Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (72)

70.

— Завардете всички изходи. Повтарям, завардете всички изходи! — прозвуча отново гласът на Бри в слушалката ми. Очевидно владееше положението. Искаше ми се и аз да можех да кажа същото. — Алекс? Алекс? Чуваш ли ме? Алекс?

— Бри! Аз съм тук!

— Какво става? Говори! Къде е това тук! Добре ли си?

Двуместната кола взе същия завой, за който си мислех, и продължи да се движи успоредно на I-95. Сега бяхме само на една пресечка от хотела, или там, откъдето тръгнахме. Цялата тази обиколка е била поредната игра, нали? Така ли беше?

— Който и да е в колата, се насочва към магистралата! „Миата“-та се движи към I-95! Все още мога да я настигна.

— Къде, Алекс? При кой вход на магистралата?

— Точно пред проклетия хотел!

Стиснах волана, готов да продължа по рампата, но в този миг „Миата“-та прелетя покрай нея! Секунда по-късно и аз последвах примера й.

Сега какво?

Почти в същото време светнаха стоповете. Чух хлъзгането на гумите и видях как колата се обърна почти на 180 градуса.

Докато и аз натисках спирачките, „Миата“-та ускори и се понесе в моята посока. Отклони се, за да не ме удари, и преди да се усетя, вече се носеше по рампата, изчезвайки сред облаци прах.

— На север по I-95! — изкрещях на Бри. — Все още съм по петите й! Засега.

Продължих да летя към магистралата, преминавайки покрай два изхода с максимално позволената скорост от сто километра в час. Накрая свалих крака си от педала на газта и таксито почти спря. Ударих с юмрук по седалката до мен.

На следващия изход обърнах.

Когато пристигнах обратно в хотела, Бри и Сампсън ме чакаха отпред заедно с десетина полицейски коли, чиито лампи на покрива проблясваха в тъмното. Повечето от участниците в „Щурата обиколка“ също се бяха изсипали навън, наслаждавайки се на всяка секунда от хаоса сред всеобщата полуда.

Един моторист, тежащ поне сто и тридесет килограма, с бяла брада, приближи към мен на паркинга.

— Хей, човече, какво стана там?

— Махай се! — отвърнах, без да спирам. Мотористът отново препречи пътя ми. Носеше стогодишна тениска на рок бандата от 60-те „Грейтфул Дед“.

— Само ми кажи…

Сега бях лице в лице с досадника и изгарях от желание да цапардосам някого. И сигурно щях да го сторя, ако Сампсън не ме сграбчи отзад.

— Хей, хей, хей! — изкрещя той — На мен.

В този миг видях Бри да тича към нас.

— Господи, добре ли си? — попита тя.

— Добре съм — отвърнах, опитвайки се да успокоя дишането си. — Слушай, може да съм преследвал ВПУ. Поредната от неговите…

— Не е бил той — прекъсна ме Бри и поклати глава. — Трябва да тръгваме веднага.

— За какво говориш? — избъбрих, докато тя ме буташе по-далеч от тълпата, която продължаваше да ме засипва с откачените си въпроси.

— Току-що ми се обади Дейвис. Някой е бил убит в Националния музей по въздухоплаването и космоса във Вашингтон. Промушен пред цяла тълпа от посетители. Той ни е измамил, Алекс. Този път наистина здравата ни натри носа. Всичко е било планирано.