Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (18)

16.

Отначало кадърът бе размазан — някой стоеше пред камерата. Когато отстъпи назад, видях същия мъж, само че сега бе облечен в обикновен зелен гащеризон и черна бейзболна шапка с инициали на техник по поддръжката.

Сцената очевидно се разиграваше във всекидневната на Тес Олсен. Днес. Госпожа Олсен беше на пода, гола, и трепереше. Устата й бе залепена с тиксо. Около врата й се виждаше червената кучешка каишка.

Той бе записал всичко, цялото представление за публиката.

Атмосферата в кабинета се промени от зле към по-зле. Убиецът — или терористът, както започнах да мисля за него — приближи Тес Олсен. Дръпна силно каишката и я изправи на крака. Жената хлипаше неконтролируемо. Вероятно вече знаеше какво ще се случи. Дали това означаваше, че познава убиеца? Откъде би могла да го познава? Заради книгата, която пишеше в момента? Кой е бил последният й проект?

Секунди по-късно мъжът я издърпа на терасата. Взе да отлепва, а после дръпна рязко лепенката от устата й. Не можехме да чуем много от това разстояние — не и докато не сграбчи госпожа Олсен и не я надвеси над парапета. Тогава пронизителните й писъци достигнаха до микрофона на камерата, разположена навярно на около шест метра.

През цялото време убиецът поглеждаше към камерата на всеки няколко секунди.

— Виждаш ли това? Как се връща обратно в кадър? — попита Бри. — Той не само разиграва шоу за хората на улицата. Това е предназначено и за нас — или за този, който ще намери касетата. Погледни лицето на копелето. — Сега мъжът се усмихваше. Дори от това разстояние странната му усмивка не можеше да се сбърка.

Следващите секунди сякаш продължиха цяла вечност, както съм сигурен, че са се сторили и на Тес Олсен. Той я издърпа отново в стаята и я остави седнала на пода. Дали тя си мислеше, че ще ей се размине? Че ще я пощади? Раменете й увиснаха и жената отново се разплака. Минута по-късно той отново я извлече на терасата.

— Краят наближава — промълви Бри. — Не искам да гледам това. — Но продължи да се взира в екрана. Както и ние със Сампсън.

Убиецът беше силен мъж, вероятно висок метър и осемдесет, с мускулесто тяло. Смаях се, когато видях как вдига с лекота госпожа Тес Олсен над главата си, сякаш беше щанга. Погледна още веднъж към камерата — Да, копеле, гледаме те, — сетне смигна и я хвърли от терасата.

— Господи! — прошепна Бри. — Наистина ли ни смигна?

Но мъжът не напусна терасата. Остана в кадър. По наведената му глава съдех, че той не гледа право надолу, там, където бе паднала жертвата. Взираше се към хората, събрали се на улицата. Поемаше рискове, които не би трябвало.

А това бе добре дошло за нас. Може би щеше да ни помогне да го открием, да заловим копелето. Защото беше безразсъден — и обичаше да се перчи пред публика.

Сетне се сепнах, анализирайки мисълта си. Ние ще заловим кучия син.

В този момент убиецът заговори на камерата и това бе най-странното от всичко досега.

— Може би ще се опиташ да ме заловиш — рече, — но ще се провалиш… доктор Крос.

Сампсън, Бри и аз се спогледахме. Джон бе загубил дар слово, а Бри успя само да прошепне:

— Мамка му, Алекс.

Готов или не, отново бях в играта.