Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (65)

63.

Може би тази вечер най-после щяхме да направим някакъв пробив, защото Бог ни беше свидетел, че наистина се нуждаехме от това. Точно както Киц бе предрекъл, хората от „Щурата обиколка“ бяха повече от ентусиазирани да вместят в графика си профайлъра и психиатъра доктор Алекс Крос. Това, което не бях предвидил, бе посрещането, което ми устроиха, когато се появих.

Събитието щеше да се състои в стар хотел на веригата „Бест Уестърн“, в югоизточната част на Балтимор, малко след отбивката от магистрала I-95 и, доста подходящо, съвсем близо до гробището. Паркирахме отзад, близо до входа за конферентната зала на хотела, после влязохме заедно вътре.

На рецепцията бе претъпкано и оживено, сякаш се бе насъбрала карнавална тълпа. По-голямата част обаче изглеждаха доста обикновено, може би малко приличаха на бедни земеделски работници от Южните щати. Другите, в тъмни костюми и изрисувани тела, бяха като участници в шоуто, които останалите бяха дошли да гледат.

Продавачите покрай стените предлагаха всичко — от чаши за кафе с полицейски снимки на престъпници, автентични доказателства от различни местопрестъпления, до дискове на траш метъл бандата „Мъртвият ангел“.

Бри, Сампсън и аз тъкмо бяхме минали през предната врата, когато някой ме потупа по рамото. Ръката ми се плъзна надолу към глока.

Когато се обърнах, типът зад мен — целият в рошави бакенбарди и татуировки — ми се ухили и сръга приятелката си.

— Видя ли? Казах ти, че е той.

Двамата бяха свързани един с друг с тежка верига, която висеше около вратовете им, между черните кожени яки.

— Алекс Крос, нали? — Мъжът протегна ръка и стисна моята, а аз вече предусещах как Бри и Сампсън ще ми се подиграват. — Видях твоя снимка на плаката…

— На плаката ли? — попитах.

— Обаче съм чел книгата ти два пъти, човече. И вече знаех как изглеждаш.

— Само дето е по-стар — додаде момичето. — Но пак си приличаш със снимката.

Чух как Сампсън се закашля, сподавяйки смеха си.

— Приятно ми е да се запознаем — кимнах. — И с двамата. — Опитах се да се измъкна, но мъжът задържа ръката ми.

— Алекс! — подвикна той към някого в залата. — Знаете ли кой е тоя? — Сетне отново се обърна към мен. — Той също се казва Алекс. Не е ли наистина шантаво?

— Шантаво е — съгласих се.

Другият Алекс, облечен в тениска с лика на Джон Уейн Гейси^[1], в пълно клоунско снаряжение, се приближи, за да ме огледа по-отблизо. След малко около нас, или по-скоро около мен, започна да се образува малка тълпа. Всичко стана невероятно бързо и аз определено никак не се радвах на новия си статус на знаменитост.

— Ти си знаменитият профайлър, нали? Жестоко. Нека ти задам няколко сериозни въпроса…

— Ние ще влезем вътре, за да огледаме — прошепна Бри в ухото ми. — Оставяме те на твоите почитатели.

— Като например коя е най-невероятната сцена на престъпление, по която някога си работил? — попита ме другият Алекс.

— Не, почакайте… — Протегнах се, за да сграбча Бри за лакътя, но нечии пръсти с дълъг черен маникюр се обвиха около китката ми и ме задържаха. Принадлежаха на крехка на вид жена, чиято ръка приличаше на потопена в бледожълт восък.

— Алекс Крос, нали? Ти си, нали? Мога ли да те снимам? Мама ще бъде на седмото небе от радост.