Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (110)

108.

Двамата с Бри отлетяхме за Денвър в петък следобед, след което на следващата сутрин продължихме до Калиспел, щата Монтана. Обратният ни полет беше рано следобед, в неделя, така че разполагахме само с около един ден, за да свършим всичко и да открием, колкото бе възможно повече за Тайлър Бел. А и за всичко онова, което е вършил тук, сред горите на Севера, както и евентуално за следващите му планове.

Пътят от Калиспел до Баб минаваше през Националния парк Глесиър. Винаги съм искал да видя Глесиър и не останах разочарован. Завоите по Пътя към слънцето ни изкачиха над висок планински хребет, а после започна обратното спускане. Всичко тук беше диво, девствено и красиво. Сигурно бихме могли да си прекараме много романтично, ако с Бри имахме време за подобни преживявания при това пътуване. По едно време тя ме погледна и възкликна:

— Ето къде искам да живея!

В събота, веднага след пладне, поехме към Баб. Следователят Стив Милс се съгласи любезно да ни отведе до офиса на шерифа в Кът Бенк, което ни спести около сто и двадесет километра сред трудно проходимите пътища тук. А пътуването ни се скъси с около един час.

Милс се държеше непринудено и дружелюбно. Отговори на първия ни въпрос още преди да сме го задали.

— Запознах се със съпругата си, когато бях дошъл тук на почивка от Манчестър. Екскурзия, посветена главно на риболова. Оттогава изтекоха дванадесет години, но нито веднъж не погледнах назад — заговори той на своя правилен английски. — След като това място те омагьоса, повече не те пуска. Сами ще се убедите, сигурен съм в това. Оттогава свикнах да ме наричат Стивън, а не Стив.

Следвахме Милс на юг, по шосе 89, като преминахме покрай резервата Блекфийт, разположен над долното езеро Сейнт Мери.

Оттам той отби по един черен път без никаква маркировка. По него изминахме около два километра, докато не стигнахме до една още по-трудна за придвижване пътека, гъсто обрасла с трева.

Пътеката беше преградена с две дървени бариери, поставени от полицията, но едната беше прекатурена. Запитах се колко могат да помогнат тези прегради срещу напористи репортери, като онези от Си Ен Ен, и срещу други желаещи да посетят местността.

През следващите няколкостотин метра високите треви се удряха по калниците на колите, но накрая пред нас се разкри разчистен участък, приблизително към четири декара.

Хижата на Тайлър Бел не беше луксозна, но не беше разнебитена барака като онази, в която бе живял Унабомбър. Беше я облицовал с червен кедър, който много добре се вписваше в пейзажа. Малка хижа, сгушена край потока, течащ на запад, с прекрасен изглед към планините в далечината.

Лесно можех да се досетя защо някой би избрал да се засели тук — особено ако не изпитва необходимост от контакти. А и може би убива хора, за да живее.