Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (76)

74.

— Къде е той? Къде си ти? — попитах аз, докато страхът обземаше тялото ми. Кайл Крейг бе заплашил семейството ми. ВПУ също ни наблюдаваше.

— Ние сме в „Съджърнър Трут“. Дей е обикалял града и е дошъл тук да постреля малко топки. Поговорихме си. Вече е готов да се прибере у дома. Ще бъдем при вас след около няколко минути.

— Не. Аз идвам при вас — казах, макар да не бях сигурен защо. Просто усещах, че така е по-правилно. Исках аз да отида при Деймън, а не обратното.

— Мога ли да дойда с теб, татко? — Али ме погледна, протегнал малките си ръчички, а любопитните му кафяви очи бяха изпълнени с очакване на следващото приключение.

— Не и този път, мъниче. Скоро ще се върна.

— Винаги така казваш.

— Да. И винаги се връщам.

Така е, накрая винаги го правех.

Подкарах колата към училището, същото, в което ходеха Деймън и Джени и където Али щеше да постъпи още преди да се усетя.

Дей и Сампсън играеха под коша, а ударите на топката отекваха по асфалта. Деймън все още беше в спортни светлокафяви панталони и хубава синя риза, които навярно бе облякъл за срещата си с треньора. От задния му джоб се подаваше връзка на червени и черни райета. Докато приближавах игрището, той с лекота спечели точка срещу Сампсън.

Доближих до оградата.

— Хубаво движение — отбелязах. — Разбира се, трябваше само да преодолееш един възрастен мъж, за да се добереш до коша.

Деймън го даваше хладнокръвно, дори не погледна към мен.

Сампсън се наведе и се облегна на коленете си. Потта се стичаше по лицето му, но не заради близо тридесетградусовата жега. Деймън беше добър и ставаше все по-добър. По-голям и по-добър и много по-бърз, отколкото някога е бил. Изведнъж ме осени болезнената мисъл, че отдавна не го бях виждал как играе.

— Аз съм следващият! — подвикнах на Сампсън.

Той вдигна показалец в жест, който красноречиво казваше: „Аз съм дотук“.

— Всичко е наред. Играта свърши — рече Деймън. Излезе през портата, която се намираше близо до колата ми, и аз улових ръката му. Исках да го накарам да ме погледне и той го стори. Очите му приличаха на два остри кинжала. От най-острите, които режеха най-надълбоко.

— Деймън, съжалявам за случилото се днес. Наистина нямах възможност.

— Ако вие, момчета, сте добре, аз ще потеглям — заяви Сампсън.

Тупна сина ми по гърба и се отдалечи. Големият мъж винаги знаеше кога да остане и кога да си тръгне.

— Да седнем. — Посочих към каменните стъпала на училището. Деймън се отпусна неохотно до мен. Виждах, че е ядосан, но в същото време и малко смутен. Никога досега не го бях виждал толкова гневен. Деймън беше добро хлапе — всъщност страхотно хлапе — и през повечето време аз бях много горд с него.

— Искаш ли да започнеш? — попитах.

— Добре. Къде, по дяволите, беше? — Избих топката от ръката му и я задържах върху стъпалото.

— Няма да ми говориш по този начин, независимо какво се е случило, Дей. Ще поговорим, но при взаимно уважение.

Лицето ми запази каменно изражение. Дей никога нямаше да разбере колко много ме бяха наранили думите му. Навярно искаше да си го върне. Разбирах го. Но все пак болеше.

— Извинявай — смънка синът ми. Прозвуча почти искрено.

— Деймън, наистина бях изцяло погълнат от този случай. Миналата нощ и тази сутрин. Изобщо не съм спал — един човек е убит. Това не е нещо, за което ти трябва да се тревожиш, но се случва. Във Вашингтон постоянно загиват хора и моята работа е да спра това. Съжалявам, но това е проблем, с който и двамата трябва да се справим.

— За мен беше важно. Както твоята работа е важна за теб — отвърна Деймън.

— Зная. И ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти се реванширам. Ако трябва да отидем до колежа за кушинга, ще го направим. Става ли?

Имаше още толкова много неща, които исках да му кажа. Като започнем с факта, че за мен нямаше нищо по-важно от неговото щастие, независимо как може да му се струва понякога. Но реших да не задълбавам. Да не усложнявам нещата. Деймън бе забил поглед в земята, докато тупаше топката с длан.

Накрая вдигна глава.

— Добре. Става.

Двамата се изправихме едновременно и отидохме при колата. Докато влизахме, му казах последното, което трябваше.

— Деймън? Изчезването ти от къщи, несъобразяването ти с домашните правила, страхотно разтревожи баба ти…

— Да, съжалявам за това.

— Е, аз също, защото си наказан да не излизаш.

— Зная — отвърна Деймън и се качи в колата.

— Забрави за наказанието — рекох, преди да стигнем до вкъщи. — Само се извини на баба си.