Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (139)

Глава двадесет и пета
Портос мисли, че препуска за херцогската титла

Арамис и Портос, като използваха предоставеното им от Фуке време, се носеха с такава бързина, че с тях можеше да се гордее френската кавалерия. Портос не разбираше защо го карат да развива подобна скорост, но тъй като виждаше, че Арамис пришпорва яростно коня си, и той правеше същото.

По такъв начин скоро се отдалечиха на двадесет левги от Во. Тук им се наложи да сменят конете. През този непродължителен отдих Портос реши деликатно да разпита Арамис.

— Ш-шт! — предупреди го Арамис. — Знайте само едно: нашето щастие зависи от нашата бързина.

Портос се устреми напред, сякаш все още беше мускетар от 1626 година без грош в джоба си. Магическата дума «щастие» за човешкия слух винаги означава нещо. Тя означава «достатъчно» за онези, които нямат нищо, и «повече» — за другите, които имат достатъчно.

— Ще ме направят херцог! — каза Портос на глас.

— Възможно е — горчиво се усмихна Арамис.

Главата му беше пламнала. Напрежението на тялото все още не можеше да надмогне душевното напрежение. Всичко, което може да породи неудържим гняв, ръмжеше, гърчеше се и стенеше в мислите на победения прелат. По лицето му отчетливо личаха следи от тази жестока борба. Нестесняван от никого, той можеше да се отдаде на своите чувства и не се лишаваше от удоволствието да сипе проклятия при всяка грешка на своя кон и всяка дупка по пътя. Бледен, ту обливайки се в пот, ту пронизван от ледени тръпки, той пришпорваше коня си до кръв.

Виждайки това, Портос въздъхна жалостиво, макар че чувствителността не беше от главните му недостатъци. Така те препускаха осем часа до Орлеан. Беше четири следобед. Преценявайки още веднъж впечатленията от пътуването, Арамис стигна до извода, че засега няма защо да се опасява от преследване. Наистина, щеше да бъде съвсем невероятно отред, който е способен да се пребори с него и с Портос, да има на свое разположение толкова смени, колкото бяха необходими за преодоляването на четиридесет левги за осем часа. По такъв начин, дори допускайки възможността за преследване, бегълците изпревариха най-малко с пет часа преследвачите си.

Арамис си помисли, че един кратък отдих не би бил безразсъдство, но да се продължи пътят все пак е по-добре. Още двадесет левги такова препускане и вече никой, дори Д'Артанян, не би могъл да настигне враговете на краля. И така, за огорчение на Портос, те продължиха да препускат до седем часа вечерта. Оставаше само един преход до Блоа. Но тук непредвидена пречка разтревожи Арамис. На пощата нямаше коне. Прелатът си задаваше въпроса какви пъклени мисли на неговите смъртни врагове го лишават от средство за придвижване.

Той, който никога не бе смятал случайността за ръка на всемогъщия Бог, който винаги беше намирал причина за следствието, сега беше склонен да мисли, че отказът да им дадат коне в такъв час и по такива места е предизвикан от разпореждане, получено от горе и имащо за цел да пресече бягството им. Когато вече бе готов да избухне, та поне да получи обяснение, ако не коне, му хрумна щастлива мисъл:

— Няма да отивам в Блоа! Нямам нужда от смяна до следващата станция. Дайте ми два коня, за да мога да навестя един благородник, мой стар приятел. Имението му е близо до вашето.

— Позволете ми да узная как се нарича този благородник? — попита собственикът на пощенската станция.

— Граф Дьо ла Фер.

— О! — собственикът свали шапка с уважение. — Това е достоен благородник! Но при цялото си желание не мога да ви дам два коня. Всичките ми коне са наети от херцог Дьо Бофор.

— Ах! — възкликна измаменият и в тази надежда Арамис.

— Впрочем, ако пожелаете, можете да се възползвате от моята малка кола. Ще накарам да впрегнат в нея старото ми сляпо конче и то ще ви закара при графа.

— Ще заплатя луидор — каза Арамис.

— Не, господине, достатъчно е едно екю. Толкова ми плаща господин Гримо, управителят на графа, когато взема от мен колата. Не искам графът да ме упрекне, че съм накарал приятеля му да плати прекалено скъпо.

— Както обичате и особено както обича графът, когото в никакъв случай не искам да разсърдя. Вземете вашето екю, но никой не може да ми забрани да добавя луидор за сполучливата ви идея.

— Разбира се — отвърна зарадваният човек.

Той сам впрегна своя стар кон в скърцащата кола. По време на този разговор Портос представляваше любопитна гледка. Той си беше въобразил, че е разгадал тайната, и изгаряше от нетърпение да тръгнат по-скоро на път. Първо, защото срещата с Атос щеше да бъде приятна за него и, второ, той се надяваше да намери там мека постеля и хубава храна.

Когато всички приготовления бяха завършени, техният домакин повика един от работниците си и му нареди да откара пътешествениците в Ла Фер.

Портос и Арамис седнаха в колата и великанът прошепна:

— О, разбирам! Сега разбирам всичко!

— Така ли? И какво разбрахте, приятелю?

— Носим на Атос важно предложение от краля. Арамис смънка нещо.

— Не ми казвайте нищо повече — каза простодушно Портос, като се стараеше да уравновеси колата, за да избегне излишното друсане. — Не говорете и аз ще отгатна.

— Много добре, приятелю! Отгатвайте! Отгатвайте!

Към девет часа вечерта пристигнаха в Ла Фер. Луната ярко светеше на небето. Омагьосващата й светлина хвърляше Портос във възторг, но не се харесваше никак на Арамис. С някаква подхвърлена мимоходом забележка той изрази неудоволствието си.

— Да, да, разбирам ви. Та нали вашето поръчение е тайно!

След тези думи, произнесени от Портос, техният кочияш обяви:

— Ето че пристигнахме, господа. Озоваха се пред вратите на малък замък.

Тук отново ни предстои среща с Атос и Бражелон, които бяха заминали от Париж, след като се бе разкрила изневярата на Ла Валиер.

Ако има на света истина, то тя трябва да гласи следното: във всяка велика мъка има зрънце утеха. Мъчителната рана, нанесена на Раул, бе сближила бащата и сина и само Бог знае колко ласкави и нежни са били утешенията, изливащи се от устата и благородното сърце на Атос.

Раната не зарастваше. Атос, общувал тясно със сина си, постепенно бе вдигнал завесата над своето минало и сравнявайки живота си с този на Раул, го бе накарал да разбере, че мъката от първата изневяра е неминуема в човешкия живот и това е много добре известно на всеки, който някога е обичал.

Често се случваше Раул да слуша баща си, без да чува нищо, тъй като не съществуваше нещо, което да замени на влюбеното му сърце спомените и мислите за Ла Валиер. Когато се случваше това, Бражелон казваше на баща си:

— Всичко, което казвате, татко, е самата истина и аз зная, че никой не е страдал колкото вас, но вие сте толкова умен и сте понесли толкова много, че трябва да разберете слабостта на този, който страда за първи път. Плащам неизбежната дан на страданието. Но това няма да се повтори. Позволете ми да се отдам на скръбта до самозабрава, ако ще да изгубя разсъдъка си.

— Раул! Раул! — укоряващо казваше Атос.

— Никога няма да свикна с мисълта, че Луиза, най-чистата, най-добродетелната от всички жени на този свят, е могла така коварно да измами този, който е бил толкова честен с нея и толкова я е обичал! Никога няма да се помиря с мисълта, че тя под външния пласт от нежност и добродетел се е оказала всъщност двулична, безпътна и коварна. Падналата Луиза! Луиза развратницата! Ах, графе, за мен това е по-страшно от нещастния и пренебрегнат Раул!

В такива моменти Атос прибягваше до героични методи. Той защитаваше Луиза, като я оправдаваше с породилото се у нея чувство, «Жената, казваше той, която е отстъпила пред краля само защото той е крал, такава жена заслужава да бъде наречена развратница. Но Луиза обича Людовик. Двамата още са съвсем деца и за момент са забравили за положението, което заемат: той — че е крал, а тя — че е давала някога клетва. Ако човек обича, всичко му се прощава!»

След подобен удар с кинжал в отворената рана на любимия син Атос въздишаше тежко, а Раул… Раул се скриваше в гъстата гора или в стаята си, откъдето се появяваше след известно време блед като платно, но спокоен. Така минаваха дните, след онази бурна сцена, по време на която Атос толкова дълбоко бе засегнал неукротимата гордост на Людовик.

Разговаряйки с Раул, Атос нито веднъж не напомни за нея. Той не му разказа за пълното с достойнство сбогуване с краля, макар че това би могло да утеши младежа, като му покаже унижението на неговия враг и съперник. Атос не желаеше оскърбеният влюбен да забравя дължимото на краля уважение.

Когато Бражелон, разгорещен, озлобен, мрачен, говореше с презрение за стойността на кралската дума и за нелепата вяра, с която някои безумци се отнасят към обещанията, хвърлени от висотата на трона, когато той, преминавайки през цели два века с бързината на птица, летяща над проливите, за да попадне от едната част на света в другата, предсказваше, че ще дойде време и кралете да изглеждат по-нищожни от обикновените хора, тогава Атос му казваше спокойно и убедително:

— Вие може би сте прав, Раул, и това, за което говорите, вероятно ще се случи — кралете да загубят своя ореол, както звездите губят блясъка си, когато изтече времето им. Но когато знаете за този час, нас отдавна няма да ни има. Запомнете добре това, което ще ви кажа: в нашия свят всички — мъже, жени и деца трябва да живеят с настоящето. Що се отнася до бъдещето, за него ние трябва да живеем само с Бога.

Ето как разговаряха отново Атос и Раул, като измерваха с крачки дългата липова алея в парка на замъка, когато издрънча камбаната, която известяваше за обяда или за пристигането на гост. Несъзнателно, без да обръщат внимание на камбаната завиха към дома и се сблъскаха с Портос и Арамис.