Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (54)

52.

— Брейди, всичко наред ли е? — раздаде се писклив женски глас зад нас.

— Наред е, госпожице Бланко. Нямам нужда от помощ. Благодаря ти, Барбара. — Той ни махна да влезем. — Моля, затворете вратата.

Веднага щом останахме сами, той повиши тон.

— Какво правите бе, хора? Това е работното ми място.

— Знаете ли защо сме тук? — попита Бри.

— Съвсем точно зная защо сте тук. Защото съм упражнил правото си за свобода на словото, гарантирано ми от Първата поправка в Конституцията. Не съм нарушил никакви закони и бих искал да си тръгнете. Сега. Спомняте ли си пътя към изхода?

Сампсън пристъпи напред.

— Брейди, така беше, нали? — Огледа нещата по бюрото на Томпсън и продължи: — Само се питам как ли ще се отнесат шефовете ти към онази твоя малка извратена уебстраница? Смяташ ли, че ще им хареса?

Томпсън размаха показалеца си към него.

— Не съм направил нищо незаконно. Много добре зная правата си.

— Да — кимна Сампсън. — Макар че аз не ти зададох въпрос. Само се питах какво ще кажат работодателите ти за SerialTimes.net.

— Нямате право да използвате тази информация, след като не съм нарушил закона.

— Всъщност имаме — вметнах аз. — Но предполагаме, че едва ли ще се наложи, тъй като се надяваме, че ще ни кажеш откъде е дошло онова съобщение.

— Първо, детектив, не мога да ви кажа, дори и да исках. ВПУ не е идиот, ясно ли ви е? Нима още не сте го разбрали досега? И второ — аз не съм на петнадесет години. Би трябвало да си вършите по-добре работата. Много по-добре.

— Като например да се снабдим с разрешение за обиск и да проверим домашния ви компютър? — попита Бри. — Можем да го направим.

Томпсън намести очилата си и се настани удобно на стола. Явно се наслаждаваше на ситуацията. Разбирах защо. Не бях сигурен, че ще успеем да издействаме разрешение да проверим домашния му компютър, а още по-малко да го арестуваме.

— Всъщност не можете. Предполагам, че нямате подобно разрешение със себе си — вероятно защото прекалено много сте бързали да дойдете тук. Докато стигнете до дома ми, мога да се подсигуря така, че домашният ми сървър да не съдържа нищо освен безобидни картинки. И дори няма нужда да ставам от този стол, за да го направя. — Изглеждаше съвсем спокоен. — Очевидно не знаете много за обмена на информация.

— А вие, по дяволите, знаете ли какво става там, в истинския свят? — избухнах аз. — Нямате ли желание да помогнете да се спре този сериен убиец?

— Разбира се, че имам — тросна ми се той. — Престанете да обиждате интелигентността ми и помислете за секунда. Мащабната картина. Конституционните права — вашите права, моите права — зависят точно от такива неща. Имам право да направя всичко, което съм сторил, и то не само в морален аспект. Ваша работа е да помагате за спазването на Конституцията, а работата на нас, гражданите, е да следим да го правите. Виждате ли как работи системата?

— А ти виждаш ли как работи това? — Сампсън се хвърли напред, но ние го спряхме навреме. Всичко по бюрото на Томпсън се разлетя из стаята.

Брейди се изправи, дори още по-арогантен, докато Сампсън се взираше в него.

— Мисля, че приключихте тук — процеди той.

Но Сампсън не беше.

— Ти знаеш ли какво…

— Да — намеси се Бри. — Приключихме тук, Брейди. Засега. Тръгваме си.

— Детективи? — заговори Брейди, когато се обърнахме, за да излезем. Този път тонът му беше по-мек. — Явно смятате, че моят малък постинг е реален, иначе сега нямаше да сте тук. Можете ли да ми кажете дали това има нещо общо с иконографията? — Този тип беше истински фен, пълен шантавел. Не можеше да се спре.

— Не мога да коментирам това, сър. Не и този път. Но позволете да ви уверя, че няма да споменаваме вашия уебсайт SerialTimes.net никъде извън този офис, освен ако не е абсолютно необходимо.

Бри се усмихна на Брейди Томпсън, сетне снижи глас:

— Живуркай си, шибаняк.