Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (98)

96.

Когато пристигнахме, отдел „Убийства“ бе странно притихнал. На практика офисът беше почти изцяло обезлюден. Знаех, че повечето ни колеги бяха по улиците, за да търсят ВПУ или поне следи, водещи към него.

— Как си, Бри? — Сампсън се изправи, за да я изчака да седне, но тя остана права, без да помръдне, упорита и непоклатима — истинска Скала.

— Добре съм. Не бих могла да съм по-добре, Големи човече. Какво си открил?

Сампсън се засмя на нейното перчене, сетне тримата се отпуснахме уморено на столовете.

— Някои от най-великите му удари — заговори Сампсън. — Нека ви покажа последния.

Вгледахме се в екрана, където новият сайт се зареждаше. Беше със същото заглавие като оригиналния: „МОЯТА РЕАЛНОСТ“, с удебелени бели букви на черен фон.

— Само да си поема дъх — промърмори Бри. — Ще му дам да се разбере на този тип. Още при следващата ни среща. — Погледнах я укорително.

Посегнах към мишката и плъзнах курсора надолу по сайта. Но вместо блог или какъвто и да е текст, този път се показваха само изображения. Бяха подредени в две колони: отляво фотографии на създадените от него образи на убийци или ролите му. Жертвите бяха отдясно. Най-отгоре бяха двете картини, заснети от екрана на фалшивия иракски видеоклип. Следваше кадър с Тес Олсен на четири крака и с червената кучешка каишка около врата й.

Следващият ред от снимки показваше като в „Досиетата X“ сцени от центъра „Кенеди“, както и Матю Джей Уокър, но със зелена буква X на лицето му.

После се появи фалшивият подражател с маската на Ричард Никсън, както и две фотографии на младежите, които бе убил на надлеза над магистралата.

Снимката на Аби Курльове представляваше семеен портрет, заедно със съпруга й и малкото й момче, усмихващи се до нея. Тази снимка беше показвана по всички новинарски предавания. Целият свят бе видял това изображение.

Последните две фотографии бяха зърнести и замъглени, но все пак достатъчно ясни, за да можем да различим някои подробности. Бри разпозна репортера „Нийл Стивънс“, дори и шапката с емблемата на „Уайт Сокс“, нахлупена над очите му.

После дойде ред на Киц.

Очите и устата му бяха отворени, а по брадичката му се стичаше тънка струя кръв. Очевидно този кадър е бил заснет, след като му е прерязал гърлото, но преди да постави гумената маска на лицето му. И тримата се взирахме в снимката на умиращия Киц.

Бри удари с юмрук по масата.

— Какво, по дяволите, иска той? Това ли е представата му за проклетата слава и известност?

Обърна се и излезе от кабинета. По-добре да изпуска парата тук, отколкото някъде другаде. Чух я да крачи нервно, а след това и клокоченето от автомата за охлаждане на водата за пиене.

— Дай ми само секунда — провикна се тя от коридора. — Добре съм, Алекс. Единствено съм малко бясна.

Сампсън ме сръга в рамото.

— Продължавай.

В дъното на уебстраницата се показа друга икона, позната ни от оригиналния сайт. Беше изображение на телевизор с екран, върху който се виждаха само снежинки от статичното електричество. Самият телевизор сега изглеждаше по-голям от предишния, но иначе всичко останало си беше същото. А под него бе поставен линк за кликване с надпис „ОЧАКВАЙТЕ СКОРО“.

— Жалък педал — изруга Сампсън. — През цялото време ни се подиграва в лицата.

Представих си как иконата ще ни покаже ново изображение или видеоклип, но вместо това компютърът отвори празна бланка за попълване на имейл към автора на сайта. Беше адресиран до [email protected], който по всяка вероятност щеше да се окаже недостъпен за проследяване както всичко друго, извършено от него.

Бри се върна в стаята и застана зад мен. Помирително започна да разтрива врата и раменете ми.

— Просто ми дойде малко в повече. Няма да се повтори.

— Да, ще се повтори. Какво мислиш за това? — попитах я.

— Е, това все пак е директна комуникация. Нещо, на което обикновено разчитаме, нали? От друга страна, ако му отговорим, това ще означава, че продължаваме да играем неговата игра. Но може би трябва да го направим.

— Сампсън?

— На този етап, изглежда, повече бихме могли да спечелим, отколкото да изгубим.

Пръстите ми заиграха по клавиатурата и написах първото, което ми хрумна.

Рано или късно ще се издъниш, боклук такъв.

— Хм, Алекс? — обади се Бри.

Вече изтривах написаното, но поне успях да ги разсмея. Опитах нещо друго.

Написах „Какво искаш?“.

После се облегнах назад и се загледах в екрана.

— Просто е. И точно в целта.

— Продължавай — кимна Бри. — Това е правилният въпрос.

И аз натиснах бутона „Изпрати“.