в експедицията. Бяха пет и всеки се състоеше от четиридесет роти. Кралският полк, войниците от който се познаваха по белите мундири със сини ревери, вървеше най-отпред. Над разделените на четири лилави и жълти полета ротни знамена с извезани златни линии се издигаше бялото полково знаме с кръст от хералдични лилии. Отстрани бяха мускетарите, които държаха в ръце упори за стрелба, напомнящи рогатини, а мускетите им бяха на рамо. В центъра бяха войниците с четиридесетфутови пики, те крачеха весело към лодките, с които им предстоеше да стигнат до корабите. След кралския полк идваха пикардийският, наварският и нормандският полк, следвани от гвардейския морски екипаж. Херцог Дьо Бофор знаеше кого да вземе за предстоящата експедиция по море. Самият той със своя щаб завършваше шествието. Преди да стигнат до пристанището, щеше да мине поне още един час. Раул и Атос тръгнаха към брега, за да заемат мястото си до херцога, когато той се изравни с тях. Гримо, пъргав като юноша, се разпореждаше за превозването на вещите на Раул до адмиралския кораб. Атос вървеше под ръка със сина си, с когото трябваше скоро да се раздели, и оглушей от шума и суетнята, беше потънал в скръбни мисли. Изведнъж един от офицерите на херцога се приближи до тях и съобщи, че херцогът е изразил желание да види Раул до себе си.

— Бъдете добър да кажете на херцога, господине — възрази младежът, — че аз го моля да ми остави този последен час. Бих искал да го прекарам с графа.

— Не, не — прекъсна го Атос, — адютантът не трябва да напуска своя генерал. Бъдете любезен да предадете на херцога, господине, че виконтът веднага ще се яви пред херцога.

Офицерът препусна да догони херцога.

— Дали ще се разделим тук или там е все едно, тъй като раздялата ни предстои — графът почисти старателно с ръка дрехата на Раул и го погали по главата. — Раул, нужни са ви пари. Херцогът обича да живее нашироко и аз съм уверен, че и вие ще поискате да купувате оръжие и коне, които в онези краища са много скъпи. Тъй като не служите нито на краля, нито на херцога и зависите само от себе си, вие не трябва да разчитате както на заплата, така и на щедростта на херцог Дьо Бофор. Искам в Джиджели от нищо да не се нуждаете. Ето двеста пистола. Изхарчете ги, за да ми доставите удоволствие.

Раул стисна ръката на баща си. От завоя на улицата се зададе херцог Дьо Бофор на великолепен бял кон. Животното сякаш отвръщаше на приветствията на жените, като правеше пред тях изящни пируети. Херцогът извика Раул и подаде ръка на графа. Той толкова дълго беседва с него, че сърцето на опечаления баща малко се утеши. Сякаш започваше кръстоносен поход, в края на който ги очаква изпитание, така се чувстваха и двамата. Дойде най-тежкият момент, когато войниците и моряците, напускайки брега, се сбогуваха със семействата си и с приятелите. Беше часът, когато въпреки безоблачното небе, горещото слънце, мириса на море, с който беше напоен въздухът, въпреки младата кръв, течаща в жилите, всичко изглеждаше черно и тъжно, всичко предизвикваше униние и караше човека да се съмнява в съществуването на Бога, макар че всичко произхожда от Бога. Адмиралът със своята свита трябваше да се качи на кораба последен и едва като се покаже на палубата, щеше да се раздаде силен топовен гръм.

Атос забрави адмирала, флота и своето собствено достойнство на силен човек, разтвори прегръдките си и трепетно привлече към себе си Раул.

— Изпратете ни до кораба — каза трогнатият херцог, — ще спечелите поне половин час.

— Не — каза Атос, — вече се сбогувах.

— Тогава скачайте в лодката, виконте! По-скоро — херцогът искаше да избави от сълзи достойните мъже.

Гледайки ги, той усещаше как сърцето му се изпълва със съжаление. С бащинска нежност бе увлякъл след себе си Раул, ето че го настани в лодката, където по негов знак гребците се хванаха веднага за веслата. Нарушавайки церемонията, той се приближи до борда на лодката и я отблъсна от пристана.

— Сбогом — извика Раул.

Атос отвърна само с един жест. Той почувства нещо горещо върху ръката си — целувката на Гримо, последно сбогом на верния слуга, който бързо скочи в лодката, взета на буксир от ладия с дванадесет весла. Атос приседна на пристана измъчен, оглушей и напуснат. С всеки изминат миг изчезваше постепенно бледото лице на неговия син. Морето ги разделяше на такова разстояние, когато хората се превръщат в точки, а любовта в спомен. Атос видя как Раул се изкачи по трапа на адмиралския кораб, видя как се подпря на борда, като застана така, че баща му да го вижда. Макар че се чу топовен гръм и по корабите се разнесе глъчка, а от брега се чуха многочислени възклицания и макар че грохотът на оръдията трябваше да заглуши слуха на бащата, а димът от гърмежите да замъгли скъпия образ, той все пак ясно виждаше Раул до последната минута и нещо, което постепенно губеше своите очертания, отначало черно, после сивкаво, накрая бяло, след което изчезна съвсем неразличимо за очите на Атос — много по-късно, отколкото изчезнаха за очите на всички останали могъщите кораби и техните издути бели платна.

Около обяд, когато слънцето поглъщаше цялото видимо за окото пространство и върховете на мачтите едва се забелязваха на хоризонта, Атос видя едва забележима, за миг появила се във въздуха сянка. Беше димът от топовния салют, с който херцогът за последен път се прощаваше с бреговете на Франция.

Когато и тази сянка се разтвори в небето, Атос се почувства съвсем опустошен и бавно се запъти обратно към странноприемницата.