Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (53)

51.

Видях червената лампичка на телефона ми да мига, но по време на сеансите не отговарям на обаждания. Реших, че ще се обадя после.

— Коя беше тази, която видях, докато идвах насам? — попита Антъни Демао. Понякога се налагаше да правя фокуси с графика на пациентите, за да се приспособя към новия си начин на живот. — Друго куку като мен?

Усмихнах се на обичайния цинизъм на Антъни.

— Нито един от двама ви не е „куку“. Е, може би малко.

— Тъй де, тя може и да е луда, малко луда, но определено изглежда добре. Усмихна ми се. Мисля, че беше усмивка. Тя е срамежлива, нали? Веднага се вижда.

Говореше за моята пациентка Санди Куинлан, учителката. Санди беше привлекателна, мила жена и може би наистина малко „куку“, но пък кой не беше в наши дни?

Смених темата. Антъни със сигурност не стоеше тук, за да говори за другите ми пациенти.

— Последния път започна да ми разказваш за нашествието на поделението ти към Басра — подех аз. — Искаш ли днес да поговорим за това?

— Разбира се. — Той сви рамене. — Нали затова съм тук? Вие оправяте часовниците на кукувците.

Когато Антъни Демао си тръгна, проверих гласовата си поща. Бри. Хванах я на мобилния телефон.

— Обаждаш се съвсем навреме — рече тя. — Аз съм в колата със Сампсън. Идваме да те вземем. Познай какво? Изглежда, че отново си прав. Вече става досадно.

— За какво съм бил прав?

— За имитацията. На магистралата с убийството на двете хлапета. Поне така твърди ВПУ. Казва, че убийството на стадиона е негово дело, но не и двете убийства на магистралата.

— Е, той би трябвало да знае.

Изчаках Бри и Сампсън на Седма улица и се качих отзад в „Хайлендър“-а.

— Къде отиваме? — попитах, когато тя бързо потегли.

Бри заобяснява, докато шофираше, но аз я прекъснах.

— Почакай малко. Той е използвал името ти? Знае и за теб? Какво ще правим?

— Нищо засега. Макар че да си призная, чувствам се много специална. Ами ти? Не си ли поласкан?

Сампсън ме сръга по начин, който показваше, че е водил същия разговор с нея и очевидно със същия резултат. Бри не показваше страх, поне аз никога не я бях виждал да се плаши.

— Между другото — продължи тя — той твърди, че се е учил от големи „майстори“. Имаш ли някакви идеи по въпроса?

— Кайл Крейг — отвърнах аз. Името изскочи само. — Остави ме малко да помисля за това.

Кицмилър бе стигнал до името Брейдън Томпсън — системен анализатор в някаква фирма, наречена „Каптех Енджиниъринг“. Паркирахме пред скучната, модерна сграда на „Каптех“, сетне се качихме с асансьора до четвъртия етаж.

— Брейдън Томпсън? — попита Бри рецепционистката и показа значката и картата си на полицай от вашингтонската полиция.

Жената взе телефона, без да отделя поглед от картата и значката на Бри.

— Ще проверя дали е свободен.

— Не, свободен е, повярвайте ми. Просто ни посочете пътя. Ще го открием. Ние сме детективи.

Прекосихме спокойно и тихо оживеното работно помещение, но не останахме незабелязани. Секретарките извръщаха глави, отваряха се врати към други офиси и служителите ни гледаха очаквателно, сякаш бяхме доставчици на храна. Бяла пластмасова табела, върху която бе гравирано името на Томпсън, се мъдреше, върху остъклената врата на офис в северната част на сградата. Бри отвори вратата, без да чука.

— С какво мога да ви помогна? — Брейдън Томпсън беше точно това, което бихте очаквали от човек, работещ тук: около четиридесет и няколко годишен тип с коремче, облечен в риза с къси ръкави и вратовръзка, която се прикрепяше вероятно с клипс.

— Господин Томпсън, трябва да поговорим с вас — заговори Бри. — Ние сме от вашингтонската полиция.

Погледът му мина покрай нея и се насочи към мен и Сампсън.

— И тримата ли?

— Точно така — потвърди Бри невъзмутимо. Истината беше, че никой от нас не искаше да пропусне това интервю. — Вие сте много важна персона.