Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (88)

86.

Бях първият, добрал се до покрива. Бри бе следващата, догонвана по петите от двамина доста изнервени медици от „Спешна помощ“. След първия забързан оглед наоколо, за да се уверят, че е чисто, медиците се втурнаха да помагат на жертвата, за която се надявахме още да е жива.

До капандурата имаше дървена платформа. Зад нея се простираше плосък участък от асфалтирана мушама. Точно там лежеше човекът, когото се опитвахме да спасим. От слънцето през деня покривът се беше нагрял. От тялото на жертвата се надигаха изпарения, но видях нещо много по-тревожно: локвата кръв под врата му застрашително се увеличаваше.

— Никак не изглежда добре — простена Бри.

— Не, не е.

Най-дразнещото във всичко това обаче беше маската, нахлузена върху лицето на жертвата. Ето защо изглеждаше толкова странно на кадъра от камерата в хеликоптера. Оказа се още една карикатурна маска на Ричард Никсън — също като онази, която бе използвана при убийствата на „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“.

— Защо ми се струва, че това не е имитация? — изкрещях на ухото на Бри, за да ме чуе въпреки грохота на кръжащия над главите ни хеликоптер. — Или че изобщо няма имитатор?

— Подозирам, че си прав — кимна тя. Отново мислехме еднакво. Така наречените „подражателски убийства“ бяха знак на почит на ВПУ към самия него. И сега бе настъпил моментът, когато всички ние трябваше да го узнаем — докато обективите на телевизионните камери се завъртаха над главите ни. Очакваше се, че целият свят ще стане свидетел как копелето отново ни натрива носовете.

— Жив ли е? — извиках към най-близкия медик. Откакто се бяхме качили на покрива, не бях видял жертвата да помръдне.

— Не напипвам пулса му. Съвсем слаб е. Не мога да му измеря кръвното — провикна се той. Междувременно неговият колега извика по микрофона си на медицинския екип долу, на тротоара, да донесат носилка.

— Свалете му маската! — каза Бри.

Но се оказа много по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Очевидно латексовата маска отзад, на главата на жертвата, се беше разтопила върху горещата асфалтова мушама на покрива. Накрая санитарите бяха принудени да срежат маската отпред, на лицето му.

И като махнаха маската, под нея се разкри познато лице.

Бри ахна. Улових ръката й, отчасти заради подкрепата, от която и самият аз се нуждаех.

Беше Киц!

Експертът от ФБР, който беше допринесъл толкова много за компютърното разузнаване, беше блед като призрак, покрит с блестяща пот. Очите му бяха затворени.

Свлякох се на колене до Брайън Кицмилър. Тампоните на санитарите около шията му не можеха да преустановят кръвоизлива. Беше тъжна, ужасяваща гледка.

— Киц! — Грабнах ръката му и леко я стиснах. — Аз съм, Алекс. Помощта идва.

Пръстите му потръпнаха в моите, съвсем леко ме стиснаха. Още не ни бе напуснал.

Най-после очите му се отвориха и отначало изглеждаше крайно объркан.

Но щом ме разпозна, се опита да ми каже нещо. Подутите му изприщени устни помръднаха, ала никакъв звук не излезе от тях. Или поне аз не успях да го чуя.

— Дръж се — казах му. — Ще се погрижим за теб. Ще се оправиш. Дръж се, Киц.

Той отново се опита да проговори, но не разбрах нищо от това, което се отрони от устата му.

С огромно усилие на волята си той примигна два пъти. После очите му се обърнаха в орбитите си. Медиците продължиха да му оказват първа помощ, но докато се появи носилката, всичко свърши.

Киц ни напусна. И умря пред камерите точно както го беше планирал ВПУ.

Извърнах се към Бри. Мозъкът ми продължаваше трескаво да работи.

— Киц примигна два пъти. Двама убийци?